— От какво?
— Не е много ясно. Най-вероятно прекалено хубавият му начин на живот го е състарил и изтощил преждевременно. Както виждаш, Дембо, дори и най-приятните неща трябва да бъдат все пак дозирани.
— Че аз ги дозирам! Ти ме знаеш от години, Сана. На едно сядане не изпивам никога повече от четири- пет бутилки червено, като задължително замезвам с дреболийки, а после изклецвам каквото дойде, без да се увличам, и накрая, като се прибера, оказвам уважение и на Бертичка, за да не се почувства като горката Елеонора. Защото моята хич не си поплюва и ако я пренебрегвам, ще вземе да хукне насам-натам и после иди я гони! Хич няма да ми е драго все пак, ако по кръчмите разни познати и непознати започнат да се надпреварват да ме черпят, гледайки ме с роднинска топлота и симпатия!
— Но известно време преди да си замине от този грешен свят, Франсоа бил сполетян от голямо щастие — дошла новината за смъртта на неговия приятел Хенри VIII.
— Който сигурно също пукнал по причина на предозиране.
— Най-вероятно да.
— А с третия серсем какво станало?
— С Карл V? След смъртта на двамата му големи съперници той, естествено, започнал да скучае, и то дотам, че закономерно изпаднал в депресия. Те определено му липсвали и след като живял десетина години в плен на меланхолията, абдикирал и се оттеглил в манастир.
— Добре е направил — отсече Берю след кратко размишление. — Когато видиш, че вече нямаш ни приятели, ни неприятели, които си струват, че ни ти се яде, ни ти се пие, нито пък смокът ти надига глава при призивите ти, най-добре е да предадеш щафетата и да се замислиш за възвишени неща…
Нямах и идея какво разбира Берю под „възвишени неща“, предвид неговата твърде земна натура и конкретно мислене, но така или иначе поне в момента нямах и желание да си го разяснявам…
Бижутерът-цар е убиец Берюрон
Месир Берюрон, бижутер в Париж, чийто бутик се намираше надве крачки от Лувъра, имаше всичко, за да бъде щастлив, и напълно съзнаваше това. Той беше достопочтен и почти честен човек, на невисоко интелектуално ниво, което обстоятелство по принцип значително увеличава шансовете на всекиго да изживее, и то сносно, дните, отредени му от Господа-Бога. Здравето му беше добро и можеше да яде и пие всичко, без риск стомахът му да се възбунтува. Търговията му беше приятна, елегантна и просперираща. Но най-драгоценното нещо, което Берюрон притежаваше, беше жена му: най-красивата жена, която някога съпруг е отвеждал пред олтара или любовник — в хотела. Аделин Берюрон хвърляше във възторг всеки нормален мъж, чийто поглед паднеше върху й. Тя беше възхитителна блондинка с млечнобяла кожа, с възтънка талия, вирнати цицорки и устни с цвят на зряла череша. Гласът й бе бархетнонежен и тих, а начинът й на говорене — изискан, тъй като я бе образовал нейният вуйчо-свещеник и тя бе в състояние да ви каже на латински онова, което други биха се затруднили да ви кажат на френски. Държанието й съответстваше на красотата й. Тя съумяваше да остане добродетелна, без при това да изглежда пуритански скована. Приемаше комплиментите с вежлива благодарност, но и с всичко показваше на ухажорите, че не биха могли да прескочат определена граница. Нейният деликатен чар допринасяше немалко за възхода на бижутерския дюкян на мъжа й Берюрон.
Голям брой благородници идваха в бижутерския им магазин да купуват украшения за фаворитките си, както и за да радват очите си, съзерцавайки Аделин.
Когато приятелите на Берюрон го питаха с известна нотка на завист в гласа какво би си пожелал още, след като има всичко, което един човек може да желае, той отговаряше:
— Бих искал аз да съм главният снабдител на бижута на нашия добър крал Франсоа!
И това му желание не произтичаше от прекалено сребролюбие, а по-скоро от тщеславие. И стана така, че веднъж един от клиентите-благородници на Берюрон чу мерака му и го предаде на краля, като при това уточни, че жената на бижутера е със сигурност една от най-хубавите млади жени в кралството. Последното твърдение преизпълни с любопитство Франсоа I и той реши да провери неговата истинност.
