— Видяхте ли какво направи момчето? — възторжено завика Гагик и се удари с юмрук в гърдите. — Почакайте, може още да не е доубит? Я дайте аз…
Той измъкна от колана си брадвата на отшелника, замахна, но веднага я отпусна, без да докосне звяра.
— Току-виж, че се надигнал и ми изкарал червата — каза той, отдръпна се настрана и се облегна на стената. — По-добре с камък… Я се отместете!…
Град от камъни се посипа по звяра. Но той беше вече безразличен и към камъните, и към огъня, и към виковете. Впрочем барсът и мъртъв дори беше толкова страшен, че дълго никой не се решаваше да отиде при него.
Едва след известно време децата добиха кураж. Те се приближиха до звяра, дръпнаха му опашката, попипаха изстиващите му лапи. После вдигнаха трупа и го понесоха към изхода на пещерата, но така внимателно, че да не закачат никъде великолепната кожа.
След дълги мъчения децата излязоха най-после с тежкия си товар на слънце и се спогледаха възторжено. Ама че слука! Как ще се смаят хората, като научат за техните подвизи!…
— Сега, Ашот, аз ще те наградя с медал „За победител на барса“ — весело каза Шушик и закачи на палтото му красив смокинов лист. — Вече имаме двама наградени.
Ашот запротестира:
— Всички, всички!… Защо само мене?… — И смутен от тази шеговита церемония, побърза да промени темата на разговора. — Няма защо да се хвалим — каза той. — Мечката уби барса, а ние само го завладяхме…
— Съвсем не! — възрази Шушик. — Нито мечката, нито барсът дойдоха сами в ръцете ни — и единия, и другия придобихме със собствен труд.
— Как да ви разбирам, моля? — осведоми се Гагик.
— Много просто! Ако Ашот не беше поставил капана, нито този звяр щеше да лежи тука, нито мечото месо щеше да виси в пещерата ни…
Вярно! И Ашот дори не се сещаше за това. Капанът свърши повече работа, отколкото се надяваха нашите деца. Нали барсът се разяри от болката, причинена от забитото в лапата му железце. В нормално състояние той не би нападнал мечката, не би пострадал в борба с нея толкова много, та да се оттегли и чака смъртта си някъде в пещерата, а би продължил странствуванията си по скалите…
Другарите пак го хвалят, пак го издигат начело! И за пръв път, откак бяха попаднали в Барсовата клисура, Ашот се изчерви от смущение. Да, справедливи са другарите му…
Той си спомни онова злополучно тайно гласуване и… се усмихна. А по-рано винаги настръхваше, щом само се сетеше за този ден. „Невъздържан бях, не зачитах другарите си“ — с искрено разкаяние си мислеше той. За няколко дни момчето сякаш порасна.
Да, тези промени се извършиха бързо, много бързо. Но и събитията, които ставаха в Барсовата клисура, не следваха ли едно след друго със същата бързина?… А нали само благодарение на тях с всеки изминат час децата укрепваха, растяха, възмъжаваха?…
— Хасо, дери по-внимателно кожата, гледай да не я скъсаш… Саркис и Шушик да ти помогнат — откъсна се от мислите си и рече Ашот. — Ще я натъпчем с трева и ще имаме истински барс… Ще го поставим в училищния музей… А сега аз ще отида за копията.
И Ашот влезе отново в пещерата.
„Никъде да не я скъсаш!“ — повтори Хасо. — Ами че тя вече е скъсана! Погледни, Шушик…
— Как мислите, от чие копие? — попита Гагик, като се взираше в дупчицата на кожата.
— Ако съдим по силата на удара, от твоето — усмихна се Шушик. — А тази драскотина вероятно е от копието на Ашот… Хасо, я разгледай внимателно: двете други копия май че въобще не са улучили звяра. Брей, че юнаци!
Но Хасо откри по кожата още една дупчица, значи, трима от четиримата бяха улучили.
— Ашот след малко ще донесе копията и всичко ще се разбере — каза Гагик; Хасо продължаваше с ножа да отделя сръчно кожата от месото и костите.
Саркис му помагаше намръщен както винаги.
— Ох, колко е тлъст! Жалко, че е нечисто месо — поклати глава Хасо, после погледна Саркис и многозначително добави: — „И вълкът в гората не живее сам“… Да, другарят цена няма! С добър другар не ще загинеш.
Ашот излезе от пещерата е брадвата и каменния чук на рамо и връзка копия в ръка. Заслепен от слънчевата светлина, той присвиваше очи и дълго не можеше да дойде на себе си. Нямаше търпение по- скоро да разгледа копията и да разбере кое точно се беше забило в хълбока на барса. Но Хасо, забелязал засъхнала кръв пo острието на своето копне, издърпа бързо от ръцете на Ашот всички копия и едно след друго ги заби с остриетата в земята.
— Какво правиш?… — улови го за ръката Ашот.
— Нищо, чистя ги. Омърсили са се… — отвърна невинно овчарчето.
Пръстта изтри следите от кръвта и по този начин така си и остана загадка чие копие беше нанесло смъртоносния удар на барса…
— Но нали трябваше да разберем… — промълви смутено Ашот.
— Защо? А не е ли ясно, че… — И широко усмихнат, Хасо подаде на Ашот копието му: — Ето! Кръвта беше на това копие… Дръж!
Сърцето на Ашот заби силно.
— Така ли?… — пламна той.
А Шушик гледаше овчарчето и си мислеше радостно: „Вижте само какво сърце има…“
Хасо улови погледа и и наведе смутено глава.
— Наистина ли кръвта беше на моето копие? — развълнувано попита отново Ашот.
Той искрено повярва и беше радостен и горд. Когато той и Гагик тръгнаха пак към пещерата за кости, Шушик попита тихо Хасо:
— Защо направи така?
Овчарчето се смути, сякаш го бяха изобличили в нещо лошо. Отначало се опита да убеди момичето, че е казал истината, но като разбра, че тя знае всичко, призна.
— Не бива да се унижава другарят — каза той сериозно и тържествено.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Хасо не беше свършил още работата си, когато от пещерата изтича Гагик с огромни рога на главата. Шушик дори се стъписа: — Ой, какви рога! От какво животно са?
— Водачът на природолюбителите смята, че някога са украсявали главата на огромен кавказки елен. Такива елени вече няма. Погледнете само — същински дъбови клони! Как ли е минал еленът по такъв тесен ход?… Чудно!
От пещерата излезе и Ашот. В едната си ръка държеше ученическата чанта на Шушик, натъпкана с дребни кости, а в другата — череп с извити рога. От какво ли животно беше? Естествено нито от муфлон- самец, нито от козел. А от какво ли?…
— И защо ти са толкова кости? — учуди се Шушик. — Как? — възмути се Ашот. — Нито една няма да оставя! Но ти разбираш ли, че сме попаднали на животинско гробище? Ще видите колко учени ще се заемат с тези кости… Хайде, по-бързо, Гагик, Шушик, да вървим…
И те непрекъснато влизаха и излизаха и мъкнеха от пещерата кости от всякакъв вид и големина… Колко много различни животни! Кога и защо са влизали в пещерата? И тревопасни, и гризачи, и хищници…
Беше превалило пладне, когато децата седнаха уморени пред пещерата.
