неговата демократичност и широта на духа. Ако трябва да нахвърлим една по-обща равносметка, истина е, че той изгубил Канада и някои други колониални владения. Но с това е спестил допълнителни несгоди на по-сетнешна Франция като допълнителните разправии в тези владения около национално-освободителните борби, които така й така ни създадоха известни проблеми и по принцип са доста досадни. В замяна на това пък купил от генуезците Корейка, което си е придобивка, още повече като се вземе предвид, че малко след това там се родил Наполеон. Освен този неоценим дар Луи XV сподобил Париж с най-големия площад на света, а именно площад „Конкорд“, нищо, че по-късно на него бил гилотиниран внукът му.
И тъй като любовта придобила весело-игрив и елегантен характер, такива станали и външната, и вътрешната архитектура. Лекотата, фриволността и удобството заместили дотогавашния погребално- монументален дух. Именно във всичко това и се заключава престижният „стил Луи XV“. А докато въпросният Луи се отдавал на любовни игрички, Жан-Жак Русо, Волтер и Монтескьо наред с неколцина други подготвяли Революцията. Не би ли трябвало да се вмени като една голяма заслуга на този крал това, че ги е оставил свободно да си разиграват коня? А и не можем да не споменем, че при неговото кралуване се появява едно голямо изобретение, което и до ден-днешен се радва на успех: майонезата.
Може би си струва да спомена и следния любопитен епизод: един ден някакъв си Дамиен се опитал да убие Луи XV, докато последният се качвал в каретата си. Но тъй като ножчето, с което си послужил, било сравнително малко, а и не замахнал точно, кралят се разминал само с драскотина.
— Какво го е било прихванало този Дамиен?
— На народа били започнали да му възвират лайната, Дембо. Но ако споменавам този случай, то е защото искам да цитирам една от най-духовитите в историята фрази. Когато съдът осведомил Дамиен, че като начало ще изгорят ръката му със сяра, след което бавно ще го разчленят, той поклатил глава и казал: „Този ден се очертава да бъде тежичък за мен.“
— Не е зле — съгласи се Берю.
— Луи XV умрял в ужасни мъчения на 10 май 1774 година. Изгнилите му от вариолата крайници буквално се разпадали. Лицето му било подпухнало и почерняло. Накрая смъртта отнесла само последни останки от тялото му. Амин!
Тук сложих финална поанта на лекцията си и погледнах към Берю. Той плачеше!
Прищявката на банкера Берюшьол
— Говори ли с майка си, Антония? — попита Филип Берюшьол, прихващайки момата през кръста.
Тя беше хубава.
И той беше хубав.
Тя бе смугла, с въгленовочерни коси и очи, с възхитително очертани устни и изящно носле.
Той беше рус, светлокож, светлоок, с чувствени устни.
Тя бе на осемнайсет години. Той — на двайсет и осем.
Те се обичаха.
Бяха се срещнали по волята на шеговитата понякога съдба по време на една разходка на Берюшьол из околностите на Аячо. Младият банкер беше дошъл да надзирава основаването на нов банков клон на БНИК (Берюшьол Нешънълъф Индиън Къмпани) в красивия остров Корейка. Той беше пристигнал преди две седмици с частния си кораб, закотвен в пристанището на Аячо.
Тъй като климатът и живописната природа на Корейка го омайваха, той правеше дълги разходки из пущинаците. Именно по време на една от тези разходки богатият французин бе срещнал Антония Рамолино, точно когато един подивял пес-помияр я бе погнал. Тогава Берюшьол се бе тутакси намесил храбро и бе зашеметил освирепялото животно с помощта на бастуна си с глава от масивно злато. И се бе случило онова, което се случва понякога: още щом погледите на двамата млади се срещнаха, помежду им пламна искрата на любовта. Достолепието и богатството на Филип допълнително впечатлиха Антония.
Сега младото момиче бавеше отговора си на въпроса му, затова той го повтори:
— Кажи, любов моя, говори ли с майка си?
Антония кимна утвърдително.
— Тя каза „не“, нали? — попита той с унил глас.
Тя се огледа предпазливо наоколо и като не видя никого, доби кураж да го хване за ръката.
— Майка ми се отнася с разбиране към положението ни, но нищо не може да се направи. Баща ми, брат ми, както и чичо ми Буонапарте никога не ще се съгласят да се омъжа за чужденец. Никога!
— Ами ако те отвлека? — попита спонтанно заможният младеж.
Тя трепна.
— Вижда се, че не познаваш сънародниците ми. Корсиканците са трудни хора с ужасно развито чувство за чест. Въпреки че си толкова богат, те не биха понесли такъв брак. А ако избягам с теб, където и да отидем, ще ни убият и двамата!
— И двамата? Сигурна ли си? — изпелтечи Берюшьол.
— Е, за мен не е сигурно, но що се отнася до теб — няма никакво съмнение.
Тази перспектива въобще не се хареса на младежа. Когато човек е проспериращ банкер, никак не му се ще да влезе в ролята на белязана жертва. Обаче… Обаче той обожаваше това момиче и не можеше да събере сили да се откаже от него. Затова възкликна с гневен тон:
— Това е толкова безсмислено! Налице е всичко, за да бъдем щастливи, а заради някакви ваши глупави традиции…
Докато още изричаше тези думи, клонките на един близък храст се раздвижиха и Антония побледня, когато видя от него да излиза по-големият й брат.
— Какво казахте току-що? — попита последният, размахвайки един пистолет, който вся силна тревога у Берюшьол.
— Аз ли? — попита банкерът.
— Да, вие! Казахте нещо за глупавите ни традиции и изпитвам силното желание да ви предоставя възможността да дегустирате няколко парчета олово, та да ви дойде акълът в главата!
— Джовани! — извика Антония. — Не прави това, за Бога!
Младият корсиканец повдигна рамене и пъхна пищова в пояса си с думите:
— Виж какво, приятелю, сестра ми ще се омъжи само за корсиканец или генуезец, тъй като ние всъщност сме си генуезци по корен. Та ако си позволиш да се срещнеш с нея още веднъж, ще те застрелям. А ако утре сутринта не си вдигнал котва, пак ще те застрелям!
Побледнял, с изкривено лице и свит стомах, Берюшьол се обърна с въздишка към Антония:
— В такъв случай сбогом, мила Антония. При тези обстоятелства съм принуден да си тръгна. Но знай, че винаги ще те обичам!
И след тези си думи той се обърна и се отдалечи, а злощастната девойка се хвърли с ридания върху гърдите на брат си.
— Какво да се прави? — прошепна Джовани. — Законът си е закон!
Един месец след гореописания инцидент маркиз Дьо Шоазьол тъкмо диктуваше на секретарката си административни писма и разпореждания, когато му съобщиха, че известният банкер Филип Берюшьол иска среща с него.
— Нека влезе и ни оставете насаме — нареди министърът.
Беше озадачен от това посещение. Берюшьол-баща бе страхотно забогатял по времето на Лоу, след което бе имал удоволствието да види как синът му развива още повече търговската дейност, вместо да я издъни, както обикновено правят синовете.
Когато посетителят му влезе, министърът забеляза, че е отслабнал, а около очите му има тъмни кръгове. „Охо — помисли си той, — дали пък банковите дела не са тръгнали толкова зле, колкото и държавните?“
— Какво ви води насам? — попита той, като стисна десницата на Берюшьол.
