Шушик се смееше от сърце, а овчарчето от смущение нахлупи калпака над очите си. Но после пак запя и дълго забавлява другарите си, като ги пренасяше в света на овчарите чергари. Но то забеляза, че клепачите на Шушик натежаха и млъкна.
— Заклюма — посочи с глава към момичето Гагик, стана и излезе от пещерата.
Ашот и Хасо го последваха.
Беше ясна нощ. Небето с милиарди искрящи очи гледаше към земята, В далечината, по склоновете на Арарат, пламваха някакви гигантски факли. Те се разгаряха и като огнени ленти опасваха подножието на планината.
— Тамошните кюрди са подпалили тревата — каза Хасо. — Баща ми казваше, че отвъд реката има ниви, които някога са били на арменците. Заграбили ги турците, но не ги използували — ни орат, ни сеят, ни жънат. Краят подивял. Не косят тревата и старата се смесва с новата. Тревата е толкова гъста и висока, че закрива кон с конника. Затова всяка есен кюрдските овчари изгарят старата суха трева, за да направят място на новата.
Хасо млъкна, а след малко продължи сериозно и мъдро, като възрастен:
— Арменците са видели много мъка, но и ние кюрдите не сме патили малко. Виждате ли онзи край, дето гори? По-рано там са живели много кюрди. Англичаните им дали пушки и казали: „При турците няма живот за вас, ние ще ви помогнем да си направите държава.“ Тогава кюрдите почнали да се бият с турците, но безуспешно. Онези ги накарали да отстъпят към подножието на Малък Арарат, на иранска земя. После турците дали някакво парче земя на Иран, а в замяна получили онази, дето се заселили кюрдите. Докарали голяма войска, подгонили кюрдите към бреговете на река Араз и там избили всички… Който останал жив, преминал реката. Баща ми срещнал някои и говорил с тях. И те му разказали своите патила…
— Скоро ще съмне, да влезем в пещерата каза Саркис, като се свиваше от студ.
Подпирайки се и а тояжката, и той беше излязъл на Въздух и стоеше зад другарите си.
— Отде знаеш, че скоро ще съмне? — попита го Хасо.
— Ето, Зорницата изгря. Овчарчето се засмя:
— Това не е Зорницата, а Керван хран — така я наричат кюрдите. Тая звезда е подлъгвала много хора. Помниш ли, Ашот, аз споменах за нея оная нощ, когато ни заля потокът. Исках да разкажа откъде носи името си, но така остана. „Керван-хран“ значи „Керванджийски обирджия“. Случва се понякога нощем, когато камилите преживят спокойно храната си, някой от камиларите изведнъж да каже: „Зорницата изгря, време е да тръгваме, вдигайте животните.“ Камиларите не познават добре звездите, както сега нашият Саркис, и вземат тази звезда за Зорницата. Наистина и тя е светла, но изгрява по-рано. Камиларят се излъгва и вдига кервана. Вървят, вървят, а все не съмва. Тъкмо от това се възползуват обирджиите. Заобикалят кервана, убиват камиларите и грабят. Ето защо тази звезда се нарича „Керванджийски обирджия“. Хайде да си вървим, наистина става студено.
Налягаха около огъня на меките постелки от шума и се притиснаха един до друг. От своя ъгъл Хасо видя побледнялото лице на Шушик. Тъжна усмивка играеше по устните и. „Сигур й се присънва майка и…“ — само помисли момчето и заспа — тъй бързо и тъй сладко, както могат да заспиват само овчарите, които живеят постоянно сред природата.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
— А сега какво да правим? — попита другарите си Ашот сутринта на двадесет и осмия ден. — Нашето ново жилище ли да отидем да разгледаме, за лозето ли да тръгнем, или за Дяволската пътека?
— Разбира се, да се яде грозде, е най-лесно. Но ние за съжаление трябва да изберем онова, което е по-трудно — каза Гагик.
— И аз така мисля, Гагик, но исках само да ви изпитам. Според мене днес чак до вечерта трябва да разчистваме пътя.
Саркис стана и като се подпираше на тояжката, се приближи до другарите си.
— Ами аз докога ще стоя без работа? — попита смутено той.
