Момчето отвори най-после очи, погледна Шушик с невииждащ поглед и пак отпусна клепачи.
— Аз съм, аз, Шушик — разтърсваше го за раменете момичето.
Ашот се свести, надигна се с мъка и каза тихо: — Намерихте ли ме? Не сънувам ли? Главата ме боли…
Не беше минало и час, а децата вече седяха около силно горящия огън и разговаряха кротко.
Ашот гледаше ръждивите, позлатени от слънцето скали, Араратската долина, потънала в лека омара, и сърцето му тръпнеше радостно. Колко светъл, колко хубав е светът!…
— Е, сега вече се изравни с Камо от Лъчаван — каза Шушик и намигна на другарите си, а очите и блеснаха дяволито.
— Не споменавай това име, че пак ще скочи и ще отиде в тъмния свят — заплаши я Гагик.
— Наистина, че е тъмен… — с глух, уморен глас потвърди Ашот.
Онова, което му се случи за тези няколко часа, му се струваше като далечен спомен. Сега момчето беше щастливо, че в този чудесен свят той пак не е сам, че е отново с верните си приятели…
— Знаете ли колко беше ужасно! — призна си той. — Такъв страх ме хвана, какъвто никога не съм изпитвал.
Ашот изглеждаше малко виновен и смутен, но на устните му играеше усмивка, а очите му бяха кротки и добри.
„Такъв той е много по-приятен. Не обичам, когато вика и заповядва“ — помисли си Шушик.
— Защо не се върна? Заблуди ли се? — попита Саркис. Той за пръв път гледаше Ашот с такава любов и уважение.
Исках да се върна, но отшелникът застана на пътя ми — отвърна засмяно Ашот.
— Какъв отшелник? Нашият хазяин ли? — разтревожи се Шушик и погледна изплашено Ашот със сините си очи.
— Да, нашият хазяин… Изглежда, се е побъркал от самотата… Ръмжеше и се кикотеше в онази светла пещера.
— Ти с очите си ли го видя? — попита Хасо. — Не, само гласа му чувах… Овчарчето се усмихна.
— Това беше бухал — спокойно каза то и стана, за да отиде за съчки.
Виж ти! А нима бухалът може да се смее като човек?
— Да, вярно, че Хасо изплаши един бухал — потвърди Шушик.
Ашот мълчеше смутено.
— Е, какво се обърка? — гледаше го и се смееше Гагик.
— Тези звуци много ме изплашиха — призна си Ашот, зачерви се и погледна под вежди Шушик. — Не, Хасо се лъже, там, в пещерата, имаше хора. Един дори каза ясно: „Спя, спя.“
Хасо, който се беше върнал с наръч съчки, тихо се смееше. При светлината на огъня лъснаха ред равни красиви зъби, бляскаше и бялото на очите му.
— И това беше бухал. Колко съм ги слушал по горите. Отначало и аз се страхувах, мислех си — дяволи. Смеят се, свирят, скърцат, ломотят нещо… Искат да излъжат: „Спя, спя“, а току се нахвърлят. Баща ми после ми обясни и ми ги показа. Така че напразно си се страхувал.
Ашот се намръщи. Бухали? Добре, че другарите му не видяха в какво състояние беше, в какъв ужас изпадна. Срамуваше се от своята слабост, но му беше и неприятно, че той, син на ловец и сам що-годе ловец, не знае такова просто нещо — не знае как крещят бухалите…
Толкова неудобно се почувствува, че по челото му чак изби пот. „Е, да, разбира се, Хасо нощува винаги по планините, в пещерите и е слушал как крещят бухалите. А ние с баща ми вечер се връщаме от лов. Простено е и да не знаем“ — успокояваше се той.
— Е хайде, не го взимай толкова навътре! — каза Гагик. — И ние здравата се изплашихме. Попаднахме в една пещера — не пещера, а цяла болница: един плаче, друг въздиша, стене… Беше ужасно, нали, Шушик? Аз например уж не съм от плашливите, а като слушах как страдат хора, хвана ме и страх, и жал. Сърцето ми се късаше. А пък Хасо пак ще каже, че са били бухали или сови.
