телефон“ разнесе до вечерта по целия колхоз слуха за светлинките по склоновете на Барсовата клисура. Научи и Арам.
— Ех, кой знае дали от страх не му се е привидяло! — махна безнадеждно ръка ловецът. — Страхливичък си е той.
Светлинките, които се появяваха нощем в планината, можеха да покажат на хората правия път. В селото обаче не се намери човек, който да повярва на Баруйр. Нещата, намерени в коритото на потока, бяха неопровержимо доказателство, че водата е отнесла децата. Само родителите на децата не вярваха и не искаха да вярват, че няма вече никаква надежда. И все със същия трепет в душата чакаха пред осиротелите си домове стареца Мурад.
Не беше леко на стареца Мурад да среща всеки ден майките на децата, да им говори обнадеждващи думи, в които и сам той вече не вярваше. „Докога ще ги лъжа? Докога ще се преструвам? — мислеше си той. — Стига вече, нека друг носи пощата, нека другите питат.“
И Мурад помоли селсъвета да го освободи от длъжността пощенски раздавач.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Всичко, преживяно досега, се струваше на децата нищожно в сравнение с новото нещастие. Бяха загубили другаря си. Какво са гладът, студът, заплахата от смърт пред това?… Без Ашот сякаш осиротяха.
— А пък аз за какво ли не го дразнех, как гледах само да се подиграя и на най-малкия му недостатък! — тъгуваше от все сърце Гагик. — Да беше сега тук, та ако ще и до утре да държи речи, от сутрин до вечер да прави забележки!…
И — чудно нещо! — колкото и да се мъчеше той да си спомни някакъв сериозен недостатък на Ашот, не можеше.
Шушик седеше, обхванала коленете си с ръце, и тихо плачеше. Овчарчето Хасо я увещаваше кротко:
— Легни си, хушке Шушик, късно е вече. Но можеха ли да заспят?…
Слънцето едва беше изгряло, а децата вече бяха до Пещерата на барса и палеха факлите си.
Саркис, не е ли по-добре да останеш тука с Шушик и да поддържате огъня? — посъветва Гагик.
— Не, аз съм задължен пред Ашот. Трябва да отида, каквото и да стане — заяви твърдо Саркис.
И другарите уважиха възвишеното чувство, породено в сърцето на момчето.
А Шушик? Тя предпочиташе да отиде срещу всякаква опасност с другарите си, отколкото да стои в мъчително очакване до входа на пещерата… Но когато видя отново мрачните стени с дупки и ями по тях, момичето се изплаши. Стори му се, че там живеят приказни дракони или са леговища на някакви неизвестни зверове. Пусна другарите си да минат отпред, а то пристъпяше плахо на края.
Вдигнали горящата борина над главите си, децата поеха отново по мрачните ходове. „Ей, Ашот! Е хей, ей, ей!…“ — отекваше под сводовете на тунелите и пещерите.
Когато дойдоха там, където ходът се раздвояваше. Гагик каза:
— Вчера тръгнахме надясно, но широкия ход, днес ще трябва да изследваме левия.
Децата се съгласиха, въпреки че и сега смятаха, че е невъзможно Ашот да избере такъв тесен и мрачен тунел. А не знаеха, че нищо не е в състояние да спре техния другар, щом е засегнато честолюбието му.
Спъваха се често, ожулваха си коленете о камъните, почти пълзяха по трудния проход и оглеждаха стените му, но никакви следи не намираха по тях.
— Стойте! Брей, че съм умна глава!… — изведнъж се удари по челото Гагик. — Ашот не е оставял знаци по стените, забравил е, но сигурно е хвърлял угарки от борина по земята, а?…
То се знае… щом е започвало да му пари на пръстите, сигурно ги е хвърлял — съгласи се Хасо.
Една борина стига най-много за сто крачки. Хубаво гледайте в краката си…
Сега децата вървяха ниско наведени, дори там, където не беше нужно. Осветяваха всяка ямичка, всяка издатина, но угарки от борина не видяха.
— Да се връщаме — разпореди се Гагик. — Проходът се стеснява и не ще можем да минем.
Но Саркис имаше такова силно желание да намери следи от Ашот, че без да слуша Гагик, продължаваше напред.
— Върни се, Саркис.
— Я как се запали! — усмихна се Хасо.
— Става човек — прошепна Гагик.
Той тъкмо отвори уста да повика отново Саркис, когато чу неговия вик:
— Намерих, намерих! Елате тука!…
Другарите се спуснаха напред. В ръцете си Саркис държеше обгоряла клечица, колкото кутре.
— Да вървим! Следа се намери, да вървим! — повтаряше развълнувано той. И така пламна, тъй се зарадва, че сякаш не угарка, а самия Ашот бе намерил.
— Ашот, ей, Ашот!… — заехтяха под сводовете звънките гласове.
— Гледайте, цяла борина! — извика Гагик. — Сигурно е изпаднала от колана му. Хасо, помагаш ли на Шушик? Помагаш, а? Взе ли борината от нея? Браво… Вървете след мене…
А къде беше през това време нашият храбър и горд Ашот?
Когато след тесния тунел се озова в голямата, светла пещера, както си спомня читателят, той чу силен смях, който го изплаши и прикова на място. От ужас косите му настръхнаха, а краката му се подкосиха. „Кой ли е?… Дали не е полуделият стар отшелник?“
Това беше първата мисъл, която се мярна в главата му, но подобно нещо, разбира се, той не можеше да приеме сериозно. Момчето се обърна с желание да побегне назад, в тесния тунел, по който току-що бе дошъл, но не посмя. Там, помисли си то, лесно ще го хванат. Не ще може нито да се обърне, нито да се измъкне… Камо ли да се защити с огън и брадва!…
На отсрещната страна на пещерата се виждаше вход към широк коридор, озарен от светлина, която идваше от някаква пукнатина в скалата. Ето къде можеше да се спаси. И като размахваше брадвата, вдигаше високо над главата си факела — сноп горяща борина, — Ашот пресече пещерата.
В коридора се спря и се огледа. Никой не го преследваше. Извика и прикован на място, се ослуша. Само ехото…
Ашот се поуспокои, но страхът, такъв страх, какъвто никога досега не беше изпитвал, не го напусна.
В коридора беше светло, но светлината падаше отгоре, от някаква пролука много високо на свода. Ах, да можеше да стигне до нея и още веднаж да погледне белия свят! Колко малко бе ценил досега ярката слънчева светлина, която озарява с радост всичко наоколо!…
Трябва да се върне, трябва да излезе от тази подземна тъмница на свобода, в… Барсовата клисура.
При тази мисъл момчето се усмихна горчиво. Колко нищожно му се струваше сега онова бедствено положение, в което бяха изпаднали отначало в Барсовата клисура! Те смятаха клисурата за затвор. А ето къде е истинският затвор!… Стремяха се да излязат от Барсовата клисура на свобода, а сега му се струваше, че свободата е именно Барсовата клисура, с нейния чист въздух, свирещи ветрове, с блесналите на слънцето ръждиви скали…
Ашот тръгна назад, но направи само няколко крачки и отново прокънтя страшният смях, отново всичките му мечти рухнаха.
„Полуделият отшелник“ му преграждаше пътя, а борината в ръцете му догаряше, свършваше… Не му оставаш нищо друго, освен да върви наслуки с надеждата да се измъкне по някакъв начин навън, на светло…
