Сан Антонио
История на Франция
ИНТРОИНДУКЦИЯ
Полицейското управление беше заприличало на обор, от който кравите липсват. Работата е там, че от известно време злосторниците бяха спрели да злосторничат. Като че ли бяха обявили стачка поради умножаването и усъвършенстването на алармените системи в банките. Не че по принцип тези шумни предупредителни приспособления ги смущават кой знае колко, но те понякога подтикват отделни банкови чиновници и охранители към досадни прояви на героизъм. Преки последствия от това: при подобни случаи иначе не непременно чак толкова кръвожадните по природа криминални елементи са принудени да стрелят по тях, което пък утежнява участта им, когато ги заловим.
Така че из полицейските управления на столицата ни цареше всеобща .апатия, на която се бях поддал и аз. Седях със скръстени ръце зад бюрото си и опънати крака върху него досущ като частен американски детектив, чакащ да се появи поредният клиент или клиентка, за да го въвлече във въртопите на тайнствен случай, в който едва ще отърве кожата си. Но с тази разлика, че аз не чаках непременно това, а използвайки екстраполационния метод, бях оставил мислите си да се зареят в един бляскав бъдещ свят, в който всички ще имат инплантирани в себе си чипове, по които ние, пазителите на реда, ще откриваме местонахождението им и ще ги залавяме при необходимост. Така е: когато настоящето му се струва постничко, човек е склонен да се потапя в бъдещето или миналото, към което също ми бе съдено да се обърна, както ще се види след малко. Засега обаче съблазнителната картина на футуристичните ми прозрения ме бе изпълнила и с известно безпокойство. И тъкмо се бях замислил над възможните причини за това ми смътно чувство, което с присъщата ми интелектуална амбициозност смятах да изясня, когато в непосредствена близост един глас, поразително напомнящ на търкане на нокът о матирано стъкло, отбеляза:
— Тъй си увесил нос, че ми мязаш на препикано мушкато!
Вдигнах глава и установих, че в стаята току-що бе влязъл безценният ми другар Берюрие. Червенеещите му като калифорнийски ябълки бузи и широкият му, набразден с капиляри нос недвусмислено издаваха пристрастието на носителя им към червеното вино. Беше облечен в пепитен тъмнозелен костюм, чиито джобове бяха издути от натъпканите в тях тайнствени и обемисти предмети. Синята му вратовръзка неуспешно се опитваше да прикрие едно леке, жълтеещо върху розовата му риза, иначе осеяна с кафеникави дупчици, следи от пепелта на неизменно висящата от бърните му тлееща цигара. Виждаше се, че не се беше бръснал от два дни, което си му беше присъщо. Килнатата му назад шапка с широка периферия приличаше на ореол и му придаваше вид на светец. Светец, неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж. Съзерцавах с чувство на приятелска топлота тези сто и десет килограма триумфираща плът. И ако трябва да предам още поточно визията си от онзи момент, то трябва да уточня още, че панталонът му беше разкопчан, а на ризата липсваха три копчета, което отваряше пряк изглед към пъпа му, засенчен от дълги косми, приличащи на плачещи върби.
— Може и да приличам на мушкато, Дембо — възразих, — но на мислещо мушкато.1
Той избухна в смях, напомнящ за изпусната във фоайето на Операта по време на антракт кесия с орехи.
— Ти ме изненадваш, Тони. Да мислиш, без да си принуден да правиш това, си е порок. — И след като побутна още по-назад периферията на шапката си, за да изтрие потта, избила по пролетарското му чело, си призна благодушно: — Аз пък не размишлявам никога в извънработно време. — Седна на страничното облегало на един фотьойл, който изстена жалостиво, после измъкна от джоба си един остатък от вестник, на който вероятно бе попаднал в някоя обществена тоалетна, и попита: — Чете ли вестниците тази сутрин?
— Не. Днес изневиделица ме награчиха твърде много мисли.
— В тоя, дето е у мен, има статия, по повод на която искам да ме светнеш за туй-онуй.
— Чети. Целият съм слух — отвърнах.
И силно и отчетливо, с характерния си глас, който не оставяше и лъч надежда някога да го направи оперен тенор, той прочете:
— „В една пещера на Златния бряг спелеолози откриха фреска, за която се смята, че се отнася до военните деяния на Верцингеторикс.“
— Интересно е — съгласих се аз. — Но не виждам с какво тази новина те е заинтересувала толкова.
— Той размаха под носа ми една снимка на въпросната фреска.
— Виждаш ли, Сана, тоя тип, дето има прикачени крила на каската си? Стрелката сочи, че именно той е Верцингеторикс…
— Така е.
— А онзи до него трябва да е неговият адютант, нали?
— По всичко изглежда пак да е така.
— Вгледай се внимателно и ми кажи на кого ти прилича.
Вгледах се и не можах да не се усмихна.
— Ами че на тебе, Дембо!
— Ти го каза!
— С леко подсещане от твоя страна, но истината си е истина, особено когато е очевидна.
— И как си обясняваш тая работа?
— Логично е да се предположи, че някой от твои те предци е бил дясната ръка на Верцингеторикс.
Дебелия почервеня малко повече от обичайното, което бе достатъчно, за да стане тенът му възморав.
— Мислиш ли?
— Защо не?
— Аз съм имал някакъв предец, който е живял по времето на галите! — смотолеви той с изначалната скромност, присъща на чистите души.
— Всички ние, Берю, всички ние! Това си е цяла верига, която започва от Адам или там от някоя горила, може би дори от някоя риба и на която ние сме, поне засега, последните брънки.
След като вдигна нагоре прононсирания си нос, за да изтръгне деликатно от ноздрите си един прорасъл косъм, той отрони:
— Ще ти призная нещо, пич. И хал хабер си нямам от история. Е, разбира се, знам, че е имало някакъв Анри IV, ама да ме убиеш, не мога ти каза дали е бил син на Жана д’Арк или на Катерина Медицинска. Същото се отнася и за цялата върволица от серсеми, дето са се казвали Луи или Шарл. Например Луи XIV — преди или след Луи XIII е живял? Всичко това за мен тъне в гъста мъгла.
— Направи си труда да прочетеш някоя книга по история и мъглата ще се поразпръсне.
Той подсмъркна притеснено.
— Опитах се. Но още на втората страница засякох и заспах. Всяка книга ми действа по този начин. Така и нямам нужда от приспивателни. Когат’ съм нервен и не мога да заспя, просто зачитам някоя книга и на десетата минута вече нанкам и сънувам как онождам примерно Бриджитката като млада.
Неговият случай май бе наистина безнадежден.
— И все пак — настоя Берю — това наистина ме интересува. Дори малкото, което знам, като например случая, когато Наполеон и Ришельо освободили гроба на Христос в Матусалем, и то ме вълнува повече, отколкото най-любимият ми комикс! — И той
заоглежда ноктите на едната си длан, за да изгризе остатъка от единия и да го изплюе непринудено върху папката на бюрото ми. След което добави с умолителен тон: — Ти си вътре в тия неща и само да поискаш, ще намериш начин да ми ги дробнеш, та да не ме мислят за простак, когато попадна сред обществото. — Виждайки неохотата, изписана на лицето ми, продължи още по-жаловито: — Да видя във вестника снимката на мой роднина редом до Верцингеторикс и да нямам право да знам какво е станало с него!
Ето че съвестта ми бе поставена на изпитание. Имах ли правото да не утоля тази чиста жажда за познание? Имах ли правото да оставя Берю да тъне в тъмните дебри на невежеството? Този арабия искаше
