— Монсеньор затворникът бе изял твърде много омлети и му призля, тъй че го изведох да го поразходя. А сега, орли мои, да пийнем малко бяло винце за тласък и после — на седлата, защото ни остава още доста път до Бастилията!
Мигове по-късно малката кавалкада напускаше бургундския край, оставяйки в плодородната му земя тленните останки на онзи, който вследствие на една нелепа лотария биде лишен от трона на Франция.
Аженор Льоберюл изигра своята роля по великолепен начин. След като се поохрани и дойде на себе си, той се огледа и първата му работа бе да прелъсти племенницата на управителя на Бастилията, която, както се оказа, безкрайно се възбуждаше и от маската му, и от мистерията, криеща се зад нея. И те продължиха успешната си плътска връзка до 1703 година, когато последният издъхна, преситен от царски грижи, внимание и почести.
Регенцията, Луи XV
Твърде дълго продължилият грип най-после ме принуди да остана в леглото си. Външният термометър сочеше двадесет градуса, а този, който бях пъхнал под мишницата си — тридесет и осем. Тъкмо се бях загледал в иначе слънчевия ден отвъд прозореца, по чието стъкло една пчела настойчиво потрепваше, настоявайки за право на убежище, когато на вратата се позвъни. Станах криво-ляво и тьтрейки нозе, отворих вратата. Отстранявайки ме нехайно с ръка, вътре нахлу самият Берю, прегърнал като малки бебенца няколко бутилки червено вино.
— Щом не се появи в комисариата тази сутрин, веднага се досетих, че не си приложил моята рецепта. Тъй че нося всичко необходимо, включително и черен пипер… Ти пак си легни, а аз ще се заема с необходимите приготовления.
И той нахлу като носорог в кухненския бокс, откъдето тутакси се разнесе оглушителен трясък на разпиляна посуда. Заемайки отново хоризонтално положение, му зададох с жален тон класическия въпрос, който задава на ближния си болникът с надеждата, че не е сам на света в своите страдания:
— А ти как си със здравето, Дембо?
— Много по-добре, отколкото мнозина, които цял живот мислят за здравето си! — отвърна бодряшки Берю откъм бокса, където се чу бълбукането на изливаното в тенджера червено вино. — Само дето, като вдишам дълбоко въздух, ме наболяват гърдите и отпред, и отзад.
— Това е от цигарите. Трябва да ги спреш!
— Познавах един, дето ги спря — отвърна той, както винаги пълен с примери от живота, — и му се разказа играта: напълня с двайсет килограма, оттам получи проблеми със ставите и вдигна високо кръвно. Оплака ми се и от хронично безсъние — щом заспял, започвал да сънува, че пали ту „Марлбороу“, ту „Кемъл“, ту „Житан“, ту „Голоаз“ и много други марки, всяка нощ различни. Тогава изведнъж се събуждал по никое време, облян в пот, и до сутринта не можел да заспи. Заспивал чак на работното си място, затова и малко по-късно го уволниха. Не знам какво стана после с тоз човек, но едва ли е свършил добре…
— Ти винаги си готов да обориш всяка теза с контратеза, взета от необоримата действителност, Берю. Както в момента си перипатетик, така може да се каже, че си по принцип пълзящ емпирик.
— Пълзящ какво? Подозирам, че не е нещо много хубаво. Защо се ебаваш с мене, Тони? Това трябва да ти иде от температурата.
— Хич не се ебавам с теб, Дембо. Но нека не губим време. Днес ще се занимаем с Луи XV, щом като така и така си дошъл.
— Това, което знам за него, е, че е бил върло безсрамен. Казал, представи си: „Правя, каквото правя, след мен ако ще да е потоп!“
— Аз пък смятам, Дембо, че много неща, които са написани за него в учебниците на различни нива, са злонамерени клишета. Що се отнася до мен, имам известна слабост към този крал. Но нека започнем от самото начало, тоест непосредствено от смъртта на краля-слънце Луи IV. Неговият наследник, правнукът му Луи, бил поредният твърде невръстен, за да изкачи стъпалата до трона. По примера на баща си Луи XIV постановил своеобразна регентска система. В завещанието си той посочил доста хора, които да упражняват властта вкупом. Племенникът му Филип Орлеански бил просто един от тях. Обаче след смъртта на краля той постигнал анулирането на това завещание и станал единствен регент. Филип бил сладкодумен, духовит, но и толкова развратен, че можел да шокира която и да е съдържателка на бардак.
На французите им били омръзнали войните на Луи XIV и зааспирирали за следвоенен период. Тъй че с удоволствие последвали примера, даден им от Филип — захвърлили всичките си оръжия и извадили естествените си пушкала, дарени им от Господа-Бога. Както в двора, така и сред някои кръгове от обществото, последвал разгул, който не мога да си позволя да описвам тук, защото ще отнеме много време и място — от безразборен сексуален калабалък до организирано нафърфорване в индианска нишка…
На това място, за да освободи своя говорен апарат, Берю изплю непринудено фаса си върху килима и рече:
— Като ми разправяш, Тони, за всички тия шашкънии, дето ставали из дворовете на нашите крале, а и около тях, си мисля: лошо няма — веселили са се хората. Но, от друга страна, такъв ли пример е трябвало да дават кралете и благородниците на останалите части от населението? Не са ли го тласкали те към упадък на нравите? Като си се заел с управлението на една страна, това не те ли задължава все пак да спазваш известно благоприличие? Да не би да си свободен артист я! То не може и кура в гъза, и душата в рая!
— Не мога да не призная за пореден път, че по принцип си прав, Дембо. Но слаб е човекът и податлив на съблазни. Тъй или иначе, Филип си бил направо папата на порока, поклонника на свалените гащи, пилигрима на блудството… В това отношение си имал един близък съратник — абат Дюбоа, който си падал особено по това, да му духат, независимо дали мъже или жени, което пък станало твърде разпространена мода. По този повод отпаднало носенето на прекалено дълги перуки, защото те пречели на гореупоменото не твърде богоугодно занимание. И така мъжете постепенно престанали да приличат на кокер-шпаньоли и на хоризонта се появил стилът „Луи XV“. Ръководена от подобен регент, Франция бързо изпаднала в неконтролируемо разпътство. Но цялата тази веселба и безхаберие не можели да не се отразят на държавните финанси и в един момент в кралския трезор останали само шепа дребни екюта. Тогава Филип Орлеански поверил финансово-икономическата политика на един шотландски авантюрист на име Лоу. Последният основал Парижката борса и заместил металните пари с книжни. Пуснал и акции от Индийската търговска агенция. Много хора си помислили, че Лоу е на път да спре всеобщото сриване. Неговите мерки причинили доста голямо социално-икономическо раздвижване. Някои хора от дребната буржоазия започнали да забогатяват, докато немалко аристократи — да обедняват. Това разместване на пластовете представлявало още една крачка към Френската революция. Абсолютната монархия започнала да агонизира. Системата на Лоу свършила в края на краищата с банкрут, но предизвикала известни промени в хорските умове, които започнали да си задават въпроси относно социално-икономическия ред. Въпросният шотландец неволно допринесъл за сриването на монархията не по-малко, отколкото писанията на Русо или Волтер. Франция определено предприемала завой в различна посока от дотогавашната. На регента не му пукало и продължавал палуванията си. В това отношение по неговите стъпки вървяла и дъщеря му — дукеса Дьо Бари. Разгулът бил тотален. А през това време Луи XV растял под настоятелството на епископ Фльори, който криво-ляво го въвеждал в спецификата на кралските функции. Младият крал дори и не поглеждал