— Не, аз никога не съм чувал сови да плачат и въздишат. Това бяха дяволи… — И овчарчето погледна плахо към Пещерата на барса.
Сега пък Ашот се разсмя:
— А това са били истински сови! Те плачат като деца, цвъркат като мишки, въздишат…
— Наистина ли? — Шушик просто подскочи. — Значи значи и ние…
— И вие! — подхвана Ашот. — И вие също сте си въобразили, че пещерите са пълни с духове. Ето какво значи да не познаваш природата! Излиза, че ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето, никой нямаше да се изплаши. Всъщност няма никакви чудеса в тези пещери, хайде пак да отидем! Време е да одерем кожата на барса! Приготви факли, Хасо, а тези разцепи с ножа — тънките не гаснат.
— И те гаснат… Когато искахме да вдигнем Шушик, моята борина угасна, и на Саркис също — каза Хасо.
— Как така? Защо? — учуди се Ашот. — Я чакай, къде беше това?…
— Там, където ти беше изпаднал в безсъзнание.
— Там, където аз… — замисли се Ашот. — Да, да, аз паднах върху някаква дупка на пода, откъдето излизаше въглеокис…
— Аз също се наведох и пламъкът ми угасна — намеси се в разговора Саркис.
Ашот започваше да разбира нещо много важно.
— Ти казваш, че Шушик загубила съзнание? Ами аз?… Виж ти загадка! Аз не бях ли над дупката?
— Не, ти седеше по-горе, до стената.
— Значи, това ме е спасило — каза Ашот. — Въглеокисът е газ, по-тежък от въздуха, той се стеле ниско, помните ли? Значи, аз съм бил застрашен от смърт, а вие сте ме спасили, така ли?… И Саркис ли?
— Как така — „и Саркис ли“?… Ако не беше той, нямаше да те намерим… Той откри следата ти — каза Шушик и изгледа всички победоносно: „Какво ви казвах аз за Саркис!…“
Ашот не можеше да дойде на себе си. Не можеше да проумее какво беше станало. Някакво чудо! Минавало ли му е някога през ума, че ще се наложи да спасяват живота му — при това в подземни галерии — Саркис, когото беше смятал за егоист, Гагик с неговата всеизвестна страхливот и това слабо момиченце на което въобще за нищо не разчиташе!. Та нали в сравнение с него всички те бяха безволеви, слаби същества — такива поне ги беше считал той досега. Не, тук има някакво недоразумение. Изглежда, че той не е познавал добре другарите си, неправилно е оценявал възможностите им. Лесно ли беше да се влезе в този подземен ад?… А те влязоха. Откъде бяха взели сили?… Или обединени от общата цел, другарите бяха станали по-мъжествени, по-издръжливи, по-упорити?… Така е, когато се съединят тънки, жилави пръчки — всички заедно те са устойчиви и твърди, като стъбло на дъб.
Известно време Ашот мълча и другарите му чувствуваха, че става нещо важно в душата му. А и той самият разбра, че за няколко минути в него настъпи истински прелом. Всъщност не може да се каже, че всичко това се извърши изведнъж. Характерът на Ашот се беше изменял бавно и незабелязано — всеки ден, всеки час, а последните минути бяха завършекът на четиридесетте дни, които децата бяха прекарали в плен. Така подпочвените води на Барсовата клисура се събират всеки час, всеки миг в недрата на земята и когато достигат крайния предел, изведнъж избликват навън.
Значи, всички наставления, които Ашот беше отправял към другарите си, особено към Саркис, трябваше да отправи и към самия себе си. Беше си въобразявал, че е безстрашен и силен, но животът показа, че и той без колектива е нищо…
И сякаш отгатнал мислите му, Гагик каза предпазливо и меко:
— Вярно е, нали, деца, че един без друг отдавна бихме загинали… Дори и най-смелият между нас. Така ли е, Ашот? — И Гагик погледна изпитателно другаря си.
— Да — отвърна тихо Ашот. — Но каквото било, било — каза той със съвсем друг тон. — Палете факлите, взимайте оръжието — ще ловим барса…
Той беше отново предишният Ашот — смел, мъжествен, самоотвержен. В очите му пак гореше жар.
Като виждаше, че другарите му се колебаят, той попита с насмешка:
