отиваше.
— Мис Нелсън?
— Да, аз съм.
— Казвам се Еверард и съм приятел на Чарли Уиткомб. Може ли да вляза? Имам малка изненада за вас.
— Тъкмо щях да излизам — отвърна момичето, но лицето й беше пребледняло.
— Никъде няма да вървите — тросна се той, но веднага спря, забелязал смущението й: — Извинете. Ще ви обясня.
Тя го покани в тясна, скромно обзаведена гостна.
— Заповядайте, седнете. Само, моля ви, говорете тихо. Родителите ми спят, а утре ще стават рано.
Еверард се намести във фотьойла, а Мери приседна на крайчеца на дивана и го загледа с безпокойство. Интересно, дали някой от предците й не се наричаше Уулфсон, или Едгар? Впрочем, това са глупости… Изминали са толкова векове. А може би Щейн?
— От ВВС ли сте? — попита тя. — С Чарли ли служите?
— Не, аз съм от разузнаването. Затова ходя цивилен. Кажете, кога за последен път се видяхте?
— Преди няколко седмици. Сега трябва да е във Франция. Надявам се войната скоро да свърши. Глупаво е, че немците още се съпротивляват. Не разбират ли, че са обречени? — Тя вдигна брадичка. — Та, за Чарли…
— Тъкмо щях да ви кажа — Еверард започна да говори несвързано за положението отвъд Ла Манша. Беше завладян от странното чувство, че разговаря с призрак. Рефлексът, рожба на продължително внушение, не му позволяваше да й разкрие истината. Всеки път, когато се доближаваше до нея, езикът сякаш отказваше да му се подчинява.
— … да знаете само колко е трудно да се намери дори шишенце с мастило…
— Извинете — прекъсна го нетърпеливо тя. — Може би, в края на краищата, ще ми кажете за какво става дума? Имам среща тази вечер.
— О, простете… Извинявайте, моля ви. Виждате ли, работата е там, че…
Спаси го почукване на вратата. Мери подскочи, огледа се и изтича до спуснатите завеси на прозореца. Еверард я последва безшумно.
Тя отвори вратата, извика едва чуто и отстъпи назад.
— Чарли!
Уиткомб я притисна в обятията си, без да обръща внимание, че средновековното му наметало все още е изцапано с кръв. Менс излезе в предверието. Едва сега англичанинът го зърна и трепна от изненада.
— Ти?
Посегна да извади парализатора, но Еверард го изпревари.
— Не прави глупости! Нали сме приятели, искам да ти помогна. Кажи какво си намислил?
— Аз… исках да я задържа тук… за да не отиде…
— И мислиш, че те няма да те проследят? — Еверард премина на темпорален език заради присъствието на изплашеното момиче. — Когато потеглих от Мейнуотъринг, той беше ужасно подозрителен. Достатъчно е да направим една погрешна стъпка и ще вдигнат на крак целия тукашен отдел на Патрула. Знаеш добре, че средствата за поправяне на грешките не се подбират — ако се наложи, ще ликвидират момичето, а теб ще арестуват и ще те пратят на заточение.
— Аз… — Уиткомб преглътна мъчително. Лицето му наподобяваше застинала маска. — Нима ще й позволиш да излезе оттук… и да загине?
— Не. Но поне да изпипаме докрай работата.
— Двамата ще се скрием… ще изберем някоя далечна и спокойна епоха… ако трябва ще се върнем в миналото, при динозаврите.
Мери се откъсна от Уиткомб и застина с широко отворена уста, готова да закрещи.
— Тихо! — дръпна я Еверард. — Животът ви е в опасност и ние се опитваме да ви помогнем! Ако не ми вярвате, доверете се на Чарли.
Той се обърна към англичанина и отново премина на темпорален.
— Слушай, приятелче, няма такова място и време, където двамата да се скриете. Мери Нелсън е загинала тази нощ — това е исторически факт. Не е оцеляла до 1947-ма. Това също е записано в историята. Аз самият също вече се накиснах — семейството, при което трябваше да иде тази вечер, ще напусне дома си преди там да падне бомбата. Следата, която двамата с теб ще оставим, е твърде голяма, за да ни го простят. Имаме късмет, че Патрулът още не се е появил тук.
Уиткомб направи отчаян опит да си възвърне самообладанието.
— Добре де, ако се прехвърля с нея направо в 1948-ма? Откъде знаеш, че тя не се е появила внезапно тогава? Това също може да стане исторически факт.
— Разбери най-сетне, че е невъзможно! Помисли само, как ще й обясниш, че смяташ да я преместиш с четири години напред в бъдещето.
Чарли застена от отчаяние.
— Ето, виждаш ли. Спомни си само, колко усилия ти костваше да престъпиш закона и да се появиш тук. А сега ще трябва да лъжеш, защото не можеш да направиш нищо друго. И още — как точно ще обясниш появяването й в 1948 година? Ако тя остане Мери Нелсън, следователно е дезертирала от армията. Ако смени името си, тогава откъде ще вземеш акт за раждане, зрелостно свидетелство, продоволствена карта — всички тези документи, които властите от онова време така свято ценят? Безнадеждна работа, приятел.
— Но какво да правя?
— Ще чакаме представители на Патрула, за да решим този въпрос веднъж и завинаги. Не излизай, веднага се връщам.
Еверард бе завладян от хладна разсъдливост. Просто нямаше време да даде воля на уплахата си или да се възхити от невероятното си самообладание.
Той изтича на улицата, повика хроноцикъла и го програмира така, че да се появи точно след пет години, по обед, на площад Пикадили. След това натисна стартовия бутон, проследи с поглед смаляващата се в мрака машина и се върна обратно в къщата. Мери ридаеше в обятията на Уиткомб. Нещастни, заблудени в гората деца! Мътните ги взели!
— Всичко е наред. — Менс ги отведе в гостната, настани се на дивана и приготви парализатора. — Сега ще почакаме малко.
И действително, не се наложи да чакат дълго. В стаята се появи хроноцикъл с двама патрулни в познатите сиви униформи. Еверард мигновено ги повали с неголям по мощност заряд.
— Чарли, помогни ми да ги завържем.
Мери наблюдаваше всичко това мълчаливо, свита в ъгъла.
Когато патрулните дойдоха в съзнание, Еверард се беше надвесил над тях с хладна усмивка.
— В какво ни обвиняват, момчета? — попита жизнерадостно той, използвайки темпорален.
— Знаете сами — отвърна спокойно единият от пленниците. — От Главното управление ни наредиха да ви открием. Извършихме проверка в следващата седмица и установихме, че сте спасили едно семейство, обречено да загине при бомбардировката. От личното досие на Уиткомб узнахме за връзката му с тази жена и се досетихме, че сте се уговорили да пристигнете тук и да я измъкнете. По-добре ни пуснете, за да не утежнявате и без това сериозното си положение.
— Но с постъпката си ние не сме изменили историята — възрази Еверард. — Данелианците си останаха там, където са били!
— Това е така, но…
— А откъде знаете, че семейство Ендърби е трябвало да загине?
— Върху къщата им е паднала бомба, а те казват, че са излезли благодарение на…
— Така или иначе — излезли са! И това вече е исторически факт! Сега вие сте тези, които се опитват да променят миналото.
— Ами тази жена…
— Сигурни ли сте, че някоя си Мери Нелсън не се е появила в Лондон през 1850-та, за да умре, на преклонна възраст, през 1900-та?
