Едва влязоха и отново се чу ридание.
— Кои сте вие? — извика Гагик. Сега, когато Ашот отсъствуваше, той се чувствуваше „водач“. — Кои сте вие? Отговорете!…
Отново глух стон…
Като си даваха едно на друго кураж, децата обиколиха цялата пещера, осветиха всичките и ъгли — нямаше никъде никой. Само от една висока колона излетяха две сови и изчезнаха в светлото отверстие на тавана.
Децата се гледаха изумени.
— Дали не ни се е сторило? — сви рамене Шушик.
— В-в-всички е-е-едно и с-с-също ли чувахте? — попита Гагик.
— Едно и също!
— Стонове на болна и плач на дете, нали?
— Да. да.
— Значи, не може да ни се е сторило.
Повече от час-два децата се лутаха по тъмните ходове, тунели и пещери на този мрачен лабиринт. Най-после през някаква пролука те се измъкнаха на белия свят. Озоваха се на върха на хълма и се озърнаха учудени.
— Ами че това е нашият Овчарник… — извика Хасо. — Я вижте и дивото агне на нашата Чернушка!…
И действително зад назъбената скала се подаваше главицата на овцата, която следеше зорко движенията на хората.
А децата седнаха на камъните и потънаха в мрачни мисли. Какво да правят? Къде да отидат? Беше ясно едно: избрали бяха не този път, по който е тръгнал Ашот, иначе щяха да го намерят.
— А може вече да е излязъл оттука… през тази пролука… Може вече да си е отишъл и да ни чака? — зарадва се на собственото си предположение Саркис.
— Да вървим… Но из пътя нека викаме все пак, може да се обади — въодушеви се Шушик.
Те излязоха на гребена на скалата и заслизаха по пътеката, която водеше за Барсовата клисура.
— Ашот! Ей, Ашот!… — подхванати от ехото, се носеха по клисурата младите гласове.
Върнаха се в Пещерата на отшелника и се спуснаха право към огъня — може би Ашот спи!
Но пещерата беше празна… Пропадна и последната им надежда.
Всички бяха крайно измъчени, но ужасната мисъл че Ашот е изчезнал, не им даваше спокойствие. Не седнаха да си починат дори. Търсенето трябваше да продължи.
Падаше мрак, влажен и мрачен. Децата трепереха от умора и студ.
— Нямаме вече факли. Как ще вървим без факли?… — разтвори тъжно ръце Гагик.
Щат не щат, трябваше да отложат похода за другия ден.
Решиха да донесат в пещерата клони от отсеченото сутринта смолисто дърво, да ги изсушат през нощта край огъня и запасени с борина, пак да се отправят за Пещерата на барса,
— Трябва да търсим следи от Ашот. Иначе пак ще се заблудим и пак ще ходим напразно каза Саркис.
— Да, но къде ще видиш следи по сухи камъни? В тези ходове няма нито земя, нито прах, та да останат следи.
Загледани в трепкащия пламък на огъня, те се умълчаха и се замислиха. Ех, де да се появеше сега на прага на пещерата скъпият им другар! Всичките им грижи на света сякаш щяха да свършат.
Нощта им се стори дълга като цяла година.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вие помните вероятно, че от лозето и от прага на Пещерата на отшелника се виждаше онази част от Араратската долина, по която минаваше шосето от Нахичеван за Ереван.
През тясната пролука между високите скали прозираше само една малка част от това шосе — толкова малка, че преминаващата по него кола оставаше в полето на зрението само миг.
Ето защо младите пленници на Барсовата клисура не можеха да известят на никого къде се намират.
Те кладяха големи огньове по планинското било до Овчарника, както и на „барикадите“ пред Пещерата на отшелника с надежда, че ще бъдат забелязани от шосето. И действително хората, които пътуваха оттам през нощта, виждаха огньовете, запалени по далечните върхове. Но на кого можеше да мине през ума, че това са сигнали на изчезналите деца? „Ловци са запалили огън, да са живи и здрави“ — мислеха си хората и отминаваха бързо.
— Какво да се прави, като нямаме Зеноп Охан41! — съжаляваше Гагик. — Той щеше да стегне търбуха си с мечата кожи и така да се развика, че гласът му да загърми и да стигне чак до бреговете на Араз… „Ей, ей, тука сме!…“ — викаше Гагик, зърнал кола по шосето. Но на тънкото му гласче отвръщаше само планината с многогласо ехо.
През онази нощ, когато, размахали горящи смолести факли, децата слизаха в долчинката да видят дали някой звяр не се е полакомил за мечешките дреболии, завеждащ колхозният склад Баруйр се връщаше от последното си пътуване до Ереван.
Той седеше в кабината на шофьора, загърнат в шубата си, и пушеше мълчаливо. Мрачни мисли го бяха налегнали. Чувствуваше, че облаци се трупат над главата му и че дори всесилните пари не са в състояние да ги пръснат… И това беше чудното. Досега Баруйр вярваше единствено в парите. В минути, когато винените пари замайваха главата му, той говореше без стеснение: „Парите осветяват всички тъмни места“, „Парите са гол меч“, „Парите водят човека и в рая, и в ада“, „Бог — на небето, парите — на земята“.
А Баруйр забравяше едно „незначително“ обстоятелство: народът беше създал тези пословици при съвсем други условия и при друг начин на живот. А сега и хората бяха станали други, и ролята на парите не беше същата.
Едва напоследък Баруйр започваше да разбира, че не всичко ложе да се купи с пари.
Какво да прави? Към кого да се обърне? Ако не беше се разклатило положението на председателя Харут, можеше на него да се облегне, но дните на Харут са преброени, чакат само общо събрание… Загубен е и Баруйр.
Ето какви тежки мисли бяха налегнали завеждащ-склада, докато камионът му пътуваше срещу Барсовата клисура. И изведнъж той забеляза там движещи се в мъглата светлини.
„Какви са тези чудесии?“ — помнели си със страх той и сигурно щеше да се прекръсти, ако до него не седеше шофьорът.
— Сероп, какви светлини бягат там, в планината? А? — попита изплашено той.
Шофьорът се засмя.
— Какви светлини? Сторило ти се е.
Но все пак спря камиона. Излязоха и дълго се взираха в тъмнината, но нищо вече не видяха.
— Казвам ти — привидяло ти се е… Прочети молитвата, да прогониш злите духове, и нищо няма да ти се привижда — пошегува се шофьорът и се качи в кабината.
„Сигурно ще полудея. Прекалено много мисля“ — каза си Варуйр. Камионът потегли.
До селото Баруйр не продума вече нито дума, но светлинките по планинските склонове не му даваха мира, измъчваха го мрачни мисли.
В селото Баруйр не разказа на никого за видяното — страхуваше се от подигравки. И след една седмица чак разказа на жена си за своите страхове.
Тя сподели със съседката си, съседката пошепна на своята приятелка. Така селският „безжичен
