— Естествено — кимна Еверард. — Ах, да… аз се казвам Менций, а приятелят ми е Ювенал. Както вече се досещате, ние сме историци и идваме от бъдещето. Съвсем наскоро открихме пътешествията във времето.
— А аз… всъщност името ми е Розер Щейн. Идвам от 2987 г. Вие… чували ли сте за мен?
— И още как! — отвърна Еверард. — Пристигнахме тук именно за да търсим тайнствения Стейн, чиято намеса в историята е изиграла толкова решаващо значение. Подозирахме, че може да се окаже пътешественик във времето — peregrinator temporis. Сега вече се убедихме.
— Три години… — Щейн крачеше развълнувано из стаята, размахвайки небрежно бластера. Но разстоянието между тях все още бе твърде голямо за внезапен скок. — Три години, откакто съм тук. Да знаете само колко безсънни нощи преживях в неведение дали планът ми е успял или съм се провалил. Кажете ми, вашият свят постигна ли единство?
— Земята и планетите — кимна Еверард. — Много отдавна.
Нервите му бяха изопнати докрай. Животът им зависеше единствено от способността му да предвиди правилно целта, към която се стремеше Щейн.
— И вие сте свободен народ?
— Да. Макар да ни управлява император, Сенатът издава законите, а той се избира от целия народ.
На лицето на дребосъка се изписа блажена усмивка. Щейн изведнъж се преобрази.
— Точно както мечтаех… — прошепна той. — Благодаря ви.
— Значи вие сте дошли тук от своето време, за да… изковете нова история?
— Не — отвърна Щейн. — За да променя старата. Думите рукнаха от устата му, сякаш дълги години бе мечтал да ги сподели с някого, а е нямал възможност.
— Аз също бях историк. Случаят ме събра с един човек, който се представяше за търговски посредник от системата на Сатурн. Някога и аз бях посещавал тази система и бързо установих, че лъже. Веднъж го проследих и узнах истината. Оказа се, че е пътешественик във времето и идва от далечното бъдеще. Повярвайте, живеех в ужасни времена. Като психоисторик прекрасно разбирах, че войната, бедността и тиранията, превърнали се в наше проклятие, са резултат не от присъщото на всяко човешко същество влечение към злото, а че светът не е бил устроен както трябва. Техническата еволюция, родена в един първоначално разделен свят, не само не беше довела до всеобщо благоденствие, но и се беше обърнала срещу себе си, войните ставаха все по-разрушителни и обхващаха нови и нови територии. Имаше и мирни периоди, естествено, понякога доста продължителни, но болестта бе пуснала толкова дълбоки корени, че конфликтите се бяха превърнали в неотменна част от нашата цивилизация. Моето семейство загина по време на едно венерианско нападение и аз нямах какво повече да губя. Трябваше само да… премахна пришелеца от бъдещето и машината щеше да бъде моя. Като историк знаех, че съдбоносната грешка е била допусната някъде в средните векове. Преди това Рим е обединявал целия цивилизован свят в една държава, а там, където има законност, винаги цари мир и справедливост. За съжаление тъкмо в разцвета на тази велика държава силите й са започнали да се изчерпват, което довело до нейния упадък. Варварите, които завладели империята, криели в себе си потенциала на жизнената сила, но бързо били развратени от все още силното римско влияние. Друг е въпросът с Англия. Изолирана от споменатото влияние, тя давала големи надежди да замести падналия колос, но по същото време била наводнена от германските племена — диви, необразовани животни. В моето минало унищожиха цивилизацията на бритите, а след това, поради собствената си умствена изостаналост, на свой ред бяха погълнати и претопени от новия безпощаден враг, нарекъл себе си западна цивилизация. Аз исках историята да тръгне по друг път.