— Предайте на тази дама да дойде и да ми покаже най-хубавите образци от магазина си! — заповяда той.
Когато Берюрон научи, че кралят желае да види бижутерската му колекция, облече най-хубавите си дрехи, събра най-хубавата си стока, сложи я в една торба и се завтече към Лувъра.
Като видя тази червендалеста личност да влиза в преддверието на приемната му, Франсоа I смръщи вежди и едва-едва отвърна на поздрава му. След това с глезени пръсти разрови купчинката от бляскави чудеса, които Берюрон изсипа пред него, и попита сухо:
— Това ли е всичко?
Сърцето на Берюрон се сви и дъхът му секна.
— Сир — смотолеви той, — тези бижута са най-хубавото, което може да ви предложи един бижутер.
— Ако е така — отсече кралят, — ще продължа да се снабдявам от венецианците и флорентинците както досега.
Берюрон беше пред припадък от този провал.
— Нямаш ли други образци за показване? — настоя кралят.
— Не и такива, които биха могли да се сравнят с тези тук.
— Бих искал все пак да ги видя — каза Франсоа. — Но нека ги донесе жена ти. Друго си е да ми бъдат поднесени от красиви женски длани.
Сякаш огън изгори гърдите на Берюрон. Репутацията на суверена за някои неща бе всеизвестна. Бижутерът разбра, че последният се интересува повече от жена му, отколкото от стоката му, и след като едва-едва успя да изломоти, че ще се опита да направи нов подбор, си тръгна с черна сянка в душата.
Виждайки го да се връща с наведена глава, Аделин веднага разбра, че съпругът й е претърпял жестоко разочарование. Тъй че го заразпитва и Берюрон й разказа всичко.
След като го изслуша, добронравната Аделин го целуна по бузата и каза:
— Мили ми съпруже, напразни са твоите тревоги. Мислиш ли, че едно мое посещение в Лувъра ще застраши нашите здрави брачни връзки? Имай ми доверие и ме остави да отида там. С държанието си ще съумея да покажа на нашия крал, че съм добродетелна съпруга, както и ще му продам от нашите бижута, защото при това съм и добра търговка.
Възвърнал духовното си равновесие, Берюрон прегърна жена си, придружавайки това с нежни слова на признателност.
Колко красива бе Аделин Берюрон, когато, порозовяла от вълнение, прекрачи прага на вратата на кралската приемна! Сините й одежди подчертаваха прекрасния рус цвят на косата й, като в същото време бяха във вълшебен унисон с небесносините й очи. Сред шумоленето на полите си тя се приближи до седалището на краля, коленичи пред него и зачака. Нееднократно бе виждала суверена при преминаванията му през града, но отдалеч и смътно, защото той винаги се придвижваше заобиколен от куртизаните и гвардията си. Величието на Лувъра, чийто лукс бе водещ в Европа, силно впечатли Аделин.
— Изправете се, хубавице — изрече кралят с доволна усмивка, тъй като красотата на бижутерката надхвърляше очакванията му, — и се приближете още, за да ми покажете тези чудеса на бижутерското изкуство, които, сигурен съм в това, по блясък отстъпват пред този на очите ви и по деликатност — на тази на кожата ви!
„Започна се!“ — каза си развълнувано Аделин.
С властно движение кралят я привлече към себе си и докато едната му длан поемаше скъпоценностите, които тя му подаде, другата мина по прелестната й задница. Този път той се престори, че харесва много бижутата, ако и по качество да отстъпваха на онези, които вече му бе показал мъжът й. Купи ги всичките. За него това бяха дрънкулки, които смяташе по един или друг повод да подарява на антуража си. След това каза:
— Много ще ми е приятно, хубавице, да ви приема тази вечер в кралското си ложе. На стъмване ще изпратя хора, за да ви доведат тук. Така че бъдете готова.
Простотата, с която суверенът изрази едно желание, което редовите хора обикновено изразяват чрез
