Очертавал се като лекомислен любовчия. Нищо в него не предвещавало, че ще стане един от най-великите ни крале. По едно време се влюбил в една племенница на Мазарини — Мария Майчини. Въпросната девица не била кой знае каква хубавица, но затова пък била чаровница. Именно това станало причина за увлечението на краля по нея. На това девойче му била влязла една муха в главата — а именно да настани дупенцето си на трона. Луи XIV не възразявал. А амбицията му спрямо нея още повече нараствала поради факта, че хитрушата не му бутала, ако мога така да се изразя. На Мазарини му се отваряла неочаквана възможност да създаде своя фамилна династия. Но тъй като се бил посветил на Франция и монархията, възпрепятствал този брак, за което трябва да му свалим шапка — не е лесно да дадеш предимство на дълга си пред интересите си. Не всеки го може.
— Аз мога — обади се Берю. — Веднъж проследих един педофил, който с кесийка бонбонки в ръка обикаляше около едно първоначално училище. Хванах го точно когато черпеше с тях едно момиченце и го уговаряше да отидат да се поразходят малко заедно. Гаднярът се оказа някакъв тузар, който, за да го пусна, ми предложи сума, равна на едногодишната ми заплата. Но се сблъска с чувството ми за дълг. Откарах го в комисариата, където му хвърлих един хубав бой, преди да го предам на следващата инстанция…
— Мога само да се гордея с теб, Берю. Та ти си персонаж на Расин и Корней, взети заедно!
— Не знам кои са тия двамата, но това, което знам, Тони, е, че го бих, без да оставям следи. Иначе, току-виж, някоя международна противоправителствена организация ме обвинила в нарушаване на човешките права на педофилите. Както върви светът, човек вече всичко може да очаква…
— Та значи Мазарини сторил необходимото, за да раздели двете гълъбчета и да ожени Луи. И знаеш ли за кого? За инфантата на Испания, naturlich. Нищо ново под слънцето. Целта си била все една и съща: да натрисат испанските инфанти върху чеповете на френските крале, та да секнат крамолите между двете страни. Но и при това винаги възниквали някакви търкания, нерядко сериозни, било по повод на зестрата на младоженката, било по повод на нейните по-нататъшни права. В случая въпросната испанска инфанта се казвала Мария-Тереза и далеч не приличала на Бриджит Бардо или Клаудия Шифер. Откъм ръст отивала към джудже, а що се отнася до физиономията й, било препоръчително човек със слаби нерви да не я среща нощем. С една дума, била от категорията на онези злощастни женици, които изначално не са застрашени да загубят девствеността си, освен инцидентно от някой твърде пиян и оттам непредпазлив мъж.
Въпреки всичко Луи XIV й отдал дължимото. Но, естествено, не смятал да се ограничава в това отношение. Веднага след сватбата и изконсумирването на брака той се притекъл на помощ на брат си, чиято специална ориентация не вършела работа на жена му Анриета. А отгоре на всичко брат му не само бил обратен, ами и травестит — обичал да се разхожда насам-натам, облечен в дамски дрехи. Виждайки всичко това, Луи XIV проявил инициативност и започнал да се съешава с Анриета за голяма радост на последната. Ето това й е хубавото на голямата фамилия, Берю: във всеки момент някой може да ти се притече на помощ, както и ти — на него. Но в двора започнали да плъзват приказки и назрявал скандал; ядосаният Мазарини наложил вето върху тази спонтанна плътска връзка. Тогава Луи XIV, за да избегне щекотливите разправии, зарязал Анриетка и се посветил на мадмоазел Дьо Ла Валиер, която не била красавица, но затова пък обладавала своеобразен чар — накуцвала. Луи XIV я боготворял.
