се задоволят и с тези „нагледни средства“.
— Как мислиш, защо природата е дала на козела такива грамадни рога? — обърна се Ашот към Гагик.
— Защо ли? За да ти измъкне шапката от ръцете — Шушик прихна.
— А още защо? — без да обръща внимание на шегата, попита Ашот.
— За да надвива съперниците си козли — вече сериозно отговори Гагик.
— Още?
Никой не се обади. Тогава Ашот реши да разкаже това, което знаеше:
— Веднаж, когато бяхме на лов, баща ми подгони козли до върха на една скала — започна той. — Да бягат назад — те не можеха, защото се страхуваха от куршума, а отпред имаше пропаст И се хвърлиха в нея. Аз се зарадвах, мислех си — пребили са се и лежат под скалите, а баща ми страшно се разсърди: „Изплъзнаха ни се!“ Погледнахме от скалата надолу — нито един, всички бяха избягали!… Питам баща си: „Как така? Как не си счупиха краката?“ — „Ами че те не се хвърлят с краката, а с главата надолу“ — каза той. Я вижте какви дебели и здрави рога имат — показа на децата Ашот. — Виждате ли как са очукани? От камъните е. Щом видят, че нямат друг изход, козите се хвърлят с главата надолу. Ако паднат на краката си, то се знае, че няма да станат вече.
— А защо домашният козел няма такива рога? — попита Шушик.
— Ами че нашите козли не се бият и не се хвърлят от скалите — отвърна Хасо.
— А сега — продължаваше Ашот — ще се опитаме да разберем на колко години е бил този козел… Шушик, ти как мислиш?
Според Шушик огромното животно с дебел врат и почти еднометрови рога сигурно ще да е имало към тридесет години. Но за всеки случай тя приспадна половината:
— На петнайсет.
Хасо се разсмя:
— Има ли толкова стари кози? Чакай да преброя пръстените по рогата. Един… два… три… седем, осем… Бил е на осем години, вече стар…
— А защо пръстените са разположени неравномерно? Гледайте — Шушик взе линийката, — този е дванайсет сантиметра, а този, последният — само пет…
— Я чакай, преди да отговоря, да си понапъна мозъка… — Сложил пръст на челото си, Гагик се замисли. — С храната ли е свързано? — попита той Ашот.
— Разбира се.
Децата разгледаха един по един всички пръстени, като се мъчеха да си спомнят каква растителност е имало по пасищата през миналите години.
До детските години на козела те не стигнаха — откъде да знаят какво е било лятото преди седем-осем години!… Но климатическите изменения през последните години съвпадаха с „показанията“ на рогата на козела. Разстоянията между пръстените в сушавите години бяха по-къси, а в плодородните — по-дълги.
— Вижте какво откритие направихме. Ще пишем за него във вестника — въодушеви се Ашот — и нашата дописка ще бъде основана на проучването на тези рога. Шушик, вземи молива…
Огънят пращеше слабо, глиненото гърне се поклащаше леко и изпускаше пара, която пръскаше приятна миризма.
— Не е ли време да го опитаме? — попита хрисимо Гагик.
— Късно е, вече е време да си лягаме. Ние и без друго изядохме много шишкебап, а да се преяжда преди лягане, е вредно каза Ашот.
— Късно ли?… В Лондон в два часа през нощта ядат бифтек, честна дума! Четох в едно списание…
Но Ашот беше непреклонен.
— Я по-добре, Хасо, да ни изпееш една хубава кюрдска песен — обърна се към овчарчето той.
И Хасо,както винаги обърнал лице към тъмния ъгъл на пещерата, запя със звучен глас:
Дълго и нежно пя овчарчето. Когато свърши, Гагик беше изпекъл вече чашите в огъня и преди да си легне да спи, пак подхвана:
— Нашите деди винаги са яли пача рано сутрин, на разсъмване.
— Какво ни интересуват дедите? Когато изгрее слънцето, тогава ще ядем — заинати се Ашот.
— Подценяваш ти, момче, опита на нашите прадеди — каза Гагик, но разбра, че няма да успее и се залови отново с кошницата си, започната предната вечер.
Другите деца също плетяха с увлечение кошници и така разнообразиха времето си. Те сякаш се съревноваваха кой по-бързо и по-хубаво ще изработи своята кошница.
Раздаде се победоносният възглас на Ашот:
— Моята е готова! — И той занесе в ъгъла на пещерата голяма, тежка кошница.
Никой обаче не можеше да плете такива кошници, каквито излизаха изпод тънките, гъвкави пръстчета на Шушик, които умееха и да шият, и хубаво да рисуват, и да пишат най-красиво в класа…
От пръчки, различни по дебелина и цвят, Шушик изплете такава кошница, която би смаяла и най- големите майстори. А да не говорим за овчаря Хасо. В ням възторг той съзерцаваше прехласнат произведението на момичето — кошница с цветна ивичка на края, с украса, с капак…
— Ще я изпратим на изложбата — рече Ашот.
— По-добре да я подари на някой човек, който заслужава — намигна Гагик на Шушик, като сочеше тайничко с пръст към себе си.
— Да, и аз така мисля. Ще я подаря на един много достоен и добър другар — произнесе Шушик спокойно и тържествено.
Всички чакаха с нетърпение кой ли ще е този другар?
То се знае, и Ашот, и Гагик имаха еднакво право да се надяват на подаръка. Нима не го заслужават?…
Но момичето се бавеше. То стана, оправи падналите на челото си коси, подаде кошницата на Хасо и каза мило:
— В нея ще събираш горски ягоди. Ще си спомняш нашите тежки дни, нашата дружба…
— Браво, браво!… Не очаквах! — заръкопляска Гагик.
А овчарчето, изчервено и смутено от неочаквания израз на уважение и приятелство, мънкаше объркано на кюрдски:
— Заф, заф, разима39!… Ти си моя сестричка, ти си светлина за очите ми… — и притискаше до сърцето мургавата си слаба ръка.
Хасо беше кратък. Но точно с такива кратки думи кюрдът изразява своята преданост, любов, щастие — всичко онова, което чувствуват към момичето, наречено от тях сестра.
За сестрата кюрдът може да даде и живота си…
— И ти си мой брат… — отговори свенливо Шушик и с топла усмивка протегна ръка на Хасо.
— Ура, ура!… — закрещя отново Гагик.
Но Хасо в миг охлади неговия жар. Грабна кривака и му се закани:
— Да не си посмял да дразниш Шушик!… Гагик знаеше, че е на шега, но стана сериозен.
— Кюрдът не си поплюва, като нищо може да те цапардоса — каза той и всички се засмяха весело.
Настроението им беше хубаво, гладът не ги мъчеше, бяха доволни един от друг и от работата си, в глиненото гърне проблясваше вода, златистите снопи дива пшеница, наредени край стената на пещерата, достигаха почти до свода. Погледнеш ги и ти става драго на душата. А най-важното, опасността почти преминаваше…
