— Да, домъчня ми за това агънце… Да знаеш само какво смешно и весело момиченце е!… Ще стане добра доячка.
„Ще стане добра доячка“… Това е най-голямата похвала в устата на кюрда.
— Идва при майка си и: „Дайе36 — казва, — смеси мляко с мацун37 и ми дай да ям.“ Ще смесят, ще й дадат. А тя: „А сега отдели мацуна от млякото, не искам смесено.“
Шушик се смееше, като показваше два реда бели зъби.
Те пак замълчаха. После момичето попита:
— А защо така сте я нарекли — Адлаи? Кюрдите май че нямат такова име.
— Нямат — потвърди Хасо. — То е ново име. „Адлаи“ значи „мир“. Сега много кюрди в Алагяз дават това име на щерките си. Взели са го от гърците.
— Хубаво име. Красиво, умно — одобри Шушик и погледна към огъня.
„Не е ли време?…“ — искаше и се да попита, но не посмя. Неудобно е… Да не е лакомница като Гагик…
Но Хасо я разбираше много добре: кой може да стои спокойно край огъня, като знае какво ядене се приготвя там?
— А вие как сте попаднали в нашето село, Хасо? Аз отдавна исках да те попитам.
— Избягали сме тук от Араратоките склонове заедно с арменците. Ние сме кюрди езиди, но има и кюрди мюсюлмани. Турците насъскали кюрдите мюсюлмани срещу арменците, а пък нашите деди се възпротивили — нали с арменците сме живели все като братя. Тогава турските паши започнали да избиват и арменците, и нас. Затова сме избягали заедно. Минали сме Араз, а тук руските войски ни взели под своя защита. Така сме се спасили от турския ятаган. Аз, разбира се, нищо не съм видял, всичко това ми е разказвал баща ми. Сега нашите кюрди са се побратимили с арменците, живеят в арменските села, пасат стадата по фермите. С нас се отнасят добре.
— А нямате ли си ваши села?
— Не, имаме си и наши села, и училища. И поети си имаме. И книги се печатат на кюрдски… Само ми е жал, че когато напуснахме нашето село, трябваше да се простя с училището. Така и недовърших учението си…
— Нищо, Хасо, ти пък учи арменски — каза Шушик. — Вече говориш добре арменски, няма да ти бъде трудно. А пък ако искаш, аз ще ти помогна.
— Че аз не уча ли? Толкова искам да уча! Само че няма да останем завинаги тука я… Къде ще ме учиш?
— Всяка неделя ще идвам с моето звено във фермата — няма да оставим шефството си над телетата. През седмицата с тебе ще се занимава майка ми, а в неделя аз ще идвам, ще проверя как си научил уроците, ще ти задам нови… Съгласен ли си?
— Добре, ще се старая — каза Хасо и в знак на съгласие допря ръка до дясното си око.
Момчето искаше да каже, че е много, много благодарно на Шушик за сърдечното й отношение, но го досрамя.
— И аз ще се радвам — също като Хасо докосна окото си Шушик и се засмя. Е, как, по кюрдски ли го направих, или по арменски?
— По кюрдски — усмихна се Хасо.
Те замълчаха. За какво още да си поговорят, докато чакат нетърпеливо яденето?
— А баща ти откъде е довел майка ти? Нали няма тука кюрди — наруши отново мълчанието Шушик.
— Довел ли? — засмя се Хасо. — Купил я oт едно алагязко село.38 Дал двайсет овце и един кон. — Шушик облещи учудено и без това големите си очи.
Хасо порови в огъня, извади от дупката под пепелта изпечения мехур, който беше станал кафяв. — Като че ли вече е готов.
— А как ще ядем такова нещо? Само пепел и въглени! — намръщи се с погнуса Шушик.
Хасо се усмихна добродушно:
— Ами че то не се яде така! Почакай, аз ей сега ще го приготвя. Ще видиш, че няма по-чисто ядене от него…
Той изчисти старателно пепелта и въгленчетата, налепени по мехура, махна корицата и разряза през средата съдържанието, което наподобяваше обелено яйце.
— Посоли го сега и яж. Ние го наричаме „сулух“ и винаги го правим по пасищата. Опитай. Може ли да има нещо по-вкусно?
И наистина това просто овчарско ядене беше прекрасно. Шушик би го изяла цялото с най-голямо удоволствие, но не беше сама.
— Защо не ядеш и ти, Хасо?… — канеше тя овчарчето.
— Е, аз колко много съм ял такова… На пролет всеки ден правим сулух… Яж, яж ти…
И за да не притеснява момичето с присъствието си, овчарчето излезе от пещерата уж да нареже пръчки.
Но можеше ли Шушик да мисли само за себе си Тя раздели овчарското сирене на пет равни части, посоли своята и я изяде.
Когато Хасо влезе в пещерата със снопче пръчки момичето го попита засмяно:
— Ами другите няма ли да се агнят? Колко е вкусен този сулук!
— Не — усмихна се Хасо. — Едното е малка овчица, а другото е овен. Те няма да се агнят. Но аз ще ти изпращам сулух от фермата — добави той и се поклони ниско, сложил ръка до дясното око.
— Охо, какво сте се разкланяли един друг?… — Още от вратата се развика Гагик.
— Ах, Чернушка? Миличка! На гости ли си дошла?…
Овцата изпръхтя тревожно и се спусна пак към малкото си.
— По-тихо, по-тихо! — сложил ръка на устните си, предупреди Хасо другарите, които идваха след Гагик.
Децата струпаха в един ъгъл на пещерата донесените снопи дива пшеница и наобиколиха новороденото агънце.
— Значи, ще си имаме и мляко?… Мили братко кюрде! — Гагик прегърна Хасо и се завъртя с него из пещерата.
— Не, за млякото и дума да не става. Млякото е само за агънцето.
— Защо, братко мили? Защо Робинзон е можал да дои някаква чужда лама, а пък ние да не можем да доим овца от собствената си ферма?…
Хасо нищо не разбра: за Робинзон не беше и чувал, а лама съвсем не знаеше какво е.
— Ако храним добре майката, ще можем да доим от нея половин чаша мляко на ден… за Шушик — след кратка пауза добави той.
— Я виж ти! Кучешката кожа — на Шушик, вкусното парче — на Шушик, топлото местенце — на Шушик!… Жалко, че не съм се родил момиче. А това какво е, сирене ли? Не, вкусът му е друг: като смола. Чудесна работа!… Има само един недостатък — малко е! И до стомаха няма да стигне дори.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерта Гагик донесе глина, направи от нея пет груби чаши и ги нареди край огъня.
— Да не мислите, че са само за чай — обясни той. — В тях ще ядем и пача.
Кой знае дали Гагик наистина беше такъв лакомник или повишеният му интерес към яденето се изразяваше повече в шеги, но това стана повод за една малка неприятност.
Тази вечер Ашот се канеше да обяснява на другарите си устройството на козята глава. Но на Гагик така му се бе прияло пача, че още през деня използува отсъствието на Ашот и опърли главата на огъня, насече я на малки парчета и я сложи в гърнето да ври… Бяха останали само рогата и част от черепа. Принудиха се да
