Гагик пъхна тоягата си във входа на пещерата, заудря с нея по стената и се развика:
— Ей, ти! Я излизай по-скоро, че съм дошъл за душата ти!…
Окуражени от виковете на Гагик, Шушик и Саркис също се приближиха.
— Хасо, накърши клони! — извика Ашот. Няколко минути след това, въоръжени с горящи елови клони, децата влязоха в пещерата.
— Вървете, не се страхувайте — окуражаваше другарите си Ашот. — Нито един звяр не може да понася огъня.
Тесният вход на пещерата водеше в коридор, който се изкачваше доста стръмно нагоре. Той ту се разширяваше и образуваше просторни, високи площадки, ту се стесняваше толкова, че децата едва се провираха.
На места ходът се раздвояваше и някои от разклоненията бяха съвсем малки. Тук-там по пода и между камъните се виждаха ивици жълтеникава глина, а от свода висяха варовикови образувания — сталактити. Кости от разни животни бяха пръснати по целия проход, по страничните отклонения и особено из вдлъбнатините на стените.
От първата площадка, където имаше най-много кости, се отделяше страничен ход, който водеше някъде навътре, но децата не можаха да проникнат там, защото тунелът беше много тесен. А освен това там се виждаха цели скелети от животни…
Когато Ашот освети с факела си навътре в пещера, та, децата останаха изумени и ужасени: колко много кости, черепи, скелети, необикновено дълги рога, някои от които съвсем непознати, сигурно на отдавна измрели животни. Истинско гробище!…
Но ето че еловите клони запращяха, засъскаха и угаснаха. Децата останаха на тъмно. Само далече зад тях се виждаше ивичка слаба светлина, която проникваше от входа.
Децата се умълчаха.
— Да се върнем — каза Ашот.
Препъвайки се в тъмнината, те се измъкнаха криво-ляво навън. Ашот изпрати веднага Хасо за борина от смолисти елови дънери. Децата бяха приготвили борината, за да осветяват пещерата през дългите тъмни вечери.
Когато Хасо донесе подпалките, Ашот се зае да ги навърже по две и по три заедно, за да горят по- добре. В това време иззад един висок камък се подаде главата на Гагик. Понеже нямаше друго занимание, той търсеше в храстите плодове.
— Хасо, погледни какво намерих! — показа той клонче офика, натежало от червени плодове.
Хасо отиде при Гагик. Ашот все още се занимаваше с факлите, а Шушик разговаряше тихо със Саркис.
След малко Саркис стана и се приближи до Ашот. Още веднаж искаше да се опита да отклони другаря си от опасното му намерение.
— Остави, Ашот — каза той, — за какво ти е това? Не е ли по-добре да затрупаме входа на пещерата с камъни и да си гледаме спокойно работата?
Съветът беше умен. И наистина: достатъчно беше да запушат входа, за да не излезе вече барсът оттам — ще умре от глад, ако, разбира се, все още е жив.
Но можеш ли да убедиш Ашот? Като ловец, възбуден от близостта на дивеча, той съвсем беше загубил способност да разсъждава хладнокръвно. Надеждата да се сдобие с чудесната барсова кожа не му даваше спокойствие. А когато и Шушик се присъедини към Саркис, Ашот избухна:
— Страхувате ли се? Вървете си тогава и не ми пречете. Да затрупаме входа на пещерата ли? Ама че умник! Такава кожа да изгние там, така ли?…
Шушик се възмути.
— Пак ли те прихвана? Все мислиш как да смаеш света! Каквото и да правиш, не можеш да стигнеш Камо! — уязви момчето тя, но веднага се разкая.
Думите и се забиха като остър нож в сърцето на Ашот. Кръвта закипя в жилите му. Той пламна цял. Лявата му буза трепна, а луничките по нея почти не се забелязваха.
Ашот стрелна с огнен поглед Шушик и каза рязко:
— Щом е така, отивам сам. Сам ще отида срещу барса и на всички ще докажа, че…
— Охо, вижте го само колко е честолюбив! — извика Шушик, а очите й бляскаха лукаво. — Ами че успокой се де!…
Но Ашот беше изчезнал вече навътре в пещерата.
— Върни се! Какво правиш? — изплашено извика Саркис.
Разтревожи се и Шушик, макар че смелостта на Ашот и силната му воля и се нравеха.
— Нека върви — каза тя, но веднага се замисли. — Саркис, зверовете нали се боят от огъня?… Е, няма да остане дълго там. Щом угасне огънят, ще се върне.
Шушик се излъга. Тя забрави онзи огън, който никога не угасваше в сърцето на смелото момче.
Докато все още беше близо до входа, той дочу вика на Шушик:
— Ашот, Ашот, върни се! Аз се пошегувах!… Сърцето на момчето трепна. „А, страхуваш се!…
Жалиш ме!“ — радостно си помисли то и щастлива усмивка озари приятното му кръгло лице, обикновено сурово и малко мрачно.
— Ще си поплачеш… Да не мислиш, че ще се върна?… — мърмореше си той, като се промъкваше по тесния тунел.
Ашот имаше много борина, затъкната в колана, и вървеше почти без страх. Когато дойде до мястото, където пълният с кости коридор се раздвояваше, той, без да мисли, зави наляво, в мрачен, влажен тунел с остри камъни и нисък таван.
Момчето вървеше бързо: не се спираше, не се оглеждаше, не мислеше за опасността.
Сводът на пещерата стана още по-нисък. Коридорът започна да криволичи ту наляво, ту надясно, стесняваше се.
Ашот се наведе, после коленичи и продължи да лази почти на четири крака. Борината в ръцете му пращеше и всеки миг можеше да угасне. Но и през ум не му минаваше дори да се връща. Вече не мислеше за трупа на барса — тук въобще нямаше следи от звяра. Интересът към новото, неизвестното, към непознати светове, онзи интерес, който е присъщ за юношеската възраст, зовеше момчето напред.
Най-после с изподрани от острите камъни колене Ашот излезе от тесния проход и се озова в обширна пещера. Той беше вече толкова далеч от входа, че до него не достигаше никакъв звук отвън. И изведнъж го обзе някакво неопределено чувство, нещо, подобно на страх.
— Глупости! — каза високо той, за да се успокои, но в отговор от далечния тъмен ъгъл на пещерата отекна див гръмогласен смях.
Сърцето на Ашот трепна и сякаш спря. А ехото подхвана смеха — студен, сух, страшен, и той гърмеше зловещо под сводовете на пещерата…
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Шушик вика отначало Ашот, но тъй като той не отговаряше, момичето реши, че е безполезно да крещи. „Иска да ме изплаши, отмъщава си…“
Скоро обаче тревогата и се усили.
— Какво да правим, Саркис! Да тръгнем ли след него? — с треперещ глас попита тя.
Саркис също беше разтревожен. По-рано той би казал с безразличие: „Какво ме интересува? Както е отишъл, така и ще се върне.“ Но сега… Сега, след всички премеждия, думата другар звучеше съвсем другояче в сърцето на Саркис. То се знае, че и страхът от нова неизвестна беда също имаше значение. Този страх му подсказваше: подай ръка на другаря си, за да ти подаде утре и той… Но не беше само користта, само егоистичната сметка. То беше и съзнанието, че сам воинът на бойното поле не е воин. Синът на Баруйр разбра най-после тази премъдра истина. И това ново съзнание именно му подсказа постъпката, на каквато никога по-рано не би се решил.
