серия заобикалки и тънки намеци, съкруши Аделин.
— Но, сир… — едва успя да отрони тя. — Това е невъзможно!
Кралят се навъси.
— Нима не знаете, госпожо Берюрон, че думата „невъзможно“ е забранена в кралството ми?
— Но съпругът ми… — начена в полушепот през изпръхналите си устни достопочтената съпруга.
— Ако говорите за червендалестия дебелак, който ме посети вчера, не се косете за него. Не си заслужава!
— Но той е обичлив и съответно ревнив съпруг! Никога не би се примирил с това!
— Волята на краля е закон, хубавице! Този никаквец би трябвало да не го забравя, ако не иска утре да затанцува въздушен танц в „Монфокон“15!
По категоричния му тон Аделин разбра, че животът на съпруга й е в ръцете й, или по-точно казано, между краката й. Тъй че не й остана нищо друго, освен да каже на краля, че ще бъде готова в уреченото време, след което си тръгна с разтреперани крака.
— Знаех си — отрони само Берюрон, когато жена му му разказа всичко. Тези две думи изразиха цялото объркване, отчаяние и морално крушение на почтения човек, какъвто беше. После добави: — Знаех си го. Твърде си хубава и това трябваше да се случи…
— Ако искаш, съпруже мили — промълви Аделин, — преди пристигането на ескорта, предназначен да ме отведе в Лувъра, ще замина при майка ми в провинцията. Само че за теб остава заплахата от „Монфокон“…
Берюрон потръпна. Беше ходил много пъти в „Монфокон“ на неделните екзекуции и ролята на обесен никак не го изкушаваше.
— Монфокон, Монфокон… — въздъхна унило клетникът.
Това си беше израз на примирение, който Аделин разбра, и отиде да си приготви вана с благовонни билки.
Берюрон от своя страна остана часове наред в състояние на пълно вцепенение, самообвинявайки се за суетата си, която го бе поставила пред ужасната алтернатива да умре или да стане рогоносец. Постепенно сърцето му се изпълни със студена омраза. Ако можеше да доближи суверена, щеше да го заколи без миг колебание.
Не можеше да издържа повече. Извика на жена си, че ще излезе за известно време, и изскочи на улицата. Вървеше бързо. Не го делеше много път от жилището на госпожа Пинюшет, вдовицата на негов приятел, починал неотдавна от болест, прихваната по време на италианската кампания, в която бе участвал. Берюрон завари госпожата седнала в кресло до прозореца. Това, което я разяждаше, съвсем не беше само вдовството й, а и коктейлът от едра шарка плюс сифилис, завещан й от покойния й съпруг. Тя нямаше и четирийсет години, а изглеждаше на двойно повече. Като видя Берюрон, не скри изненадата си. От доста време живееше самотно. По принцип, когато не са хубави, вдовиците не привличат приятелите на покойните си съпрузи. А това е още по-валидно, когато отгоре на всичко са и болни от болести, които ги правят по-ефикасни и от най-безобразното плашило в причиняването на смут у всичко живо, което ги види.
— Месир Берю! — възкликна тя непосредствено и спонтанно. — Каква изненада!
Берюрон я огледа с ужасени очи, питайки се дали би смогнал да осъществи своя замисъл. Но омразата, която го движеше, щеше да му даде сили за това. Тъй че се приближи до вдовицата с възможно най- галантна усмивка и с думите:
— Госпожо Пинюшет, вие сигурно ще сметнете, че това, което ще ви кажа, е неуместно и дори срамно, но аз съм длъжен да го направя.
Заинтригувана, вдовицата го покани да седне срещу нея и зачака.
— Работата е там, драга приятелко, че миналата нощ душата на съпруга ви ми изпрати сън. В този сън той ми каза, че вие креете и линеете, нещо, което го изпълва с мъка. Горкият човек плачеше и нареждаше, че сте още млада и изпълнена с въжделение и томление към телесните удоволствия. Словата му бяха тъй скръбни, че и аз се разплаках насън.
