Той взе два смолести клона, запали ги и влезе в пещерата. Страхуваше се и за да се окуражи, непрекъснато викаше:
— Ашот! Ашот!
Притиснала до гърдите си наръч клони, Шушик се провираше след Саркис, като се препъваше на всяка крачка о белите кости по земята.
Неравномерната светлина на факлите играеше по стените и очертаваше дългата сянка на Саркис. Пък и самият той, тънък и дълъг, приличаше на сянка.
„Какъв смел стана!“ — учудваше се Шушик, без да разбира, че не смелостта водеше Саркис напред, а властната потребност да се отплати на доброто с добро. Подобно желание той изпитваше за пръв път през живота си.
Там, където пътят се разклоняваше, Саркис се спря в недоумение. Накъде ли е тръгнал Ашот — наляво или надясно?…
— Огънят ти гасне… На, вземи нов клон — прошепна му Шушик. Кой знае защо, тя се страхуваше да говори високо и потръпваше всякога, когато Саркис викаше Ашот.
Саркис взе борината от Шушик, опита се да запали своята от нея, но така непохватно го направи, че и двете угаснаха.
Отначало децата не можеха дори да се виждат един друг. Но очите им постепенно привикнаха към тъмнината, а и тя сякаш се разсея, смени се със здрач, в който можеха криво-ляво да се промъкват.
— Да се връщаме — прошепна изплашено Шушик. Но Саркис, като мъж, не можеше да се съгласи.
— Не, докато не намерим другаря си, нямаме право да си отиваме… Да тръгнем надясно, по този широк проход — каза той и пое напред.
Колкото по-навътре отиваха, толкова по-тъмно ставаше около тях. Ясно беше, че без огън няма смисъл да продължават. Саркис упорствуваше и направи още няколко крачки навътре, но изведнъж някакъв звук го прикова на място. Котка! Жално мяукаше котка!
Те се ослушаха. Звукът се повтори — истинско мяукане, а след това последва друг, също много познат: котешко ръмжене и отчаян писък на мишка.
Но възможно ли е да има котка в този подземен свят?
Шушик се хвана инстинктивно за Саркис и почувствува, че той трепери.
Пак се раздаде писък някъде от свода на пещерата.
Децата вдигнаха глави и видяха… Не, не котка, нито мишка видяха те там, а голяма кръгла глава и кръгли, горящи в тъмнината фосфорни очи.
— Хай, хай!… — с не свой глас закрещя Саркис.
И тогава стана нещо чудно. Котката изведнъж придоби криле, размаха ги безшумно и се понесе над главите на децата.
— Сова! — промълви Саркис и отстъпи назад.
И те хукнаха. Спъваха се о камъни, кости се преплитаха в краката им, но те тичаха към изхода и им се струваше, че от тъмнината хищно ги следят някакви страшни същества…
Навън събраха борови трески и дори ги запалиха, но в пещерата вече не се решиха да се върнат. Саркис, отново обхванат от чувството за чест, направи няколко крачки към входа на пещерата, сигурен, че Шушик ще почне да го разубеждава от опасното му намерение. Така и стана. Шушик се развика и той се върна.
— Не е хубаво! Не е хубаво, Шушик, че не ме оставяш да търся Ашот… — В гласа му звучеше искрена болка.
— А не е ли по-добре да намерим Хасо и Гагик и да им кажем? Не е ли по-добре да отидем в пещерата всички заедно?
— Може — съгласи се неохотно Саркис.
Той се качи на върха на скалата, откъдето се виждаха като на длан всички долчинки и проломи в скалите, сложи ръце на устата си и извика:
— Е-хей! Гагик, Хасо!… Децата чуха вика му.
— Елате, елате! — викаше Саркис.
— Ашот отиде да търси звяра и не се върна… Елате! — обясни плачливо Шушик, когато момчетата се приближиха.
Вестта се стовари като тежък чук върху сърцата на децата. Как не се е върнал?… Значи, звярът…
Но не, дори им беше страшно да довършат докрай ужасната мисъл.
Награбили борина, децата нахълтаха в пещерата.
Стигнаха до разклонението на ходовете и без много да мислят, завиха надясно. Нима е възможно Ашот да е тръгнал наляво, по този непрогледен, мрачен, тесен ход?
По-нататък те избираха пак най-чистите и широки разклонения, като не подозираха дори, че все повече се отдалечават от Ашот.
Пътят им, изглежда, вървеше край дясната стена на хълма, защото на места през пукнатините проникваше дневната светлина. Но беше трудно да се върви, тъй като ходът водеше стръмно нагоре.
— Ашот, Ашо-от!… — викаха от време на време децата, после се спираха, ослушваха се и пак тръгваха разочаровани напред.
Тесният ход ги доведе до подземно помещение, осветено от дневната светлина. Беше просторна и много висока пещера, изваяна сякаш от човешка ръка. Сивите камъни на стените и като че ли бяха предварително изгладени и тогава наредени един върху друг от пода до тавана. А в ъглите се издигаха колони, също гладки, дори красиви. Най-горе те се извиваха, краищата им се съединяваха и образуваха величествени сводове.
Това беше великолепен подземен храм.
Децата се спряха, зяпнали от почуда. Кой и защо беше огладил в недрата на планината хиляди каменни блокове и иззидал от тях тези масивни стени?… Какви сили, какъв труд е струвало всичко това!…
Откъде можеха да знаят децата, видели и научили още толкова малко, че са попаднали в неръкотворен храм, създаден от самата природа. Мощните колони, които поддържаха на раменете си извисения купол на залата, както и гладките камъни на стените — всичко беше образувано от кристален базалт и само онзи, който не е запознат с историята на земята, който не знае през какви етапи преминава вулканичната лава, след като изригне на повърхността, може наивно да допусне, че това е дело на човешка ръка.
— Ей, кой охка там? — изведнъж побледняла, попита Шушик.
И наистина някъде от отдалечения ъгъл на пещерата до тях достигаха въздишки, болезнени стонове.
— Ашот, Ашот! — завикаха децата,
Отговор не последва.
Минаха няколко мъчителни мига и изведнъж оттам, откъдето преди малко беше дошло стенанието, се чу детски плач.
Децата замряха в ужас.
Пак извика и проплака дете, пак някой изохка, после няколко пъти въздъхна високо и тежко. Сякаш там, в дъното на пещерата, лежеше болна жена, а до нея викаше и плачеше гладно дете…
Толкова беше страшно, че децата избягаха. Спряха се запъхтени на една малка площадка — там, където ходът се разширяваше леко, и се спогледаха. Очите им бяха пълни със страх. Струваше им се, че ги преследват някакви невидими духове…
Хасо извади ножа и като обръщаше насам и натам откритото му острие, мълвеше нещо по кюрдски; вероятно някакви заклинания, които беше чул от баба си. Вярата, че дяволите не могат да навредят на човек с остра стомана в ръце, толкова окуражи момчето, че то каза:
— Да вървим, няма нищо страшно!…
Като размахваха факлите, те се върнаха със свити сърца пак в пещерата. Пътят не се нуждаеше от особено осветление, но огънят ги предпазваше от възможна опасност. А Хасо вървеше отпред с изваден нож. Борината осветяваше стоманата, тя блестеше и това вдъхваше смелост на малкия кюрд.
