бъдем многопосочно информирани. Попаднах на разговор за единството на църквите. Бяха се събрали попове от всички религии: един от нашите, католик де, един равин, един пастор, един мюфтия и един брадатко от източната Ортопедична църква. Всичко започна добре. Съгласиха се с това, че между църквите е нужно известно единодействие и дори обединение. Аз лично вътрешно веднага се обявих „за“. Да, ама после ония изпотрошиха яйцата. Хванаха се за какви ли не разлики помежду им, като всеки казваше, че неговото си е върхът на сладоледа, а другите предлагат ментета. И в един момент всичко тръгна на провала. Замалко да се хванат гуша за гуша и да стане голям резил. Еврейският поп каза, че Исус си бил просто едно умно тяхно момче, а не Син Божи, ислямският поп се изока, че не бил Син Божи, но бил все пак пророк, а ортопедикът и нашият ревнаха, че всички останали ще горят в геената огнена, като и те самите не пропуснаха да се скарат, викайки си един на друг „схематици“. И тогава си помислих, Тони, че ако аз бях на мястото на Исус, щях директно да се намеся в телевизионното предаване, за да въведа ред веднъж завинаги. И щях като начало да направя някакво чудо, за да няма съмнения кой съм. И тогава чак щях да обясня как стоят нещата, та да няма повече разправии. Е, ако е много зает, Господ би могъл да изпрати някой ангел или архангел да свърши тази работа. Или пък в краен случай шефа на протокола си…
И тук той млъкна и се замисли, клатейки глава, вътрешно укорявайки Господ за липсата му на инициативност.
— Твоята идея както винаги е повече от добра, Дембо — казах му, — но се опасявам, че ако Господ се вслуша в съветите ти и влезе в ролята на deus ex machina, нашите съвременници са такива скептици, че ще си помислят, че става дума за някакво телевизионно шоу-мистификация.
Берю погледна часовника си и каза:
— Ще трябва да вървя да провеждам разследването си.
— Няма ли да ми обясниш все пак в качеството ми на началник за какво все пак става дума?
— Нищо кой знае какво. Май някакво синче на баровско семейство, правещо се на рокер, решило да се прави и на Ал Капуте. Та с качулка на главата, както е виждало по филмите, извършило един обир, колкото за тръпката.
Почувствах, че му завиждам малко, тъй като като човек на действието, какъвто ме знаете, бездействието започваше вече да ми тежи.
На следващия ден, преди да вляза в кабинета си, хвърлих едно око в ареста и видях, че там седи един унило провесил глава младеж. А в кабинета ми вече се бе настанил Берю, свойски положил нозе върху бюрото ми.
— Ако съдя по седящия в ареста печален индивид, твоето разследване е довело до някакъв резултат — рекох му.
— И още как! Взех назаем супермотоциклета на един познат и се натресох право в едно сборище на въпросните кретени. Отначало техният бос се опита да се прави на голяма работа и да ме разпитва кой съм, що съм, съпровождайки това с опит за физическо посегателство, ама аз набързо му вкарах акъла в главата: десен, ляв, удар с коляно в корема и накрая саблен удар по врата, както се беше превил одве. Това така впечатли останалите, че рейтингът ми се качи до небесата; оттук нататък работата ми беше лесна и след серия приятелски и непринудени разговори разбрах кой е търсеният от мен извършител. Така възхитено беше вперил зъркели в мене, че лесно го подмамих настрана, като му обещах да му разкажа къде по света съм пътувал с мотоцикъл и какви удари съм направил при това. Щом се оказахме самички, му щракнах белезниците и — право тука. Вече в килията, още щом го вдигнах с лявата си ръка на метър от земята, а с дясната се прицелих в главата му, започна да пее досущ като канарче. Е, налагаше се от време на време да го подканвам с по някой ритник, но в края на краищата всичко си призна момчето. Отгоре на туй се оказа студент по история пред дипломиране. Това ми дойде дюшеш и поизстисках от него някоя и друга историческа информацийка. Трябва да призная, че бая се е готвил серсемът за държавния си изпит…
Напуши ме смях, като си помислих как точно Дебелия е изстисквал „историческа информацийка“ от злополучния кандидат-бандит.