Сълзи се стекоха по хлътналите страни на изтерзаната от болести и самота госпожа Пинюшет и ридаейки, тя каза, че оценява високо душевната деликатност и моралните качества на покойния си съпруг и че наистина е тъжно за една жена, ненавършила и четирийсетте, да си ляга сама и да се отдава на нищо повече от любовни блянове.
Берюрон се поизкашля и след кратко колебание постави въпроса ребром.
— Та моят приятел Пинюшет ми възложи мисия, приятелко. Той ме помоли, Господ ми е свидетел, да ви окажа известно плътско внимание, колкото за да внеса поне малко топлота в изгасналото ви семейно огнище.
Никога преди, с изключение на Жана д’Арк може би, жена не бе била така зашеметена от характера на послание, дошло свише. Тя се изчерви, погледна встрани и тежка въздишка се откърти от гърдите й. Всичко това беше изненада, но приятна изненада. Госпожа Пинюшет винаги бе отчитала, че Берюрон е по вкуса й. Той беше едър, здрав, с влажни очи и още по-влажни и плътни устни. А и социалното му положение бе добро. Има жени, които са склонни да бъдат изкушавани от някои съпътстващи качества на мъжа. Това обяснява защо нерядко на състоятелни кекавци или пейзани им върви в любовта. Вдовицата Пинюшет винаги бе завиждала на Аделин и заради физическия й блясък, и заради мъжа й и сега мисълта да й сложи рога не й бе неприятна, още повече, че това щеше да бъде морално оправдано поради факта, че е желание на покойния й съпруг. И след като въздъхна още няколко пъти, тя промълви:
— Месир Берюрон, странен е действително сънят, изпратен ви от скъпия ми покойник. Но истина е, че духовната и физическата самота са тежки изпитания за една все още млада жена… Все пак съм длъжна да ви напомня, че съм засегната от някои болести, идващи от известни грехове на съпруга ми, които болести той ми прехвърли приживе…
— Зная — промълви Берюрон.
— И въпреки това сте готов да изпълните мисията, която той ви е възложил насън?
— Готов съм! — с отчаяна решителност заяви Берюрон.
— Мой дълг е все пак да ви опиша начина, по който Пинюшет умря. Оная му работа постепенно окапа къс по къс.
Берюрон си пое въздух мъчително. Описаната картина далеч не беше от най-приятните.
— Разбира се — продължи госпожа Пинюшет, — първом опадаха зъбите му. После малко по малко косата му, беше трескав и…
— Стига, спрете! — изпелтечи Берюрон. — Слушал съм предостатъчно за неаполитанските болести. — И вече усмихвайки се при мисълта за пъкления си замисъл, добави: — За мен това няма значение, като се има пред вид, че изпълнявам желание post mortem на скъп приятел. И ако вие искате да порадвам сетивата ви, съм ваш!
И той биде неин.
По обратния път към магазина си Берюрон чувстваше лека тревога. Не че се опасяваше от последствията от деянието си; напротив, разчиташе те да се сбъднат в максимална степен. Само че госпожа Пинюшет бе вложила толкова плам в радването на сетивата си, че той сега се чувстваше крайно изтощен. „Дано Господ ми даде сили, та след такъв сеанс да смогна да уважа и моята Аделин“ — помисли си.
Но когато се прибра вкъщи и видя накипрената като кралица своя съпруга, при това напарфюмирана и коафирана по надлежен начин, опасенията му се изпариха. Никога Аделин не му се беше виждала толкова прелъстителна! И той я облада по преубедителен начин. Може и да бе поради опънатите си нерви, но решително бе вдъхновен този ден. Приличаше на древногръцки маратонец, тичащ с Олимпийския огън.
Франсоа I бе предоволен от новото си завоевание и му отдаде дължимото много нощи подред. Той буквално засипа Аделин с подаръци.
Аделин му направи само един подарък, но затова пък какъв! Той и умря от него на следната година.
Така по галантен начин бе извършено най-деликатното цареубийство в историята на Франция.