Но не беше лесно. Не можете дори да си представите колко трудно е да се живее в друга епоха, когато още не си се научил да се приспособяваш, дори и да разполагаш със свръхмощни оръжия и вълшебни дарове за краля. Все пак накрая съумях да спечеля благоразположението на Хенгист и донякъде доверието на бритите. Стига да пожелая, мога да обединя тези два народа, воюващи срещу пиктите. Така Англия ще стане могъщо кралство, опиращо се на силата на саксите и римската култура. Могъщество, което ще й позволи да се опълчи срещу всеки потенциален нашественик. Християнството, естествено, е неизбежно, но аз предвиждам то да се установи под такава форма, че да учи и възпитава хората, а не да сковава душите им с догми. Постепенно Англия ще се превърне в сила, чието влияние ще се простира върху всички страни от Европейския континент и накрая — над целия цивилизован свят. Възнамерявам да остана тук, докато не бъде създадена здрава коалиция срещу пиктите, а след това ще изчезна с обещанието да се завърна по- късно. Ако започна да се появявам периодично, през няколкостотин години, ще се превърна в легенда, в Бог. Освен това ще следя дали вървят по пътя, който съм им избрал.
— Чел съм много за Светия Стейниус — произнесе с благоговение Еверард.
— Значи съм победил! — извика Щейн. — Дарил съм мир на света!
Сълзи се стичаха по страните му. Американецът пристъпи незабелязано към него, но дребосъкът насочи бластера към корема му — явно все още не бяха спечелили напълно доверието му. Еверард направи крачка встрани и Щейн се обърна, за да го държи на мушка. Беше толкова възбуден от разказа си, че напълно забрави за Уиткомб. Еверард хвърли незабележим, но многозначителен, поглед на англичанина.
Уиткомб вдигна брадвата. В този момент Еверард се просна на пода. Магьосникът извика от изненада и натисна спусъка, но острието се стовари върху рамото му. Англичанинът скочи пъргаво и сграбчи ръката с бластера. Щейн изстена от болка и напрежение, опитвайки се да овладее оръжието, но в този миг на помощ дотича Еверард. Тримата се вплетоха в яростно боричкащо се кълбо.
Последва нов изстрел и тялото на Щейн омекна. Рукналата от раната на гърдите му кръв опръска наметалата на патрулните.
В залата нахлуха двамата стражници. Еверард вдигна ултразвуковия парализатор и премести регулатора на максимална мощност. Едно копие разпори въздуха със свистене и го одраска по ръката. Той стреля два пъти и едрите тела на стражниците се строполиха на пода — беше им осигурил поне няколко часа сън. Еверард застина и се ослуша напрегнато. Някъде от вътрешните покои се разнесе уплашен женски вик, но зад вратата, изглежда, нямаше никой.
— Май… успяхме — промърмори задъхано той.
— Така е:
Уиткомб разглеждаше проснатото на земята безжизнено тяло. Изглеждаше трогателно малко за своите доскорошни грандиозни замисли.
— Не предполагах, че ще се стигне до убийство — рече Еверард. — Но времето… не знае милост. Така е било писано.
— По-добре такъв край, отколкото съда на Патрула и изгнание на някоя изоставена планета.
— Пред закона той беше крадец и убиец — произнесе Еверард. — Но и велик мечтател.
— А ние с теб унищожихме тази мечта.
— Можеше да го свърши и историята. Сигурно така щеше да стане. Човек не е достатъчно силен, нито мъдър, за да се захваща с подобни замисли. Все си мисля, че повечето хорски беди и нещастия произтичат именно заради фанатици с добри намерения, като този тук.
— А какво, да стоим със скръстени ръце и да приемаме безропотно всичко, което съдбата ни поднася? Така ли?
— Помисли за твоите приятели от 1947-ма година. Тях можеше и да ги няма.
Уиткомб свали наметалото си и се помъчи да го почисти от кръвта.
— Време е да тръгваме — подсети го Еверард и закрачи към вратата в дъното. Зад една от колоните зърна наложницата, която го следеше с изцъклени от ужас очи. Вратата се оказа здраво залостена. Наложи се да прогори бравата с бластера на Щейн. В помещението откриха темпомобил от епохата на империята Инг, книги и няколко сандъка с оръжие и снаряжение. Еверард натовари в машината всичко, освен сандъчето с ядрено гориво. Трябваше да го остави, защото благодарение на него в бъдещето двама патрулни, на име Еверард и Уиткомб, щяха да проследят историята му, да се върнат в миналото и да спрат човека, решил да стане Бог.
— Знаеш ли, ти откарай всичко това в управлението от 1894-та — предложи Менс. — А аз ще се върна за хроноцикъла. Там ще се срещнем.
Англичанинът му отвърна с втренчен, замислен поглед. Познатият тъжен изглед на лицето му постепенно се смени с решително изражение.
