ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Настъпилото спокойствие много-много не се нравеше на Ашот. Последните дни, наситени с вълнуващи приключения, така възбудиха въображението на момчето, така разтърсиха цялото му същество, че желанието да извърши нещо изключително го преследваше непрекъснато.
Ашот беше убеден, че е създаден за борба, а не за спокоен, еднообразен живот. И действително какво интересно има в такъв живот — да сложи оръжието, да мъкне глина за съдове, да я меси, „като жена“… Но минаха, изглежда, рицарските времена. А колко беше хубаво, когато мечката и барсът се търкаляха в снега, а клисурата ехтеше от техния рев! Блажени дни… Кръвта кипи при такива зрелища и без да иска, човек се настройва героично.
Единственото нещо, което го интересуваше в момента, беше барсът. Какво ли е станало с него? Жив ли е, или мъртъв? Ако все още можеше човек за нещо да си помечтае, това беше именно за барса. Как не можеха да го намерят ранен и с един удар… Пък в краен случай и мъртъв дори да го намерят. Да му одерат кожата, да я вдигнат на копие и така да влязат в село. Лошо ли ще е? На такова зрелище ще се събере цялото село, всички хора. А сега?… Поправи вратата, после пък върви да търсиш глина, за да направят стомна за вода.
Впрочем глина трябваше и за друга по-неотложна работа…
Колкото и удобна да беше пещерата, която си беше избрал отшелникът, димът от огъня се събираше под сводовете и за да не люти на очите, децата се принуждаваха все да седят или да лежат.
Шушик няколко пъти вече спомена, че се налага да иззидат печка, но какво да направят — все време не оставаше. И ето сега, седнало до огъня, момичето обръщаше нетърпеливо тухлите, от които се вдигаше едва забележима пара.
Търпението на Шушик се беше изчерпало и тя настоя глината да не се употребява за никакви съдове, за нищо друго, а веднага да иззидат печка.
— Тухлите вече изсъхнаха, какво чакате? — подканяше тя другарите си.
Решиха да иззидат печката близо до входа, но каква щеше да бъде тя, никой от децата не знаеше.
— Хайде, да я направим с три стени, а отпред да бъде отворена — предложи Ашот.
— Защо три? И две стигат. Третата ще бъде стената на пещерата — като камина.
Предложението, направено от Шушик, изглеждаше най-разумно, но никой не знаеше дали камината трябва да се покрие отгоре, или да се направи с изходна тръба.
— Добре, вие правете стените, а пък аз ще се върна след малко — каза Хасо и излезе.
Той отдавна беше забелязал наблизо тънка и доста голяма каменна плоча и сега с пъшкане я довлече в пещерата.
— Отлично! — възкликна Ашот. — Това ще е „покривът“ на печката ни.
Не мина час и стените на камината бяха иззидани, всяка около метър висока. А разстоянието между тях определиха според плочата. В края на краищата се получи действително нещо, подобно на камина.
— Сега идва най-трудното — каза Гагик, — но него оставете на мене.
Най-трудното, разбира се, бяха тръбите. Никой не знаеше как да се направят. А в главата на Гагик зрееше някаква нова идея.
Той измаза с глина стените на камината, а отгоре иззида нещо като тръба. Долу тя беше широка колкото самата плоча, а нагоре се стесняваше. Изобщо представляваше голяма глинена фуния, поставена с разширения си край надолу. Тя щеше да събира всичкия дим и да го „отправя“ в предполагаемия комин.
— А сега ще правим тръбите по половин метър всяка — заяви Гагик. — Какво ви смущава?… Спомнете си как колхозът докара вода от планинския извор в село. Прокара глинени тръби. И ние ще направим същото. Единият кран — по-широк, другият — по-тесен, и ще ги съединим една с друга. После ще направим коляно и ще изведем тръбата от пещерата навън през отвора над вратата. Ясно ли е?…
Цялата сутрин децата се занимаваха с тръбите и макар че Гагик се славеше с грънчарското си майсторство, най-хубави бяха тръбите на Шушик. При нея всичко излизаше изкусно, красиво, не както при момчетата. Техните тръби бяха неравни, макар че пак влязоха в работа.
