— Май совите здраво са ви наплашили, а?
— Намернл страхливци! — изпъчи гърди Гагик. — Напразно ни разиграваш, това е то! Два дни тършувахме по всички дупки и пукнатини: твоя барс го няма никакъв, изчезнал!…
Саркис и Шушик поддържаха Гагик, но Ашот не беше съгласен с тях. Той смяташе, че след толкова мъки и тревоги не бива да се отказват от търсенето. Защо да приличат на войска, която, понесла много жертви при обсадата на крепостта, в решителния момент изведнъж се разколебава и отстъпва? Не, Ашот не е от онези пълководци, които бързо се отчайват. Най-напред обаче трябва да убеди „войската“!…
Той коленичи до входа на пещерата и показа на другарите си кръглата следа върху пясъка. Отпечатъците от ноктите на звяра бяха ясни и водеха навътре в пещерата. Барсът не беше излизал обратно.
— Е, разбрахте ли? Уверихте ли се, че той е там? — попита Ашот. В гласа му звучеше упрек.
— Може да е минал през пещерата и да е излязъл до Овчарника? — приведе последния си довод Саркис.
Ашот се усмихна злъчно. Как да им обясни, че ранено животно не може да измине такъв стръмен и дълъг път!
— Барсът не е отишъл далече, той е някъде съвсем близо, в някой тъмен ъгъл… Сигурно е хвърлил вече петалата… — убеждаваше другарите си Ашот. — Когато вървяхте, не видяхте ли, че коридорите се разклоняваха?
— Разклоняваха се — призна Саркис.
— Защо тогава казвате, че сте огледали всички дупки и пукнатини? Хайде, тръгвайте след мене! Да не се казвам Ашот, ако не занесем в село кожата на барса — знамето на нашите победи!
Думите на Ашот се сториха убедителни на децата. Неговото въодушевление ги зарази и те пак последваха своя малък пълководец в пещерата.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Децата понесоха леките си дълги копия. Освен това Ашот взе „боздугана на предисторическия човек“, Гагик брадвата на отшелника, а овчарчето — неразделния си кривак. Шушик държеше борината.
Когато дойдоха до разклонението на подземните ходове, Ашот попита другарите си:
— Вие сте минали по десния коридор. От него отделят ли се други встрани?
— Да, той скоро се разделя на два.
— Ясно. Барсът не е отишъл нито надясно, нито наляво — ние вече проучихме и двата коридора: единия аз, а другия вие. Сега е ясно.
Децата тръгнаха надясно. На двадесетина крачки се отклоняваше ход наляво и без да се колебае, Ашот поведе другарите си по този нов за тях път.
Макар че имаха вече опит в пътешествията си по подземните ходове, все пак някакъв инстинктивен страх свиваше сърцата им.
Пък не беше и шега този поход за барса. А сега вече нямаше съмнение, че ще го срещнат. Всички други проходи бяха прегледани.
Гагик беше много сериозен, Саркис вървеше бавно, малко по-назад, а Шушик се взираше в лицата на другарите си с желание да разбере каква горе-долу опасност ги очаква.
Само Ашот си подсвиркваше безгрижно и всякак се стараеше да покаже, че цялата тази експедиция е дребна работа за него.
Скоро по земята се появиха следи от кръв и страхът на децата се усили. Съсредоточени и мълчаливи, те тръгнаха по следите.
Ашот освети стените на пещерата, пода, после насочи пламъка на факела надясно и изведнъж изтръпна, отстъпи назад. В една ниша лъсна пъстрата кожа на звяра…
Децата се притиснаха към стената на пещерата. В червеникавата светлина на факлите кожата на барса заискри, забляска, също като златотъкана царска мантия, небрежно хвърлена на черната земя.
Барсът вдигна глава и с тежкия поглед на мътните си очи погледна неканените гости. Не му оставаше да живее дълго, а очите на умиращите зверове не излъчват онази жива, фосфорна светлина, която е характерна за целия котешки род.
Ашот разбра това и каза:
— Не се бойте… умира…
Ала барсът постепенно се съвземаше от унеса си. Силите, които все още се таяха в него, започнаха да се пробуждат. Ето помръдна мустаци, вдигна изведнъж потръпващата си горна устна и оголи страшните си зъби.
По гърбовете на децата преминаха студени тръпки.
Пещерата на това място беше доста широка и те имаха възможност да се отдалечат от звяра.
Момчетата стискаха копията в треперещите си ръце, а Шушик взе инстинктивно камък от земята… Всички чакаха напрегнато какво ще каже Ашот.
— Не се бойте — прошепна той, но когато погледна пак звяра, побледня.
Барсът показваше нокти и удряше с дългата си опашка камъка — готвеше се за скок. Свит като пружина, той се долепи с цялото си тяло до земята. Очите му се оживиха и търсеха жертвата. От петте деца, застанали пред него, той трябваше да избере едно и верен на котешката си природа, да се хвърли именно върху него.
И точно тогава дойде на помощ на децата онова, което Ашот беше чел за ловците и животните. Момчето си спомни изведнъж как ловят тигри на Малайските острови. Когато намерят звяра, туземците го обкръжават и започват да играят около него е размахани копия. Тигърът гледа и не може да реши кого да нападне. А те с глъч и врява все повече стесняват кръга и хвърлят копията си в тигъра…
И Ашот веднага реши да се възползува от тактиката на малайците.
— Движете се! Движете се, за да не може да си избере цел! — извика той. — Играйте кочари!…
Загубили ума и дума от страх, децата повтаряха несъзнателно всички движения на Ашот, а Хасо извади бързо неразделната си свирка и засвири лудешки танц.
В такъв критичен момент това можеше да изглежда безумие. Но барсът наистина се смути. Той нямаше възможност да си набележи цел, защото двуногите скачаха като кози.
Този начин за самозащита се оказа правилен.
— Стеснявайте кръга, стеснявайте! — командуваше Ашот.
Звярът така се зашемети от музиката и вихрената игра на светлините, че само въртеше глава.
— Хвърляйте копията!
Четирите копия наведнъж полетяха във въздуха, а камъкът от треперещите ръце на Шушик падна на земята.
Звярът се изправи на задните си крака, изрева, но отново падна на предните си лапи. Едно копие се беше забило в хълбока му. Дръжката, наклонена към земята, се клатеше при всяко движение на звяра и му причиняваше ужасна болка.
Децата останаха обезоръжени, само Ашот държеше в ръцете си тежка тояга, на чийто край беше привързан голям камък.
— Взимайте камъни, не се страхувайте… И главно, не преставайте да се движите…
Ашот беше в трескаво състояние. Кръвта на бащата, ловеца, в този момент кипеше в жилите му. С горящи очи той следеше всяко движение на барса и същевременно наблюдаваше зорко другарите си и не им позволяваше нито за миг да останат неподвижни.
— Пъхни в устата му края на кривака, отвлечи вниманието му! — извика той на Хасо.
Овчарчето издебна удобен момент и мушна края на гегата си между зъбите на омаломощения звяр. Барсът го захапа и започна бясно да го гризе. А Ашот в това време се промъкна в тъмния ъгъл на пещерата, приближи се до звяра отстрани и стовари върху главата му тежкия „чук“.
Барсът тутакси се отпусна, краката му трепнаха конвулсивно и той се изпружи безжизнено.
