— Познаваш ли го?
— Познавам го.
— Как е той?
— Не е цъфнал и вързал.
— Бъди по-ясен, ако не искаш да изпиша името си с шпагата си върху големия ти тумбак!
Това накара ханджията тутакси да възвърне любезното си държание.
— В наши дни селският живот е труден, господин офицер. Господин брат ви бе сполетян от семейни неприятности. Жена му Берта го напусна и избяга с някакъв приходящ мазник. Оттогава човекът хептен се занемари.
— Ама че работа! — въздъхна Льоберюл-младши. — Клетият Аженор винаги си е бил слабак, безволев и рогоносец по природа.
Той направи знак на хората си да разседлаят конете, после се приближи към каретата и дръпна външното резе, монтирано на вратата й. Любопитен като катерица, ханджията занаднича изотзад.
— Иди се заеми със своята си работа, приятелю! — ревна му Льоберюл, като втъкна лакът в ребрата му. — В наше време любопитството може да струва скъпо!
Без да чака повторна покана, ханджията припряно побягна към кухнята. Но след като се озова при успокоителната топлина на пламтящите огнища, занадзърта иззад прозореца. В сумрака на спускащата се дъждовна нощ той видя от каретата да слиза някакъв мъж, загърнат в голям плащ с вдигната яка и с ниско наложена на главата широкопола шапка. Не беше възможно да се види лицето му. Ханджията изпроводи една от прислужничките да отведе Льоберюл и охраняваната от него тайнствена персона до първия етаж.
— Ще ви стъкмя огън — каза момата, като се приближи до огнището, където голяма суха цепеница чакаше само един пламък, за да лумне, пращейки. Тя се наведе и поднесе към него голямата свещ, която носеше. Льоберюл се загледа в хубавата й изпъната дирница и протегна развълнувана длан към нея. Имаше чувството, че гали целия си роден край. Ах, колко нежна и заоблена се оказа Бургундия!
Прислужницата счете за свой дълг да изписука доволно.
— Не се отдавайте на неблагопристойности в мое присъствие, моля ви! — обади се затворникът.
Гласът му отекна по странно метален начин. Момичето се обърна изненадано към него, при което изпусна вик на ужас, тъй като се оказа, че мъжът носи желязна маска, обхващаща цялата му глава.
— Не се плаши, гургуличке! — призова Льоберюл.
Бледнеейки, момичето отстъпваше към вратата.
— Този благородник сграда от кожно заболяване, което загрозява лицето му — обясни с досада Льоберюл, защото му бяха наредили максимална дискретност по отношение на затворника. — И той носи тази маска, за да не смущава околните, което е похвално от негова страна.
Но момичето се беше вече изсулило от вратата.
Защо трябваше да я плашите? — тросна се Льоберюл.
Не искам да плаша никого — възрази мъжът с желязната маска. — Свалете ми това метално лице и ще видите, че моето собствено не е такова, че жените да пищят при вида му!
Подофицерът повдигна рамене и отвърна:
— Ако зависеше от мен, нямаше да имам нищо против, монсеньор. Но моята мисия се състои в това да ви отведа до Бастилията за минимум време и с максимум дискретност. Извън това не са ми позволени никакви волни движения.
След тези си думи той превъртя ключа на вратата, сложи го в джоба си и се доближи до камината, където цепеницата вече припукваше весело.
Мъжът с желязната маска свали наметалото и шапката си и се изтегна на леглото, иначе напълно облечен.
Льоберюл и затворникът вечеряха насаме, както правеха винаги в продължение на последните осем дни. Не си говореха. Бяха наредили на Льоберюл да не се впуска в никакви разговори с човека, който му бе поверен.
След приключването на вечерята, когато стомахът на предводителя на ескорта се напълни с храна, а оттам и сърцето му — с благородство, той се замисли за брат си, който вегетираше само на половин левга оттам. „Ще отскоча да го посетя“ — каза си той.
Това му похвално намерение поставяше обаче един проблем — непосредственото охраняване на затворника. Изричната заповед беше само той да има близък контакт с него и никой друг, така че не можеше да си позволи да го повери на когото и да било от хората си.
Но все пак му хрумна една идея. Звънна на прислужницата и й нареди да му донесе верига и катинар, което тя изпълни тутакси.
— Монсеньор — обърна се тогава Льоберюл към затворника, — ще помоля да ми простите, но тъй като се налага да отсъствам не задълго, то ще трябва да ви прикрепя с веригата към кревата.
От години затворникът бе свикнал с какво ли не отношение, за да се възбунтува сега открито спрямо тази мярка, затова отвърна с достойнство:
— Направете онова, което считате за необходимо, господине. Вие не сте държавен затворник като мен, тъй че нищо не ви спира да подгоните някоя фуста.
Льоберюл се въздържа да обори предположението на Желязната маска и го привърза с веригата за месинговата табла на кревата. И след като се увери, че решетката на прозореца е здрава, излезе, заключи вратата и постави на пост пред нея един от хората си.
Аженор Льоберюл напразно се мъчеше да заспи. Увит в едно прокъсано чердже до камината, в която припламваше агонизиращ огън, той се бе свил на кравай от болките в празния си стомах. Този ден бе ял варена коприва. Въпросното ястие, което би зарадвало примерно някоя патица, не му бе свършило кой знае каква работа. Самият той би предпочел самата патица.
Тропот на конски копита го накара да подскочи. Идването на конник в тази отдалечена от всякакви главни пътища малка махала, и то в такъв късен час, си беше направо черна магия. Клетникът се запита дали това не бе смъртта, която, смилила се над него, идваше да го отведе. Все пак озадачен, въпреки тази необичайна надежда, той се надигна. Конят спря пред колибата му, след което удар от здрав юмрук разтърси вратата й.
— Кк-ой е? — заекна Аженор Льоберюл.
Вместо отговор при следващия удар резето отхвръкна и в рамката се очерта едър силует. Аженор тикна едва мъждукащата борина в огнището, за да я разпали, после я вдигна нависоко, за да види лицето на натрапника. Отне му известно време, за да си спомни чие е червендалестото и охранено лице, което изплува под светлината, но накрая го разпозна и възкликна:
— Йоахим, братко!
Двамата мъже се прегърнаха, като Аженор се разплака от вълнение. Сълзите му станаха още по-обилни, когато офицерът извади изпод наметалото си едно варено пиле и голям комат хляб. С разтреперан глас Аженор възкликна:
— Самата Света Майка Богородица те изпраща тъкмо когато псовисвам от глад и краката ми вече не ме държат!
И като заръфа пилето, той се зае да описва плачевното си положение:
— Ако съм все още жив, то е по някакво чудо. Нямам вече нищо — ни земя, ни пари, ни смелост, нито жена. Клетата избяга, за което не мога да я укоря, защото не можеше все пак да се храни само с любовта ми.
