И така Ашот остана затворен в подземната тъмница.
Той не беше изгубил пътя. Ориентирайки се необикновено лесно във всякаква обстановка, момчето можеше безпогрешно да намери и изхода от пещерата, независимо от безкрайните разклонения и лабиринти. Но бедата беше там, че страхът скова смелостта му и то не се решаваше да тръгне по посока на смеха. А в такъв случай не можеше да се върне назад…
Оставаше му само едно: да върви в обратната посока, без да знае къде извежда пътят.
При светлината на факела като черно, мрачно огледало блесна езеро. Сякаш черен дракон се беше излегнал в подножието на също така черните стени на пещерата.
Като видя водата, Ашот потръпна и се стъписа. Но да се връща назад, беше невъзможно — там го чакаше полуделият отшелник — плод на болното му въображение…
Ашот освети езерото и се спря поразен: подземието тук се затваряше.
Какво можеше да направи?
Той откри една ниша в стената и седна вътре. Тук не беше студено, но го потискаше някакво неприятно чувство, като че ли невидима опасност го дебнеше от всички страни и се надвисваше над него. Тук и възрастен, силен мъж дори не би издържал.
Ашот стана и се върна до края на широкия коридор, където проникваше светлината. Но и тук вече се беше спотаила мъгла. Значи, зад стените на пещерата настъпва вечер?
Момчето изпищя жално. Изпитваше такъв ужас, че можеше да загуби разум, ако не повикаше на помощ съзнанието и волята си. Трябваше да направи усилие над себе си, да се овладее!…
Защо всъщност се страхува? Нали знае, че никакви дяволи и духове няма и не може да има никъде, та дори и в такъв мрачен подземен свят… Какво страшно има тука?… Дори и да скита някакъв си полудял старец, какво ужасно има в това? Огънят и брадвата са при него. Глупости, трябва да се върне назад — не всеки луд напада хора.
Така разсъждаваше Ашот, стараейки се да се успокои и окуражи, когато изведнъж забеляза, че факелът в ръцете му догаря, а в колана му няма повече борина. Сигурно я бе загубил по пътя или я беше изразходвал незабелязано.
Страхът и отчаянието отново налегнаха Ашот. изведнъж силите го напуснаха, ръцете му отмаляха.
Седна на камъка и се умисли. Оставаше му само едно: да прекара нощта тук, а утре да се опита да се върне по познатия му път. През деня все пак е по-добре! Тук-там през планинските процепи прониква светлина в пещерата. Дори в най-тъмните места на пътя често проблясват светли ивици и вдъхват сили. Светлината е живот и надежда.
Той се върна в същата суха ниша и се сви в нея на кравай. Последната борина догоря, изпращя и угасна. Тъмно като в рог. Някъде монотонно и тъжно капе вода: кап, кап, кап…
Този еднообразен звук така подействува на Ашот че клепачите му натежаха, затвориха се и след малко той спеше вече дълбоко. И добре, че спеше — това го избави от много вълнения и ужаси.
Дали защото беше много изморен, или се беше изтощил от преживяното, но Ашот дълго време спа непробудно. Сънят му беше неспокоен, от време на време момчето извикваше, скачаше в просъница, но неразбуден съвсем, заспиваше отново.
Някакъв шум стресна Ашот. Той скочи, съвсем сънен още замахна с брадвата и завика:
— Махай се, че ще ти строша главата!…
Оказа се обаче, че нямаше на кого да строши главата.
Когато се разсъни, Ашот си спомни всичко, което му се бе случило, и го налегна потискащо, мъчително чувство. Направи няколко крачки към езерцето, което проблясваше в мрака, искаше да се измие, но черната вода имаше такъв ужасен вид, че той не посмя да се приближи.
Някъде далече се виждаха светли петна, които падаха от недосегаеми процепи в свода на коридора.
Слънцето, изглежда, се бе издигнало вече доста високо.
„Какво ли правят сега другарите? Сигурно са се изплашили и объркали… Шушик плаче…“ — разтревожи се той и почувствува угризение на съвестта.
Всичко, което беше останало отвъд стените на пещерата, дори другарите, сега му се струваше далечен спомен. Само бялото бледо личице на Шушик, обсипано с лунички, със слънчеви очи и кротка усмивка, все по-ясно изпъкваше в съзнанието му. И на душата му ставаше по-топло.
„Е, ще вървя, жал ми е за тях — реши окончателно той. — Интересно, какво ли прави сега моят смахнат старец — отшелникът?… Каквото ще да става, ще вървя.“
Но едва направи няколко крачки към пещерата, отдето идваха странни звуци, и горе, около процепа на свода, се мярна някаква сянка. Някой каза ясно и отсечено: „Спя, спя“, после изкрещя нещо бързо и неразбрано.
Ашот избяга ужасен назад, спъна се о камък и падна по гърди. Понадигна се с мъка и видя, че лежи над някаква тъмна дупка на пода на пещерата. От дупката идваше остра миризма на въглеокис.
От миризмата главата му така натежа, че той едва стана, отиде по-настрана и седна на един камък. Пред очите му всичко заплува, всичко се смеси, главата му се замая. Той загуби съзнание…
В това време децата се бяха проврели най-после през тесния коридор, бяха влезли в голямата светла пещера и внимателно я оглеждаха с надежда да намерят следи от Ашот. И изведнъж в мрака, който цареше под сводовете, светнаха с фосфорен блясък две големи очи, чу се дрезгав звук, подобен на кашлица.
Всички отстъпиха ужасени, само Хасо се усмихна спокойно.
— Не се страхувайте, това е бухал — каза той, взе камък и замери птицата.
Бухалът разтвори безшумно криле и отлетя в широкия коридор.
По коридора децата стигнаха до онзи светъл ъгъл на пещерата, където Ашот чу „спя, спя“. Тук, висока под сводовете, се виждаха много тъмни точки.
— Гагик, твоите пилета! — засмя се Хасо, като позна прилепите — цяла колония приютени тук.
Гласът на овчарчето разбуди няколко малки сови Те излетяха през процепа, който светеше горе.
На няколко крачки от ъгъла децата видяха малко тъмно езеро, а когато се приближиха и вдигнаха факлите, погледът им падна върху една тъмна фигура, седнала настрани до стената.
— Ашот! — извика Шушик и като видя, че той стои неподвижен, се свлече безпомощно на земята…
— Ашот, Ашот!… — разтърсваха го за раменете другарите му.
Но той не даваше никакви признаци на живот.
— Хайде да го занесем в онзи светъл ъгъл — каза Гагик и заедно с Хасо повдигнаха Ашот.
— Шушик, Шушик припадна! — извика разтревожено Саркис.
Хасо се върна. Наведе се над момичето и искаше да освети лицето и с борината, но огънят веднага угасна.
— Дай тука! — Той издърпа от ръцете на Саркис друга подпалка, но и тя по същия начин пламна и угасна веднага щом Хасо я приближи до земята.
От някаква дупка излизаше замайваща миризма на въглеокис, от която свят им се виеше и дишаха тежко.
Момчетата вдигнаха Шушик и я пренесоха в светлия ъгъл на широкия коридор, където вече лежеше Ашот.
Гагик се наклони над него. Очите му светеха възторжено.
— Жив, жив, диша! — извика той на другарите си.
— Наистина ли е жив? — дойде на себе си Шушик.
— Почакайте, аз ще го събудя… — И Гагик започна да разтрива ушите на Ашот и да го пляска по бузите.
— Какво правиш? — възмути се Шушик. Тя се наведе над Ашот и докосна с пръсти високото му бяло чело.
