Анри П, Катерина Медичи, Франсоа II и Анри III
— След смъртта на Франсоа I тронът бива наследен от сина му Анри II. Но в известен смисъл той не е за завиждане. Не е удобно човек да е наследник на Франсоа I. И вместо да се опита да утвърди свой индивидуален стил, Анри II, бидейки праволинеен, не устоява на изкушението да продължи политиката на баща си. В началото прави това успешно. Продължава борбата срещу Карл V, после — срещу сина му Филип II, и побеждава. Чрез договора „Като-Камбрези“ в наше владение окончателно остават три области: Мец, Тул и Вердюн. По силата на същия този договор ние се отказваме от всякакви претенции спрямо Италия.
— Крайно време е било. Иначе имам чувството, че спагетаджиите са щели да ни намразят окончателно и безвъзвратно, та до ден-днешен — справедливо отбеляза гласът народен Берю.
— Освен това френската армия успява да изтласка английската и да си възвърне Кале. През това време една част от Франция възприела протестантството в резултат от реформистката дейност на Калвин и големи родове като Конде станали нейни поборници. Така страната била разделена на два непримирими един спрямо друг лагера. Анри II, ако и да притежавал осанката и елегантността на баща си, бил наследил в слаба степен неговата интелигентност. Често се оставял да го водят за носа. Така например неговата жена Катерина Медичи и най-вече любовницата му Диана дьо Поатие имали голямо влияние върху него. Той се сближил с Диана още като юноша и се влюбил в нея. Тя била двайсет години по-възрастна от него. Но, което е странно за една епоха, в която жените след трийсет и пет години били считани за старици, на четирийсет Диана ставала, та и оттатък. Възрастта не влияела на красотата й. И тя си останала фаворитката на краля през целия му живот.
— А Катерина Медицинска не роптаела ли? — попита Берю.
— Като жена, произлизаща от финансовите среди на Флоренция и омъжена не за друг, а за краля на Франция, тя преглъщала и чакала да удари часът й. И той ударил, когато ударил последният час на мъжа й. А ако има нещо живописно в живота на Анри II, това е смъртта му. Той умрял в турнир.
— Какво е това турнир?
— Е, няма начин да не си виждал това по гравюри и илюстрации: двамина рицари, препускащи с насочени копия един срещу друг.
— Аха, сетих се! Нещо като корида без бик.
— Горе-долу — колебливо се съгласих аз. — Сеньорите от онези времена много си падали по тях. Изключение не правел и Анри II. Той изпотрошил сума ти копия заради хубавите очи на Диана. Защото тогава често пъти един рицар се биел в името на една или друга дама. А последните им махали с кърпички от ложите около арената и понякога им ги подхвърляли.
— Може би в случай, че някой от тях хванел хрема? — предположи Берю.
— Не, хремата не е била задължително условие за това.
— Спомням си, че навремето имах една ловна кучка, която се казваше Диана. Като се разгонеше, сума ти песове се ръфаха около нея. Настъпваше голяма олелия. Та си мислех, че и тогава, при въпросните фурнири… — начена Берю, но тъй като отгатнах горе-долу в какъв дух ще бъде продължението, му се троснах досадено:
— Берю, не ме прекъсвай за щяло и нещяло!
— Как така за щяло и нещяло? Досега да съм казал някаква глупост?
— Повече, отколкото предполагаш… И така, драматичният случай станал при следните обстоятелства: Анри II, който искал да заздрави мира с Испания, предложил ръката на дъщеря си Елизабет на сина на Карл V. През цялата История виждаме, как кралските щерки били нещо като разменни монети. Тяхната девственост и родова принадлежност служели за скрепяване на мирните договорености. След период на взаимоизтрепване настъпвал мигът, когато и на двете страни им се приисквало най-сетне да си поемат дъх, и тогава бракували децата си, та да имат някакъв повод да се прегърнат братски. Затова и Анри Втори засилил дъщеричката си на Филип, също Втори. И за да отбележи събитието, организирал празненство, чийто централен момент бил турнир, а централната фигура в този турнир бил самият крал.
— Оттук виждам как рицарите срещу него се изсипвали от конете още преди да ги е докоснал. Когато като мъничък играех с дядо си на домино, всеки път, като го побеждавах, той ми шибваше една плесница. Накрая започнах умишлено да губя. Това си е човешко, нали така?
— През онези времена, Дембо, чувството за чест у хората било по-развито, отколкото днес. Когато някой сеньор се биел на турнир, той наистина си слагал главата в торбата, независимо от това дали е крал, граф, виконт и т. н…
— Тия благородници-броненосци не са имали много акъл в главите си. Ако аз бях на мястото на някого от тях и се биех срещу краля, щях да се оставя да ме просне с някоя средна телесна повреда и после щях да му поискам доживотна инвалидна пенсия. Да го видя как ще ми я откаже, след като той именно ме е осакатил!
— Тогава манталитетът бил друг. Та и в тази си последна битка, за която говоря, Анри II се биел в името на своята скъпа Диана.
— Която все така си била двайсет години по-възрастна от него?
— Все така. Наближавала вече шейсетте, а кралят продължавал да я желае с нестихваща страст.
— Според мене, иначе с цялото ми уважение към мадам Поатие, тя трябва да е прекарвала свободното си време в разглеждане на картинките на една индийска книжка, която веднъж поразлистих. Май се казваше „Кама Путра“.
— „Кама Сутра“, аналфабет безподобен! Продължавам повествованието си: този път Анри II пожелал да се изправи срещу един английски сеньор на име Монгомъри — шеф на шотландската гвардия. Ударът при сблъсъка им бил толкова силен, че копието на
Монгомъри се счупило, като в същото време вдигнало забралото на шлема на краля и се забило в окото на последния. Оставайки седнал на коня си, Анри II изрекъл: „Мъртъв съм!“
— Може би от шока си е помислил, че участва в оперно представление. Защото като ходих два-три пъти на опера, ми направи впечатление, че там, когато някой е пронизан или застрелян, дълго време вие на провала, преди да пукне окончателно…
— Тъй като тогава възможностите на хирургията били все още силно ограничени, след десет дни мъчителна агония Анри II починал. Което за Катерина Медичи било като изстрел със стартерен пистолет. Тази достопочтена вдовица, толкова време унижавана и изтласквана на заден план, взела най-сетне нещата в свои ръце. А като казвам „нещата“, имам предвид преди всичко кралството.
— Нейният час ударил направо с гонг — изкоментира Берю. — И бас държа, че тя стъжнила живота на Диана дьо Поатие.
— И още как! Директно я изгонила от двора. И на Диана не й останало нищо друго, освен да се оттегли в един замък, за да се отдаде на спомени и размисли.
— Ей това не могат да разберат много хора — не се сдържа за пореден път да каже думата си обладателят на мъдростта народна, — че колкото и да се стараят да се дупят във вярната посока, на финала винаги им го нахаква този, който най-малко биха желали, и то по начин, който им е най-малко приятен. Защото самата съдба е повратлива като шафрантия…
— Дембо, отчитам твоите качества на лектор и по екзистенциализъм, и по политика, че и по геополитика, но за пореден път ти напомням, че в случая лекторът съм аз, а ти ме разконцентрираш… И