Ашот се усмихна радостно. „Ето това е нашата най-голяма победа!“ — помисли си с гордост той.
— Така де. Да можете някак в лозето да ме заведете — поне грозде да ви набера…
— Защо не, нека опитаме — намеси се Гагик.
— Но ако отиде сам, ставата пак може да се измести — предупреди „доктор“ Хасо.
— Няма как, ще трябва да го замъкнем тогава до лозето. А ти, Шушик, не се ли страхуваш да останеш сама? — попита Ашот. — Не забравяй да накладеш огън пред пещерата… Само че по-силен. Кажи де, не се ли страхуваш? — повторно попита той.
— Не… Ще ви гледам оттук. Ще се погрея на слънце, ще почета… Домъчня ми вече за книгите.
— И ще слушаш яребиците, нали?… Не, Ашот, човек може само да ни завижда на живота! — заключи Гагик. — Хайде, напред! А кой от нас ще замъкне на гръб тая върлина — аз или ти, Хасо?
Довлякоха криво-ляво Саркис до лозето и го оставиха там.
Децата начупиха сухи лозови пръчки и запалиха силен огън. Пламнаха огньове и пред пещерата, и на Дяволската пътека. Димът сякаш забули цялата клисура — как ще остане звяр?…
Не, Саркис нямаше от какво да се страхува, още повече, че другарите му работеха на отсрещния склон, близо до него. Ей го Гагик, шумен и бъбрив, хвърля сняг от пътеката…
И като се мъчеше да не мисли за опасността, Саркис започна да бере грозде. Не беше лесно да се измъкват изпод снега заплетените лозови пръчки. Невидели ножица през живота си, те всяка година се бяха удължавали и така се бяха преплели, че просто не можеха да се изравят. За да откъсне няколко грозда, Саркис употреби доста усилия, още повече, че кракът все го наболяваше, а не беше зараснала и раната на лакътя му.
Но мисълта, че работеше за пръв път, при това работеше за другарите, му помагаше, правеше го по- силен и по-търпелив.
Като се умореше, Саркис сядаше на някой камък и гледаше купчинката грозде.
Повечето от гроздето беше увехнало, но и в спаружените зърна имаше още много сладък сок. Съвсем изсъхналите се бяха превърнали в чудесни стафиди.
Саркис се радваше на гроздето. Той с учудване забеляза, че ядеше от по-лошите чепки, а по-хубавите слагаше настрана. „Това за Шушик — говореше си на ум той. — А това за Ашот — ако не беше той, щяхме да загинем… А за Хасо?… Нали неговият кривак ми помогна да се измъкна. Да не беше кривакът… Не, не е кривакът… Другарите щяха да намерят друг начин. Хасо е просто добро момче, честно, чисто!… Ето тази чепка е за него…“
„Бериване, бериване…“ — звучеше в ушите на Саркис чудната песничка на овчарчето.
„А Гагик?… Хапе като скорпион, но сърцето му е добро. Това, е дългите зърна, е за него…“
изведнъж нещо изшумоля и изпод снега избяга някакво сиво продълговато животно. Като местеше чевръсто късите си крачка и се клатушкаше тромаво, то бързаше към скалите. Животното малко наподобяваше мече и Саркис извика уплашено:
— Ой, мечка, мечка!… Децата чуха вика му и се обадиха:
— Не бой се, това е язовец! Дошъл е да си хапне грозде.
Ашот също забеляза зверчето и дори отдалече го позна.
— Хвани го за опашката, идвам на помощ!… — завика отгоре Гагик.
Ах, как не бяха по-близо до Саркис! Можеха да заобиколят животинчето и да го зашеметят с тоягите. През есента язовецът е толкова тлъст, месест!
Ашот грабна лопатата и се спусна надолу, но насред пътя се спря. Късно: щом избяга от лозето, зверчето за миг изчезна между камъните — не ще го хване!
— Жалко — измърмори Ашот.
„Язовец?…“ — учуди се Саркис. Срамота! Ашот, разбира се, не би се изплашил от него, и Хасо също… Да се не знае, макар!
Защо и той не е смел като тях! Ето, да речем, Хасо. Полята, планините, клисурите — те са неговата