По едно време Мазарини взел, та умрял. Все е трябвало да стане един ден. Случва се на всеки. По този повод, Берю, стискай палци, щото грипът, който ме друса в момента, да е преходно явление и да непрерасне подло в двустранна вирусно-бактериална пневмония с всевъзможни усложнения! Оттук насетне започва истинското властване на Луи XIV. Впрочем самият крал обявява това в една своя декларация пред Парламента. Тя, общо взето, имала следния смисъл: „Дотук въртеше волана другарят Мазарини, но сега го поемаме аз и включвам направо на четвърта!“ И Великото столетие започнало. Кралят-слънце, който до този момент е карал само на мигачи, изведнъж включва дългите. Всъщност истинският седемнадесети век начева от 1661 година със създаването на един многостранен елит. Оттогава насам никой афиш не е събирал толкова много, и то все значими имена. Истинска концентрация на таланти! В театъра — Молиер, Расин и Корней; в поезията — Лафонтен и Боало; в системата на висшето образование — Босюе и Бурдалу; във философията — Ларошфуко и Лабрюйер; в обществените връзки — мадам Дьо Севинье; във вътрешните работи — Колбер; във военните работи — Лувоа; на ударните — Вобан; в информацията — Сен Симон; декори — Мансар, Льо Брьон и Льо Нотр; диригенти на оркестъра — Люли и Купрен; художествени директори — Льо Нен, Шампен, Пусен, Дьо Ла Тур. И режисьор на всичко това — Луи XIV! Започвало най- дълговременното властване (72 години) в нашата история. Билетите за спектакъла били предварително разпродадени, гишетата — затворени. Това бил апотеозът на монархията! Франция се намирала в апогея на славата си и присъствието й в света било повече от осезателно. Навред по земното кълбо се напъвали да говорят, да мислят, да ядат и да се чифтосват по френски. През 1710 година в театъра в Лима се играела пиесата „Учените жени“! А насред целия този блясък се перчел кралят-слънце, който иначе приличал на кокер-шпаньол с несъръзмерната си напудрена перука, спускаща се чак по раменете му. Но хитрината number one на Луи XIV били церемониалът и етикетът. Той разбрал, че в противовес на старата идиотска максима, гласяща „разделяй и владей“, истина е обратното — „събирай и владей“. И обединил феодалните владетели около августейшата си персона, за да ги заслепи и същевременно да ги държи под око. Обсипвал ги с почести и отличия, като и създал за тях странни постове и служби, например „Надзорник по перуките“, затрупвал ги с коприна и дантели, шашардисвал ги с низ от бляскави балове и ловни излети. Завъртял им главите така, че те се надпреварвали да изпълняват чисто слугински задължения: въпрос на чест било кой ще изпревари да му подаде утринния чай или малко по-късно тоалетна хартия, или пък да му вее над главата с щраусови пера по време на жега. Превърнал най-простите си ежедневни човешки дейности в ритуали, следени с трепет от всички. През цялата човешка история, Берю, виждаме едно и също: на върха благодарение на глупостта на другите много често се издигат и стоят хора, които им хвърлят прах в очите и чрез какви ли не мистификации ги карат да мислят, че могат и знаят много повече от тях. А всъщност това е истина само понякога, и то относително, защото никой не е абсолютно незаменим.
— Но сега живеем при демокрация — каза Берю. — Все пак мнозинството от хората определят кои да ги ръководят.
— Имайки предвид, че мнозинството във всяка държава или народ се състои от хора, малко или повече подобни на теб, поне настоящата формула на демокрацията не ме хвърля във възторг.
— Какво искаш да кажеш, Тони? Че не мога да отсявам зърното от плявата ли? Че не вдавам? Че не загрявам? Че не съм в час? Че съм тъпак, с една дума?
— Успокой се, Берю, не визирам непременно теб, а обобщавам даден социалнопсихологически типаж, заради който често пъти си пати по-смисленото малцинство… Но така или иначе в епохата, за която говорим, фактически демокрацията е толкова далече, че няма накъде повече, ако и хронологически да наближава. Това е времето на апотеоза на монархията — абсолютизма, когато кралят-слънце се изцепва: „Държавата, това съм аз!“ И той също не се е въздържал да води войни. По негово време сме се млатили като хамали и с испанците, и с Хабсбургите. Но не ми се говори за войни. След тях държавите ту се свиват, ту се разтягат като мехове на акордеони или гайди и остават куп дати и имена на полесражения и договори, с които после измъчват на изпити поколения ученици и студенти, та и ги късат, ако не ги знаят всичките. А дори когато са спечелени, войните струват скъпо на народа. Луи XIV бил построил Версай. Добре, ама на колко хора, включително и деца, през това време са им къркорели червата от глад! И сега същия този Версай трябва да го поддържаме, та да могат невежите американски туристи да го прекосяват на бегом, залепвайки дъвките си тук-таме из кралските покои. Впрочем този дворец не е и особено хубав. Величествен — да. Но чак пък хубав — не. Стилът на Луи XIII е къде-къде по-добър в своята пестеливост и хармоничност. Но след него Луи XIV забива в натруфеност, граничеща с простотията. Добре, че не се е сетил да сложи перуки и на мебелите. Ами леглото му? То може да породи кошмари и у обладателя на най-здравия сън, ако реши да поспи в него. А ако палава двойка реши да се изтреска импровизирано под тежкия му балдахин, в даден момент ще се изпълни с чувството, че се намира в долнопробна холивудска филмова продукция в „Ийстмънколор“.
Що се отнася до трескането, след синьорина Майчини, сеньорита Мария-Тереза и Луиз дьо Лавалиер, ето че Луи пощръклял по една маркиза, известна като мадам Монтеспан. Тя му хванала окото, а пък той я хванал за… нали? Преди това извършила всичко необходимо, за да го прелъсти. Била върла отровителка, навлязла много навътре в черната магия с помощта на една отвратна вещица, подвизаваща се под името Лавоазен, и нейния приятел Гибур. Тези добри хорица отслужвали ултрачерни меси и прибягвали до
