човешки жертвоприношения — купували бебета от бедните и ги заколвали върху голото тяло на мадам Монтеспан. И тъй като последната фанатично вярвала в магията, била сигурна в резултатите от нея. И бидейки сигурна в това, стигала до тях. Ето какво нещо е силата на вярата, било в Господа, било в Сатаната. Та криминалната маркиза започнала да тъпче Луи с „испанска муха“ и други тайнствени афродизиаци, за да го държи във форма. И той наистина влязъл в такава форма, че й направил седем деца, буквално без да си поеме дъх. И въобще Луи XIV май бил роден по-скоро за заек, отколкото за крал. Нека направим една равносметка на размножителните му подвизи, без да сме сигурни, че тя е изчерпателна: на законната си съпруга направил шест деца, на Лавалиер — четири, на мадам Монтеспан — седем, и общо още шест-седем на различни госпожи и госпожички от дворцовия си антураж, тоест всичко на всичко някъде към двайсет и пет невинни дечица. При това положение не трябва много да се изненадваме, че до ден- днешен зърваме сегиз-тогиз край нас по някоя изненадващо бурбонска физиономия.
На Луи XIV — Казанова трябва все пак да му признаем, че ако и да е имал слабост към женските, не се е оставял да бъде воден от тях за носа, въпреки че последният е бил удобен за хващане поради размера си. Вършил е лудории, но те са били извън кралските му задължения. Слагал разграничителна черта между двете. Въпреки това проклетията Монтеспан успяла да натвори по някоя и друга пакост. Ако се случело някоя малка мръсница да започне да гледа краля твърде подканващо, тя я отравяла, за да внесе яснота в ситуацията. Раздавала отровата по-волно от аспирин. В пристъпи на ревност поотсипвала дори и на краля. Луи XIV явно изначално е имал завидно здраве, щом като, бидейки тъпкан с отрова и възбудителни средства от всякакъв вид, успял да доживее до седемдесет и седем годишна възраст. Истински френски Разпутин! Но един ден истината излязла наяве…
Лавоазен и кликата й били арестувани. Колегата ми от онова време провел блестящо следствие и разкрил участието на мадам Монтеспан в отравянията и човешките жертвоприношения. Уведомили за това горкия Луи, който направо дал заето. Като се окопитил, се погрижил маркизата да бъде изпратена в именията й. После потулил злокобните обстоятелства около нея. Големите афери често приключват така, нали знаеш, Дембо? И на нас двамата с теб ни се е случвало при някои казуси, с които сме се занимавали, да си дадем сметка, че сме хвърляли усилията си на вятъра. Само дето дълго време след това сме били нащрек да не имплантират в тленните ни тела някое парче олово, може и от упор. Колкото по- високопоставен е престъпникът и колкото по-големи са престъпленията му, толкова по-голям е шансът да се измъкне. Така и в този случай доказателствата за виновността на фаворитката били потулени и всичко утихнало. След това позастаряващият вече кокер-шпаньол се обърнал към религията и през 1683 година се оженил за вдовицата на поета Скарон, която дотогава била гувернантка на децата на Монтеспан. Въпросната вдовица била благочестива и фригидна, тъй че лъчите на краля-слънце бавно гаснели в нейната компания. Нескончаемото му властване приключвало тъжно. Трезорът бил празен, а изгладнелият народ бил все по-настойчиво спохождан от метежни мисли. В едно време, когато на четиридесет години човек бил считан за старец, този крал на седемдесет и седем години изглеждал като фантом. Започвали със суеверен страх да се питат дали не е вечен. Въпреки прозвището му, помръкващото му лъчеструене отдавна вече не стопляло никого. За да пораздвижи унилия обществено политически амбианс, от време на време той приемал по някой изтъкнат чужденец, но това не било достатъчно, за да тушира угнетеността на общата атмосфера. Самата жизненост на Луи XIV го била превърнала в едва кретаща мумия от филм на ужасите. Накрая все пак смъртта съжалила и него, и поданиците му и го отнесла на 1-ви септември 1715 година. В морално отношение Френската революция вече започвала, но никой още не знаел това…
— Всичко е ясно, Тони — закоментира Берю, — но не мога да зацепя защо в началото каза, че Луи XIV бил голяма работа, пък после започна да подмяташ, че не предял чак толкова. А и защо плюеш Версайския дворец? Много си е хубав даже! Най-хубавият в света. Ама докато се строял, някои хора били пукали от глад! А сигурен ли си, че ако не го бяха построили, нямаше да бъде същото? И друго нещо: онези, за които спомена — художници, скулптори, писатели и писателки, — ако са пробили, то е благодарение на Луи XIV. Аз не ги познавам, но има хора, дето ги знаят, най-вече в чужбина. Пък и ти сам подметка, че профилът ми е малко нещо бурбонски. Ами я си представи, че съм негов потомък, пък даже да е посредством някоя кръчмарска сервитьорка! А ако трябва да продължа със сравненията, обърни внимание на приликите помежду ни в онаквозинката — и аз хич не си поплювам в оная работа, и то без никакви ти там „испански мухи“! Функционирам без засечка и денем, и нощем! Но да оставим това настрана. Виждам, че грипът продължава да те друса. Приложи моята рецепта, която е безотказна: сега, като се прибереш, люсни няколко литра горещо червено вино, сварено с черен пипер, изплюскай заедно с това къмто килограм-два свински мръвки с лук и утре сутринта ще се събудиш не само без грип, но и с навирен питон!
