Йоахим избърса една избила изпод клепача му сълза. Брат му го попита не без известна нотка на завист, па макар и бяла:
— А с теб какво става? Като те гледам, май нещата ти вървят добре.
— Жандармерийски подофицер съм — отвърна Льоберюл-младши. — Работата ми е добра. Не мога да се оплача.
— А какво правиш към нашия край? В отпуск ли си?
— Не, пътувам със специална мисия.
Изразът така впечатли Аженор, че той глътна цяла кълка. Измежду омазнените му за пръв път от толкова години устни излетя едно оригване, изразяващо крайно благоутробно задоволство.
— Мисия ли? Каква мисия?
Йоахим се поколеба. Но в края на краищата си каза, че ако не може да се довери на брат си, то тогава на кого?
— Чувал ли си за Желязната маска? — попита той.
— Не — отвърна изненадано Аженор. — Това да не е някакво тайно общество?
— Не. Това е един тайнствен държавен затворник, който от години гниеше в тъмницата Пинерол в Пиемонт и когото сега съм натоварен да отведа в Бастилията в Париж.
— И кой е този затворник?
— Никой не знае — отговори шепнешком Йоахим. — И тъкмо затова носи желязна маска — за да не може никой да види лицето му.
— Има късмет човекът — въздъхна Льоберюл-старши. При тази му забележка подофицерът озадачено примигна.
— Какви ги дрънкаш, братко?
— Че на иженарицаемия Желязната маска му върви — настоя на своето Аженор. — Въпросното момче има покрив над главата си, хранено е и дори разхождано на сметка на краля. И всичко това в едно време, когато всеки е готов да изяде ближния си! Тъй че колкото завиждам на твоето положение, братко, не по- малко завиждам на неговото!
Тази гледна точка шокира много Льоберюл-младши, който обаче скри своето неодобрение и си взе довиждане с Аженор, придружавайки това със смътно обещание за бъдеща нова среща.
Малко по-късно, сподирян от чувство за изпълнен дълг, Йоахим вече се изкачваше по стълбището на странноприемницата. Когато стигна до площадката на първия етаж, смръщи вежди. Часовоят, когото беше поставил пред вратата, спеше, похърквайки сладко, проснат напречно на коридора. За възглавница му служеха две бутилки „Шамбертен“. Те бяха не по-малко празни от сърцето на мадам Монтеспан. Льоберюл яростно срита спящия в ребрата. Но последният, просмукан от изпитото вино, не реагира по никакъв начин.
Изпълнен с яд и едновременно с това смътно разтревожен, Льоберюл се втурна в стаята, където изпусна въздишка на облекчение, като видя, че затворникът си е все така привързан с веригата към кревата.
— Надявам се, че не се забавих твърде много, монсеньор — каза той, като се приближи, за да освободи господин Х.
Но докосвайки ръката на мъжа с желязната маска, подофицерът изпусна приглушен вик на изненада: тя бе леденостудена. Опипвайки трескаво тялото му, той установи с ужас, че затворникът е безжизнен, тоест че направо си е мъртъв. Всичко говореше за това, че Ж.М.22 се бе опитвал да се освободи, при което бе направил смъртоносен клуп с веригата и се бе самоудушил.
— Това не е възможно! — изпелтечи Льоберюл. — Сънувам някакъв кошмар! Хайде, монсеньор, не се шегувайте! Моля ви, станете!
Но, както знаем, дори и при най-любезните подканвания един мъртвец съвсем не е склонен да стане.23
— Загубен съм! — изохка злощастният Льоберюл. — Ето докъде ме докара доброто ми сърце! Заради този смотаняк брат ми аз…
И тук подофицерът внезапно спря да се вайка, защото една мисъл внезапно покълна в главата му. Тя беше толкова спасителна, че без да се бави и миг, той загърна мъртвеца в наметалото му, метна го на могъщото си рамо, изнесе го почти на бегом, преметна го през задницата на коня си и запрепуска към поселището Андуйет.
През това време Аженор Льоберюл не смогваше да заспи, защото бе преял. Този вид безсъние обаче не му беше неприятен и той си мислеше с тъга за това, че само след няколко часа причината за него щеше отново да бъде обратна, тъй като гладът пак щеше да настъпи във временно загубената си територия.
Сред царящата нощна тишина той внезапно долови тропота на галопиращи копита.
— Дали пък брат ми не се завръща? — помисли си.
Наистина това се оказа брат му.
— Толкова ли е студена нощта, че си така побледнял? — попита Аженор.
Йоахим поклати глава и доближавайки се до него, хвана дланите му, изричайки в нервна скоропоговорка:
— Аженор, помниш ли думите си отпреди малко, с които изрази завист към съдбата на Желязната маска?
— За Бога! Естествено, че ги помня!
— В мое отсъствие се е случило нещо ужасно! — продължи Йоахим и разказа на брат си за станалата драма, след което добави: — Онова, което искам да ти предложа, може да ти се стори престранно, но ако го приемеш, и твоите старини са осигурени, и моят живот е спасен. Заеми мястото на покойника. По ръст сте еднакви; по-слаб си, разбира се, от него, но на първо време ще ти навлечем повечко дрехи, а по-късно, като се поохраниш, ще напълнееш.
Ако и в началото Льоберюл-старши да се постресна от дръзката идея, то последната част от изречението отпъди всякакво колебение у него.
След като постигнаха съгласие, се захванаха за работа. Докато Йоахим вмъкваше мъртвеца вътре, Аженор приготвяше необходимите инструменти за предстоящата операция. „Демаскирането“ щеше да бъде трудно, тъй като маската трябваше да остане здрава, та да може отново да бъде използвана. Запотени под мъждукащия зрак на свещта, те се трудиха около час върху проснатия на масата труп, като че се бяха отдали на някаква хирургическа интервенция. Най-сетне преодоляха и последните скоби и пантички и свалиха маската от лицето на покойния. При вида му двамата братя с вик на удивление и ужас спонтанно се сринаха на колене и започнаха усилено да се кръстят.
— Ами… че това е кралят! — преплете език Аженор.
И наистина пред очите им се намираше несъмнено бурбонската физиономия на Луи XIV. Само дето беше малко по-подпухнала поради обездвижването, характерно за затворническия начин на живот, както и по- бледа заради дефицита на свеж въздух от толкова години.
— Мисля, че разбирам… — отрони след малко Йоахим.
— Какво разбираш? — изломоти въпросително брат му.
— От доста отдавна в Париж се носят разни слухове. Шушука се, че кралят ни е имал брат-близнак. Това създало проблем във връзка с наследяването на трона. Кралете винаги мечтаят за отроче от мъжки пол, но се сбъркват, когато им се пръкнат две наведнъж. Едното се оказва в повече и то трябва по един или друг начин да изчезне…
— Изборът не трябва да е бил никак лек… — рече замислено Аженор.
— Това явно е била поредната идея на Ришельо: да се осигури трононаследието по благопочтен начин. И разбирам напълно защо той и Луи са притулили лицето на този мъж и са го затворили. Не са могли все пак да го оставят да се шляе насам-натам.
След като размениха още серия твърде уместни мисли по този повод, те съблякоха покойника и го погребаха в полето. След което Йоахим надяна желязната маска на лицето на брат си.
Зората бе започнала да се разпуква, когато двамината братя пристигнаха в странноприемницата. И ханджията, и хората от ескорта се бяха вече събудили. Последните учудено ококориха очи, когато видяха командира си да пристига отнякъде в компанията на затворника. Но Льоберюл-старши намери начин да парира озадачението им:
