стихия. И Ашот също!. А той? Ашот е прав, разбира се: родителите му са го направили мамино синче.
„Ако останем още дълго тук, аз ще се променя“ — реши Саркис, но сам се ужаси от тази мисъл. Така му беше домъчняло за мекото легло, за вкусното ядене на майка му, за… за склада!… Не! Дори думата „склад“ той си спомняше с някакво неприятно чувство. Тази дума беше свързана с нещо унижаващо за него и за баща му.
„Ще накарам татко да напусне тази работа! Нека се залови за косата, нека полива памука“ — мислеше си той със съзнанието, че за пръв път се опълчва против родителя си, против онзи ред и начин на живот, които царяха в техния дом.
— Саркис, ще можеш ли да ни изпратиш двадесет порции гликоза? — извика отгоре Гагик.
— Петдесет ще изпратя! Я вижте колко съм набрал! — обади се радостно той.
— Мержелее ми се пред очите, не виждам какво показваш!… — викаше Гагик. — Ах, Ашот — додаде тихо той, — да имаше поне парченце черен хляб, веднага щеше да ми се проясни. А как не ценяхме черния хляб!…
Гагик се обърна към клисурата и пак извика: — Ей, Саркис! Виждам как храната те мъчи, та чак сърцето те боли. Най-трудното все на тебе се пада… Да ти изпратим на помощ Хасо, че много ни домъчня за грозденцето.
По-рано Саркис би се отнесъл с презрение към шегата на Гагик, но сега тя го накара да се изчерви до корена на косите си. Дори големите му уши се наляха с кръв. И наистина другарите му с риск на живота си пробиват път към спасението, а той яде грозде…
След преживените патила момчето започна да разбира много неща. Сега се усмихваше горчиво и мислеше: „А пък за моята майка аз бях най-доброто момче в селото…“
Хасо напълни набързо полите на ризата си с грозде и тръгна към другарите си. Ала и сам не се усети как зави изведнъж към пещерата. На входа с книга в ръка седеше Шушик.
— Аз имам грозде, защо ми донесе?… — попита тя.
— Такова нямаш… Погледни какви гроздове! Видях ги и си помислих: „Ще ги занеса на сестричката, иначе няма да мога нито зрънце да хапна…“ — каза Хасо и се засмя. Сега той вече не се смущаваше толкова, като говореше с Шушик.
— Я виж, Хасо, ти вече не си така свит!… — каза момичето. — Гроздовете са наистина чудесни!… Аз няма да ги пипна, ще ги скрия за мама. — И като държеше в шепи гроздето, което светеше като рубин на слънцето, тя добави: — Нали утре ще си бъдем у дома. Истина ли, Хасо?… Ти пак ще се върнеш във фермата… Но аз няма да те забравя…
Шушик се разчувствува, сякаш бе настъпила вече минутата на неизбежната раздяла.
— И аз няма да те забравя. Ще седна на върха на скалата, ще свиря и ще си мисля за тебе.
Да, дружба, която се заражда в дни на общи, тежки изпитания, не е обикновена дружба. Тя остава за дял живот.
Весело им беше на децата. Как всичко се нарежда добре! Тази нощ ще бъде последната им нощ във влажната, студена пещера, а утре вечер, насядали край силно горящите домашни огнища, те ще разказват на близките си чудните приключения…
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Надвечер в Барсовата клисура се появиха нови стада диви кози. Те или бягаха от вълци, или бяха дошли на „сватба“…
Необезпокоявани от никого, козите пасяха спокойно по терасите, където снегът беше ометен от вятъра. Но щом забележеха децата, те се скриваха с грациозни скокове между извисените един над друг планински ридове, а после отново се показваха.
През нощта, в просъница, децата чуваха ясно чаткането на леките копитца.
Сутринта, когато излязоха от пещерата, пред очите им се разкри вълшебна картина. Първите лъчи на изгряващото слънце посребриха белите върхове на Голям и малък Арарат Но долината все още беше потънала в лека мъгла.
По околните възвишения яребиците бяха започнали своя утринен концерт и няколко минути децата блажено го слушаха.
— Да вървим, другари, денят е чудесен! Да идем и пробием най-после пътя към свободата! — прочувствено произнесе Ашот.
Децата се изкачиха горе. Те бяха толкова уверени, че това е последният им ден в клисурата, че на никого и през ум не мина да се заеме с обикновените домакински работи. Струваше им се, че няма нужда дори гориво да търсят, макар че огънят вече гаснеше! Защо им е огън? Довечера всички ще се греят край домашните огнища и ще си легнат на меки, топли постели…
Мисълта за дома вълнуваше всички, но те не говореха помежду си нищо, от страх да не би с невнимателно казана дума да се изплъзне и извоюваната вече от тях свобода.
Предната вечер, когато другарите му спяха, Хасо донесе много грозде и изстиска от него сок. Но никой не го опита дори. Решиха да го изпият в чест на освобождаването им преди самото тръгване за в къщи, а празните съдове да вземат със себе си в село за спомен от пещерния им живот.
— Ама няма ли да се върнете? — попита тревожно Шушик.
— Не, ще се върнем, разбира се! Ще изпием виното и след това ще тръгнем. Тогава и вас ще вземем. А сега ще нарамим всичко, каквото можем.
Натоварени с тояги и чукове, момчетата в повишено настроение се изкачиха на Дяволската пътека. И това, което видяха тук, ги накара да, се вкаменят: пътеката, вчера почти освободена от снега, сега беше покрита С дебел пласт лед.
Децата отпуснаха ръце — ударът беше много тежък. Как се радваха вчера, като видяха, че снегът на този западен склон най-после се беше стопил и весели ручейчета прекосяваха Дяволската пътека и се спущаха в клисурата! Всичко беше тъй хубаво! Но ето само за една нощ усилията на цялата седмица се превърнаха на на пух и прах. Срещу тях се опълчи нов враг, и то още по-упорит.
Какво да правят? Да изоставят ли в отчаяние всичко, или да насочат сили и срещу този нов, неочакван враг?…
Не, невъзможно е, разбира се, да изоставят всичко! И децата започнаха борба с наслоения лед, който беше сковал пътеката.
Нямаше никакво съмнение, че сега работата щеше да върви много по-бавно и много по-трудно.
— Удряй, Гагик, удряй по-силно!…
Но откъде толкова сили в тъничките ръце на Гагик, че да повдигнат тежкия каменен чук и да го стоварят върху тези ледени буци!…
Като се сменяха един друг, момчетата дойдоха до място, където от скалата, надвиснала над пътеката, висяха вече не шушулки, а цели ледени стълбове. Още по-нататък заледени потоци пресичаха пътя…
Децата се спряха. Бяха уморени и отново ги налегна отчаяние.
— Защо се омърлушихте? А това тук за какво сме го правили? — И Ашот повдигна тежкия „чук от каменния век“.
В неговите ръце този чук леко трошеше леда, преградил пътя им. Ледените висулки, блокове и стълбове се разлетяваха на дребни, искрящи на слънцето парчета и падаха със сребърен звън в пропастта А Гагик хем замахваше с чука си, хем повдигаше глава към небето.
— Май това пусто слънце днес не се движи! — с недоволен глас избъбра той.
— Работи, работи! Не поглеждай много-много към слънцето — ще си повредиш очите — обади се Ашот.
Най-после Гагик остави чука си на пътеката с дръжката нагоре и попита:
— Виждаш ли колко се скъси сянката? Не е ли време да обядваме?
— Виждам, виждам! — засмя се Ашот като избърсваше потта си, извика надолу: — Ей, Шушик, Саркис, носете грозде!