Преди да се пекат, готовите тръби трябваше да се изсушат. Децата ги наредиха около огъня и седнаха доволни да си починат. Хубаво стана! Сега ще си имат и печка!…
Ашот се възползува от свободната минутка и се зае да прави сметка дали месните им запаси ще стигнат до пролетта.
Това не е твоя работа — прекъсна го Гагик и сам се залови да пресмята. — На човек по шестстотин грама на ден, всичко — три килограма. Значи, деветдесет килограма за един месец, а за два — сто и осемдесет. Мечката едва ли ще има толкова. Да, трябва да прибавят и двадесетина кила козе месо — ето още една седмица. Коя дата сме днес? Май че дванадесети декември, а? Значи, на Чернушка ще дойде ред чак към седемнадесети февруари.
— Не, така не може — запротестира Хасо. — Толкова месо не бива да се яде…
Тайната му мисъл беше да не се закача Чернушка, но не се решаваше да го каже направо.
— Защо, братко? — подскочи Гагик. — Ескимосите ядат на ден по пет кила тлъстини, а ние по едно кило месо ли да не изядем? Защо не… Ако доведеш твоята многоуважаема неприкосновена Чернушка, до пролетта ще изкараме прекрасно.
Да, Хасо с радост ще отиде при Чернушка, само че не за това, за което си мисли Гагик. Ще отиде, за да прекара поне един ден с любимите си животни.
И щом получи разрешение, той тръгна към Овчарника.
Около извора нямаше пресни следи от овце. Ясно, че подивелите животни не смееха да прескочат огъня и днес изобщо не бяха идвали за вода.
Но това не обезпокои Хасо. Той реши именно с вода да примами Чернушка и челядта й.
Момчето се върна в пещерата, взе глинено гърне с вода и се заизкачва по стръмния склон към Овчарника.
На пътеката все още тлееха под пепелта въглени. Хасо ги събра на купчинка и накладе огън. Над камъните се изви дим.
Овчарчето извади от пояса си свирката, приклекна и без да откъсва поглед от входа на „кошарата“, засвири познатите на Чернушка мелодии. Скоро от зейналата черна дупка се подаде главата и, а зад нея се показаха и извити рога. Най-после всичките овце излязоха на пътечката.
Хасо стана, тръгна срещу тях, но не се приближи, а постави гърнето с водата на един плосък камък сред пътеката.
Овнето и овчицата се изплашиха, скриха се зад една скала и оттам поглеждаха тревожно към Хасо. А Чернушка се прикова на място…
Хасо се върна до огъня и пак взе свирката.
Гъстите кълба дим, които се виеха над огъня, и нежните звуци на овчарската свирка привличаха с неудържима сила овцата. Като чу звуците, с които викат овцете на водопой, тя сякаш се вкамени. След това по тялото и преминаха леки тръпки — навярно си спомни как заедно с голямото стадо е слизала долу при потока, нежно ромонещ в клисурата.
Ах, колко беше жадна! А свирката зовеше ли, зовеше… И под примамливите звуци овцата се приближаваше бавно и страхливо до водата.
Когато дойде до гърнето, Чернушка предпазливо протегна устни към него, но нещо я уплаши и тя отскочи назад. После пак се приближи и като се убеди, че нищо страшно няма, натопи муцунка в студената прозрачна вода.
След като уталожи жаждата си, тя се обърна и заблея — викаше рожбите си. Но нямаше нужда да ги вика. По-голямото вече само идваше при майка си и се озърташе плахо, всеки момент готово да побегне. В последния миг то се уплаши. А овчицата въобще не излизаше от скривалището си.
Хасо стана и с протегнати напред ръце тръгна бавно към Чернушка. „Прру, прру, прру…“ — издаваше с устните си той познатите на домашните овце звуци. Така овчарят вика овцете, за да им даде сол — тяхното