— Радвам се за теб, Берю, че разпитът, който си провел, ти е бил от полза и в познавателно отношение. И ако искаш, сега можем да продължим нататък, като минем вече на Луи XVI. Първото нещо, което се набива на очи при него, е, че докато към останалите крале на име Луи е прикачено някакво качествено определение — Луи I Добрия, Луи II Пелтека, Луи VI Дебелия, Луи VII Младия, Луи VIII Лъв, Луи XII Баща на народа, Луи XIII Справедливия, Луи XIV Великия, Луи XV Многообичния, — то към Луи XVI няма прикачено нищо. Оставили са го сам-самин със съдбовното число и с глава под мишница. Поне да бяха го нарекли Луи Дялнатия или Луи Кутсузлията, или пък Луи Безглавия, а то — нищо!
— Ами да — потвърди Берю. — Щом се спомене за него, човек веднага си помисля за злополуката му с гилотината.
Тъй като го погледнах с известна изненада, той гордо добави:
— Ти какво си мислиш? Подготвих се за лекцията ти. Поизкопчих туй-онуй за Луи XVI от криминалния студент.
— Докато си поизкопчвал туй-онуй, да не си прекалил, та утре на мен да ми задават въпроси относно нарушаване правата на задържания? Надявам се, помниш, че показания, изтръгнати чрез насилие, са под въпрос.
— Хич не бери грижа, Тони. Не съм вчерашен. Никакви следи няма по него, пък и съм го бил колкото да не е без хич, защото си беше омекнал като тесто.
Та още в началото, Берю, от само себе си се налага едно обобщение: заедно с отхвръкналата на гилотината глава на Луи XVI отхвръкнали и куп хилядолетни предразсъдъци. Затова и понастоящем последните крале на този свят гледат да се държат що-годе прилично — защото и при най-малкото въздушно течение и техните глави може да се търкулнат в прахта. Това впрочем ме подсеща за вица за един китайски палач, който бил станал виртуоз в отсичането на глави в такава степен, че когато последният от една редица осъдени го попитал: „Защо не отсякохте и моята глава?“, палачът се засмял и отвърнал: „Не съм отсякъл главата ти ли? Ами я се опитай да кимнеш с нея и ще видиш!“
— И защо всъщност са решили да скъсят Луи XVI? Толкова голям мръсник ли е бил?
— Напротив. Бил е най-кроткият и безвреден представител на нашата монархия.
— Тогава защо все пак?
— Точно затова. При общия духовен и социален кипеж, в който се намирало обществото, един тираничен и деспотичен крал е щял да може вероятно да спаси положението. В онзи момент е била нужна желязна ръка в желязна ръкавица. А Дебелака имал само кадифена ръка в кадифена ръкавица.
— Защо го наричаш Дебелака? Дебел ли е бил?
— Бил е досущ като теб, само че избръснат и изкъпан. Което доказва, може би, бурбонския ти произход… При смъртта на дядо си бил на двайсет години. Когато се озовал на трона, му се дръпнало лайното. „Твърде млад съм, за да поема това бреме!“ — вайкал се той. Това, естествено, развеселявало околните. Предците му на неговата възраст отдавна вече управлявали страната. Луи XIII дори бил видял сметката на Кончини, за да си разчисти терена… Луи XVI обаче нямал никакви способности в упражняването на този занаят. Ето защо при детронизацията си се оказал по-нисък, отколкото при интронизацията си.
— А от него е можело да излезе примерно превъзходен ключар — отбеляза Берю.
— Именно. Проблемът е там, драги ми ученико, че в държавната власт, независимо дали е монархическа, или не, често по един или друг начин биват изхвърлени нагоре хора, нямащи никакви държавнически способности. Освен това за твое сведение Луи XVI бил колкото мек в горната си глава, толкова мек и в долната. Достоверни сведения гласят, че през първите седем години от брака си въобще не го бил изконсумирал. Представяш ли си разочарованието на младата кокетка Мария-Антоанетка, която, доприпквайки от Австрия, вече си се представяла перманентно нахендряна във всичките си налични дупки и кухини! А още през първата брачна нощ се сблъскала — о, мирска мерзост! — с грубата шаячна действителност — няма никой! Смок в състояние на хибернация!
— Завалийката! — затюхка се сексуалният хуманист Берю. — Да е знаела, че да не бие път чак от Виена. Но ти спомена за първите седем години. Че какво е станало после? Да не би да са намерили начин да му го надуят чрез пневматичен подход?
