се озари от самодоволна усмивка.
— Виждате ли — каза той, — нашият труд не е отишъл напразно. Ние отворихме на козите пътя за клисурата, а те ще ни спасят от барса. — И той показа животинските следи по пътеката.
И наистина сякаш цяло стадо кози беше дошло по Дяволската пътека в Барсовата клисура.
— Слушай, Ашот! А може би козите са ни утъпкали пътя? — зарадва се Гагик.
И те продължиха нататък. Там, където имаше сняг, козите следи прекъсваха. Напред склонът беше гладък като огледало. Надолу зееше пропаст, нагоре беше скала. Чудно… От небето ли бяха паднали тези кози!…
Набитото око на Ашот забеляза обаче, че на едно място върху разчистената част на пътеката беше паднал сняг отгоре. Значи, козите се бяха спуснали от скалата!
Ашот я разгледа внимателно и извика радостно: — Отгоре са дошли!… Ама че дяволи! Скачали са от скала на скала и са пристигнали. Това се казва риск!… Нима вълк може да се спусне по такава стръмнина?
— А няма ли да можем и ние да минем по техния път? — попита Гагик. Той се облегна на скалата и подложи слабото си рамо. — Хайде, Ашот, стъпи на мене, нека се опитаме… Не, не, ти си тежичък. Хасо, по-добре ти се качи.
Хасо се покачи на рамото на Гагик, улови се за издатината, повдигна се, стъпи и застана по средата на скалата.
— Тук има следи от кози, Ашот — каза той.
— Протегни ръка, виж, няма ли да стигнеш върха на скалата.
— Не, не мога да стигна. Ако някой ме подкрепя отдолу, може би ще стигна догоре… Ей до онзи висок клин…
Но той и сам едва се държеше на крайчеца на камъка. Кой ще се осмели да му подложи гръб?… А и да му подложи, стига само да потръпнат краката на Хасо, и двамата ще загубят равновесие.
— Слез, слез! — извика му отдолу Ашот. Проблесналата надежда за освобождение отново угасна и децата пак се заловиха за работата си.
Когато дойдоха до тунела, половината от който беше вече изчистен, Гагик издърпа от ръцете на Ашот лопатата и започна да хвърля бързо сняг.
— Честна дума, Ашот, гроздето в стомаха ми е станало младо вино — горя!… Мога да работя чак до среднощ! Хасо, ти защо замря? Хвърляй сняг… Така! Сега не ние ще открием пътя, а нашият приятел маджар27 — бъбреше весело Гагик.
— Да можеше някой друг да го свърши — клъвна го Ашот.
— Не, Ашот, знаеш ли… Чуй какво ще ти разкажа. Аз отивах сутрин на училище, а баща ми и майка ми — на полето. Градината ни за лично ползуване оставаше непрекопана. Една вечер баща ми се върна от работа, взе лопатата и — в градината. Аз — след него. Влязохме и гледаме — нашият стар дядо работи с бел в ръцете. От него пот като град тече… За нас не оставил нито педя земя — прекопал всичко от край до край. Учудихме се „Кога успя?“ — питаме. А той се смее: „Мислите, че аз? Водката.“ Разбра ли?
Така с шеги децата работиха, докато започна да мръква. Привечер тунелът беше очистен и те излязоха на другия му край.
— Утре ще стигнем до края на хълма.
— А в други ден — ще излезем от клисурата. Всичко ще дам за твоите сълзи, майчице!… — говореше Гагик. — Нищо, почакай, скоро дивото ти биче ще си бъде у дома. Деца, да отидем ли пак да навестим гроздето, а?
Децата погледнаха учудено Гагик.
— В тъмнината ли?
— Ти само покажи къде може човек да си похапне, аз и в тъмнината ще се оправя!
Уловени един за друг, те слязоха предпазливо в клисурата и почти бегом се отправиха към лозето, като размахваха главните. Скоро се върнаха в пещерата, натоварени с тежки гроздове.
Понеже беше късно, отложиха за сутринта преселването в новото жилище. Гагик въобще беше против.
— Имаме работа само за ден-два — казваше той, — струва ли си да си правим този труд?
До известна степен той беше прав. Въпросът с храната се разреши по най-неочакван начин и храна имаха в изобилие. Сега вече непременно ще излязат от клисурата. Или, както се изрази сполучливо Гагик, отсега нататък гроздето им е верният съюзник
Тази вечер беше за децата най-радостната от всички вечери, прекарани в Барсовата клисура. След като се нахраниха, Хасо извади от пояса свирката си и засвири весели мелодии, а Гагик предложи дори да поиграят.
— Кой пък ще се разиграе сега?… — учуди се Ашот.
— Защо не? Нима пак потокът трябва да ни залее, че да си спомним за играта?… Хайде, Хасо, свири!
И сложил ръце на раменете на Ашот, Гагик заигра, а Шушик и Саркис гледаха усмихнати.
Но играчите скоро се умориха. Насядали край огъня, всички заслушаха мълчаливо свирнята на Хасо. Свирката му лееше звуци — ту проплакваше жално, ту звучеше весело и закачливо.
От време на време Хасо откъсваше устни от свирката и пееше, като извръщаше лице от огъня и поставяше по кюрдски обичай ръка до ухото си.
пееше с приятен, кадифен глас овчарчето.
Какви бяха думите? И за какво се говореше в песента? Защо вълнуваше толкова певеца, защо го развеселяваше и озаряваше лицето му с топла усмивка?
— И ти си въобразяваш, че разбрахме твоето „иро мъни“? — попита Гагик.
— Това е песен на кюрдските чергари — поясни Хасо: — „Бериване, бериване (доячки, доячки), сред ваели е моята любима? Ако е сред вас, предайте й: «Девойко, изгоро моя, наречи се нещо, вземи си стомните, ела на извора да си похортуваме, да се посмеем. Ако попита майка ти: „Защо закъсня, дъще?“ — кажи й: „Нанизите ми се разсипаха, събирах ги…“»“
— Браво, Хасо! А после, после… — подканяше го Гагик.
— Какво после? Нашите песни са все такива, все за девойки — отвърна смутено Хасо, скрил лице зад гърба на Ашот.
— Много добре. Пей и превеждай — настояваше Гагик, на когото много се харесваха песните на овчарчето. Те бяха по-весели от пропитите с тъга песни на арменските овчари.
— Добре — съгласи се Асо, — ще изпея още една. И той отново запя, като сложи дясната си ръка на ухото и скри глава в сянката:
Той пя толкова дълго, че сякаш изпя цяла любовна поема. А когато преведе, оказа се, че са само четири стиха, с които момъкът се обръща към девойката: „О, съседи, ако не познавате моята любима, ще ви кажа как изглежда: тя е стройна, с красиви очи, мраморно чело, мургаво лице. И е най-лична между момите.“
А девойката отговаря на момъка;
„Днес докараха в село тютюн и аз купих за моя мил. Дано приеме моя дар. Ако не иска, ще прибавя към тютюна две целувки и няма тогава да откаже…“