Хитрината на братя Льоберюл
Кортежът бавно напредваше по неравния друм, край двете страни на който редици от унили тополи притулваха хоризонта. От Шани насам бе валяло непрестанно и хората, ескортиращи каретата, бяха подгизнали до кости. Колебливите крачки на конете издаваха всеобщата умора.
Предводителят на конвоя Йоахим Льоберюл, набит и здрав подофицер, си мислеше за това, че до столицата остават още сто левги. Ако не щадеше както конете, така и конниците, съществуваше опасност през останалия път да възникнат някои затруднения. И тъй като родното му село отстоеше само на четири левги, той подкани хората си:
— Още малко, юнаци! Вече наближаваме една славна странноприемница, където ще можем да похапнем и да се подслоним през нощта. А там има и винена изба, която ще възвърне цвета на лицата ви!
Тези му слова мобилизираха всички и на свечеряване малкият отряд, състоящ се от шест човека и десет коня, достигна до странноприемницата „Кралско сияние“.
Виждайки в двора да спира карета със спуснати завеси, съпроводена от напети конници, ханджията раздаде набързо серия удари и ритници на готвачите и прислужниците, за да ги накара да се разтичат, и то с усмивки на уста, както подобава на едно добро заведение, после се завтече с дълбока чупка в кръста да посрещне пристигащите. В тези гладни времена търговията вървеше зле. От много дни не бяха се мяркали клиенти и добрият човечец беше решил да стори необходимото, за да се почувстват уютно тези, които сега му изпращеше провидението.
— Две стаи! — нареди му отривисто Льоберюл.
Ханджията се опули изненадано.
— Но, господине…
— Да? — изръмжа въпросително подофицерът.
— Колцина сте всъщност? — плахо попита ханджията.
— Общо седем души — отвърна Льоберюл. — Едната стая ще споделя със затворника, който ескортирам, а в другата ще се разположат на бивак хората ми!
Льоберюл хитруваше — в отчета си за разноските щеше да отбележи, че са били седем стаи. И тъй като времетраенето на пътуването се очертаваше да възлезе общо на двадесетина дни със съответните отсядания, то той щеше да закръгли една хубава печалба.
В замяна на това Льоберюл имаше подчертан вкус към живота и ако караше хората си да се сбутват в една стая, то въобще не се стискаше по отношение на храната и виното. „Обилното пийване и хапване — обичаше да казва той — дават на човека и решителност, и разум.“
— Надявам се, че храната ти е добра, приятелю — каза той на ханджията. — Какво ще ни предложиш за вечеря?
— Какво ще кажете за по един великолепен омлет със сланина и скопени петли на шиш? А имам и сирена, достойни и за най-взискателното небце…
Льоберюл реши, че менюто е задоволително при условие, че към него се добави и някое прасенце или агънце, след което попита:
— А имаш ли все така от червените „Бон“ и „Шабли“?
— Както винаги, господин офицер. Виждам, че господин офицерът е запознат с местните вина…
— Родом съм от този край, приятелю. Аженор Льоберюл, по-големият ми брат, би трябвало все още да живее, ако Господ е решил така, в поселището Андуйет.
— А, да — каза ханджията без особено въодушевление.
Льоберюл забеляза помръкналата му физиономия и попита:
