Ашот обаче беше замислен. Той отдавна бе решил да подготви децата за нещо важно и само чакаше сгоден случай. Днес случаят се представи.
Когато всички се измориха и оставиха кошниците, Гагик каза:
— Хайде, Ашот, днес е твой ред да ни лъжеш. Всъщност какво друго им оставаше, освен да се „лъжат“ (на езика на шегаджията Гагик това означаваше да си разказват приказки). Безкрайните случки, повечето с весел край, облекчаваха тежката им участ, скъсяваха зимните нощи, а заедно с тях и неволите.
— Е добре — съгласи се бързо Ашот. — Ще ви разкажа една история, която учи на съобразителност. Чел съм я — тя е от Себеос наш историк от средните векове. Слушайте.
През седмия век една част от Армения се намирала под властта на персите, а другата била подчинена на Византия.
Арменският княз Съмпат Багратуни вдигнал народа на бунт срещу завоевателите и насилниците византийци. Като научил това, императорът заповядал да уловят Багратуни. Закарали го във Византия и, окован във вериги, го хвърлили в тъмница, преди да бъде разкъсан от зверовете — така решил императорът.
Съмпат стоял гол на арената на цирка със скръстени на гърдите жилести ръце и наблюдавал с презрение зрителите, събрани е хиляди да гледат мъченията му. Той бил висок, красив мъж, плещест, силен. Стар, опитен войн. В много сражения бил показал силата и смелостта си.
Вратичката на клетката със зверовете се отворила и пуснали срещу Съмпат огромна кафява мечка… Ха кажете, ако срещнем мечка, как ще се сражаваме с нея?
— Храбро! — възкликна Гагик.
— Не е работата само до храброст. Тук е нужен и ум. Съмпат знаел — а и вие научете и не го забравяйте: мечката се плаши, ако й извикат неочаквано и силно. Така и станало. Мечката се спуснала срещу Съмпат. А той — право срещу нея. Викнал в ухото й и с юмрук — по най-чувствителното място, сънната артерия… Звярът се олюлял, отстъпил назад и паднал. Паднал и не станал вече…
Тогава пуснали срещу Съмпат бесен бик. Бикът изскочил на арената и се насочил към жертвата си. Но Съмпат и сега не загубил присъствие на духа. Изчакал спокойно бика с протегнати напред ръце и го хванал за рогата. Започнала се напрегната борба.
Зрителите, между които бил и императорът Маврикий с императрицата, чакали със затаен дъх края на борбата.
Бикът се мъчел да се изскубне и да вдигне човека на рогата си или да го събори, но напразно. А човекът напрягал мишци, искал да извие врата на бика…
Изведнъж дивият жален рев на бика изплашил хората. Тресейки окървавената си глава, животното бягало обезумяло… Багратуни му бил изтръгнал рогата. Но не стигало това. Той догонил бика и го уловил за опашката и единия крак. В ръцете на Съмпат останало копитото и „с бос крак“ бикът избягал позорно…
Зрителите въздъхнали с облекчение, а императорът от страх занемял.
Какво е станало? Как победил Съмпат? Със сила или с ум? И със сила, и с ум. А най-вече с ум. Той забелязал, че бикът е стар, а на старите бикове рогата и копитата са слаби…
Да, не бива да се бориш с врага, преди да разбереш слабото му място.
Всички очаквали, че Маврикий ще заповяда да освободят храбрия арменец, но се излъгали. Императорът бил мрачен и жадувал за мъст.
