И Хасо е такъв. Повече от месец вече той живее далеч от родните планини — цяла вечност! Как може толкова време кюрдът да не види нито овце, нито кучета!
Хасо се измъчи от тъга по колхозните стада. По това време овцете започват да се агнят, в кошарите пъстрите агънца пристъпят на слабите си неустойчиви крачета и тъничко блеят. Ах, да може да улови Чернушка! Как ще се грижи за нея, ще разтуши мъката си! А пък Ашот уж е учен, а не познава хората! Овцете са горе, в планината, а той изпраща, него, овчаря, на други работи. Само да му кажат ден и нощ да стои в овчарника, няма да му омръзне. Дори и да не улови подивялата овца с агнетата, ще им се радва отдалеч, ще слуша гласовете, скъпи на сърцето му…
При кошарата Хасо се озърна, внимателно огледа отдалеч всички ъгли, всички храсти и извади свирката от пояса си. След малко зад сухите тръни се подадоха чифт рога. Показа се и агнето. Ушите му бяха щръкнали като на сърне; то бе готово всеки миг да хукне, да избяга. Но къде е Чернушка?
„Ло, ло, ло, ло“ — запя свирката онази мелодия, която вика овцете на водопой.
А Чернушка все не се появяваше.
„О, зная каква е работата!“ — досети се овчарчето, стана и тръгна право към убежището на овцете.
Още щом влезе в пещерата, насреща му изскочи от мрака Чернушка и заблея тревожно.
— Зная, зная, агънце си имаш… — каза и нежно Хасо и пипнешком тръгна напред.
Скоро очите му свикнаха със здрача на пещерата и вече различаваха неприветливите и мрачни стени.
Овцата-майка продължаваше да блее неспокойно. Не за себе си естествено се страхуваше тя, а за онова мъничко същество, което лежеше сега някъде в ъгъла и трепереше от студ и инстинктивен страх. Безпокоеше го тревожното блеене на майката. Агънцето й отговаряше с тъничко гласче.
Хасо вървеше по гласа напред и ето най-после в ръцете му затрепера мъничкото, още мокро животинче…
— Брру, бру, бу… — тихо; сякаш пееше приспивна песничка на агънцето, овчарчето го притискаше до гърдите си, топлеше го.
Той излезе от пещерата и се отправи към огъня, запален на пътечката, а след него тичаше Чернушка и жално блееше.
Димът от огъня се стелеше бавно и на кълба се издигаше нагоре. Хасо седеше до огъня, прегърнал бялото агънце с черна муцунка, а до него стоеше Чернушка и ближеше спокойно рожбата си. Наистина всяко движение на Хасо я караше да трепва и отскача назад. Но можеше ли да остави агънцето си? Пък и как да не се довери на човек, който с такава любов го гали и топли?
Хасо сложи пред Чернушка вода. Току-що оагнила се, овцата бързаше да утоли мъчителната си жажда. После издърпа от ръцете на момчето снопче трева, изяде го и подложи глава под пръстите му в очакване на милувки… Малко по малко старите навици се съживяваха, подновяваше се близостта с хората.
— Я дай да те издоя, Чернушке, жал ми е за малкото ти — увещаваше овцата Хасо.
Но тя не се съгласи: все още не му се доверяваше напълно. Нали подивялата овца беше бранила в борба рожбите си. Тук, в клисурата, тя не беше срещала най-злия враг на агнешкия род — вълка. Но понякога от планинския гребен идваше неизвестна неприятна миризма и я тревожеше. Сигурно беше по времето, когато тук идваше властелинът на клисурата — барсът. И орлите. Те просто всяваха ужас в овцата! Накацали по камъните, смълчани и неподвижни, те непрекъснато я дебнеха да се отдалечи от агнето.
През есента пък мечката се заселваше в Барсовата клисура. От нея всъщност Чернушка много не се страхуваше. През цялото време тя събираше окапалите плодове под дърветата.
— Ло, ло, ло, ло… — продължаваше да си свири тихичко Хасо; тревогата и страхът постепенно напускаха животното, сменяха се с доверие и спокойствие.
С увещания и ласки Хасо успя да привлече Чернушка. Той тури агънцето под бозките и и то се впи жадно в тях.
Когато агнето се наяде, Хасо превърза, както е редно, пъпчето му и го посипа с пепел. Не разполагаше с нищо друго, но и това беше добре — щеше да го предпази от зараза.
След това момчето взе агнето на ръце и бавно заслиза надолу.
Чернушка го следваше, издала напред глава. Тя по-блейваше от време на време и се озърташе. Чувствата й бяха раздвоени. Тук беше най-малката, най-безпомощната й рожба, а по-големите бяха останали горе, в овчарника. Те гледаха учудено подире й и недоумяваха защо майка им ги напуща и отива след някакво непознато, подозрително двукрако същество.
Все пак, много предпазливо, те сподириха отдалече майка си. Но там, където пътеката започваше да се спуска вече надолу, се спряха. Видяха как майка им стигна пред някаква пещера. Тогава тя се обърна и заблея — дали ги викаше, или се прощаваше с тях? После влезе след човека вътре…
Младият овен и овчицата надничаха зад скалата и изпращаха майка си с печален поглед.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Хасо доведе Чернушка, в пещерата нямаше никой. Шушик режеше в храстите пръчки за кошници.
След малко момичето се върна и едва не изпусна клоните.
— Ох, миличко, колко си хубаво! — изпадна в умиление Шушик при вида на агнето.
Чернушка скочи разтревожена от мястото си, изтича до агнето и застана над него. Така правят овцете- майки, щом забележат орел.
— По-тихо, Шушик, не я плаши… Хайде да поставим за малкото топло и меко местенце.
Скоро те стъкмиха удобно легло от съчки и суха трева и сложиха в него агънцето. Майката, която отначало беше много разтревожена, най-после, види се, разбра всичко и се успокои. Тя изглеждаше доволна: рожбата й вече не беше застрашена нито от студ, нито от враг…
— Сега, сестричке, ще ти дам нещо за ядене, каквото никога през живота си не си вкусвала. На, измий го хубаво. — И Хасо подаде на Шушик тънък, прозрачен овчи мехур.
— Добре, ще го измия. А после?
— Другото е моя работа.
Отначало Чернушка съвсем неохотно позволи на Хасо да я издои, но тя така беше напращяла от мляко, та почувствува приятно облекчение, като се освобождаваше от него.
— Ти не остави нищо за агънцето.
— Това е коластра — първото мляко. От него не се дава по много на агнето, може да се разболее — обясни овчарчето и показа на момичето събраната в мехура жълтеникава тежка течност. — Виж сега какво ще направя.
Хасо завърза здраво отвора на мехура. Стана нещо, подобно на топка.
— А сега измести пепелта и изрови отдолу дупка. Шушик бързо извърши и това. Хасо пусна в дупката мехура с мляко и го покри отгоре с гореща пепел.
— Ах — изплаши се Шушик, — мехурът ще изгори и млякото ще се излее!
— Не, то вече се е подквасило, станало е твърдо като сирене и няма да се излее — усмихнат успокои момичето Хасо.
Известно време те мълчаха, загледани в огъня,
— Хасо, коя година подкара твоята племенница? — заговори най-после Шушик. — Гледам това мило агънце и си спомних за нея.
— Адлаи ли?… Тя е вече на две години — оживи се Хасо. Погледът му се стопли.
— Сигурно тича с пръчка след овцете и пита: „Къде е нашият Хасо?“ — каза Шушик и съжали: на очите на момчето се появиха сълзи.