Той дал знак и на арената пуснали лъв — огнено-риж, ловък, свиреп звяр. Съмпат почувствувал, че е застрашен от сигурна смърт, но следял хладнокръвно движенията на врага. Той знаел, че преди да нападне, лъвът се прицелва в жертвата си от седем-осем метра и тогава се хвърля върху нея. Така правят и барсът, и тигърът, и дивата котка. Който знае това, не му е трудно да избегне нападението. Свие ли се лъвът като пружина, ти отскочи настрана. Той не ще се хвърли, нито ще избяга, а ще се притисне до земята и пак ще започне да се готви за скок. Ако не загубиш присъствие на духа, ще останеш жив. Така и направил Съмпат. Когато лъвът скочил, той се дръпнал настрана, после изведнъж се хванал за гривата му, метнал се на гърба му и със страшна сила започнал да стиска гърлото на звяра… Лъвът се задъхвал, тресял глава и тяло, тичал по арената, но скоро дишането му се прекъснало — в шията му се впили яките, стоманени пръсти на сърцатия мъж. Лъвът паднал и останал с изплезен език.
Обезумялата от възторг тълпа поздравявала бурно Съмпат. Разнесли се възгласи:
— Свобода, дай му свобода!
Императорът Маврикий бил принуден да даде знак и Съмпат бил освободен…
Ашот млъкна за миг, разрови огъня с пръчка и вече с друг тон продължи:
— Барсът е все още при нас в клисурата, все още можем да го срещнем. Възможно е да не е умрял още. Утре ще тръгнем по следите му. Сега вече знаете как нападат човека тези хищници. Нали?… Така че, ако не загубите присъствие на духа, той нищо няма да може да ви стори. Мечката сигурно за пръв път е имала работа с такъв звяр, иначе непременно щеше да отскочи настрана още докато барсът беше във въздуха…
— Ашот, разказът ти ме прероди! — произнесе с патос Гагик. — Готов съм веднага, още тази минута да се срещна с някакъв лъв, да го уловя за гривата и да се метна на гърба му. Честна дума! Кръвта ми просто кипи… Напред срещу барса! — Гагик грабна главня и се спусна към изхода.
— Да не мислите, че ще го спра? Нека върви, нека се поупражни, сърцето си да кали — смееше се Ашот.
А Гагик, едва излезе от пещерата и се спря безпомощно. Над клисурата се беше спуснала гъста мъгла…
„Трябва да вървя, иначе ще помислят, че съм се изплашил“ — реши той и направи още няколко крачки напред. Главнята пращеше, сипеше искри, а те като падащи звезди осветяваха за миг всичко наоколо.
— Да отидем да видим, може барсът да е идвал вечерта да търси остатъците от нашата мечка — каза Ашот.
Но неговото намерение беше друго. Той искаше да поведе другарите си да търсят барса с цел да закали предварително сърцата и волята им.
Всички взеха факли и излязоха от пещерата. До огъня остана само Саркис.
— Охо, и вие ли идвате? — извика Гагик. — Като че ли не мога сам! — Ала тутакси се изплаши от думите си: „Ами ако наистина се върнат?“
Размахвайки главните, децата слязоха с такъв шум и врява в клисурата, че и цяло стадо тигри да бяха срещнали, и те щяха да се изплашат и с ужас да избягат…
Зрелището запали отново въображението на Ашот и съживи безумните му мечти.
Децата стигнаха с размахани копия до „бойното поле“ и под командата на Ашот запратиха оръжията си право в търбуха на мечката.
После при светлината на главните разгледаха всичко наоколо, но не откриха нови следи. Само старите още личаха по снега и свидетелствуваха, че звярът не е вървял, а е пълзял, толкова е бил слаб.
— Е, вече е съвсем ясно. Утре ще тръгнем по следите. А сега да се прибираме.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тази нощ беше неспокойна за Ашот. Сигурно така се чувствува пълководецът в навечерието на решително сражение. А Ашот наистина си въобразяваше, че е малък пълководец. От време на време надигаше глава и оглеждаше с умиление и гордост „войската“. Също като Георг Марзпетуни40 в навечерието на битката край Гарни!
Възбуден от войнствените си мисли, Ашот на няколко пъти скача от леглото и поглежда навън. Ала до разсъмване имаше още много време.
Ето че децата започнаха да се събуждат. Пръв стана Гагик. Намигна на Ашот и заговорнически
