— Изследвахме две островни вериги, разположени една след друга — продължи Тохтай. — Бяха почти лишени от растителност, но поне попълнихме запасите си от прясна вода и оставихме конете да се напасат. Срещнахме и диваци, с които не беше никак лесно да се разберем. Сетне продължихме на север и тук узнахме, че сме заобиколени от два континента, чиито брегове постепенно толкова се сближават, че проливът между тях може да бъде пресечен с малка лодка или дори вървейки — когато е замръзнал. Накрая свърнахме и приближихме новата земя. Какво видяхме: просторна страна, много гори, диви животни и морски котки. И валеше — все валеше. Времето ни подгони на юг — покрай брега.
Еверард си представи как изглежда това на картата. Първо са следвали Курилските острови, от тях са се прехвърлили на Алеутските. Така брегът никога не е бил далеч. Макар и бурно, морето по тези места е дълбоко и няма плитчини, пък и течението им е помагало. Още преди да разберат къде са и открили Аляска. Заради негостоприемния климат са продължили на юг, следвайки брега на американския континент, докато излезли в устието на река Чезалис. Може би индианците са ги предупредили за опасните течения по-нататък и са им помогнали да разтоварят корабите и да построят салове, с които да пресекат реката.
— Когато наближи зимата вдигнахме голям лагер. Племената тук са дружелюбни — предложиха ни помощ, дори жени, а и дивечът изобилства. На свой ред нашите моряци ги научиха на някои неща за риболова и корабостроенето. Там презимувахме, научихме езика и дори направихме няколко проучвания във вътрешността на страната. Навсякъде слушахме приказки за безкрайната равнина, с просторни гори и неизброимо количество космат добитък. Напролет, когато отново потеглихме, имахме възможността да се убедим във верността им. Никога досега не бяхме виждали толкова богати земи. — Очите му блеснаха алчно. — И толкова много народи, които още не познават желязото.
— Нойоне — измърмори предупредително Ли и кимна едва забележимо към патрулните. Тохтай осъзна, че се е изпуснал и прехапа език.
Ли се обърна към Еверард.
— Чухме разкази и за неизброимите златни съкровища на юг. Наш дълг беше да проверим дали са верни, а и да се запознаем с тази чудна страна. Но не се надявахме на честта да ни посрещнат толкова знатни пратеници.
— За нас също е чест — не падаше по-долу Еверард. След това лицето му помръкна: — Моят господар, владетелят на Златната империя, чието име не бива да назовавам, ни изпрати да ви уверим в неговото приятелство и ще е твърде опечален, ако ви сполети нещастие. Ето защо ни изпроводи да ви предупредим.
— Какво? — подскочи Тохтай. Ръката му по навик потърси дръжката на сабята, която бе откачил. — Какво означава това?
— Означава, нойоне, че макар и чудно красива, тази страна е прокълната. Кажи му, братко.
Сандовал, който умееше да говори убедително, пое нещата оттук. Беше се постарал да изучи всички суеверия и свръхестествени сили, които будеха страх в душата на полуграмотните монголци, но същевременно не биваше да разпалва скептицизма на цивилизования китаец. Той обясни, че тази страна била поделена между две могъщи, съперничещи си царства. Тяхното било далеч на юг, другото покривало северните и източните райони. И двете страни владеели сили, произтичащи от тайнствени и страшни магии — науката, която се наричала инженерство. Северната империя, Зла орис, смятала тази територия за своя и не гледала благосклонно на всяка чуждоземна експедиция. Южната земя, Добра съдба, не можела да им предложи закрилата си толкова надалеч и затова пратила свои емисари, които да посрещнат, предупредят и проводят монголците.
— Но защо туземците не са ни казвали нищо за тези царства? — учуди се Ли.
— А знаят ли диваците в бирманските джунгли за великата империя на Кублайхан? — отвърна с въпрос Сандовал.
— Аз съм чуждоземец и невежа — рече Ли. — Моля простете ми, ако не съм ви разбрал правилно. Но за какви вълшебства и могъщи сили говорите?
„Което е само един любезен начин да ни нарекат лъжци“ — помисли си Еверард и гласно добави:
— Бих ви предложил една малка демонстрация, ако нойонът бъде така любезен. Ще ми е нужно някое дребно и безполезно животинче.
Тохтай помисли и кимна. Лицето му беше безстрастно, като издялано от камък, само по слепоочието му се спускаше тънка струйка пот. Той плесна с ръце, кресна отривиста заповед и пазачът пред вратата надникна. Последваха още няколко команди, след което настъпи напрегната тишина.
Измина почти половин час преди пазачът да се появи отново със съобщението, че неколцина конници са довели вързан с ласо елен. Тохтай ги поведе навън, като си проправяше път през струпалата се пред шатрата развълнувана тълпа. Отзад го следваше Еверард, започнал вече да съжалява за идеята си. Той извади маузера от кобура и разгъна металния приклад.
— Сърбят ли те ръцете? — обърна се към Сандовал.
— Мили Боже, не!
Младият елен бе завързан недалеч от брега на реката. Яките му бутове видимо трепереха. Лъчите на слънцето тъкмо бяха докоснали планинските върхове на запад, обагряйки ги в бронзово сияние. Красивото животно завъртя окичената си с рога глава и впери тъжен поглед в Еверард. Менс преглътна мъчително, махна на наобиколилите го любопитни зяпачи да отстъпят назад, вдигна маузера и се прицели. Още първият изстрел повали елена, но той продължи да натиска спусъка, докато рухналият труп се превърна в димяща купчина кърваво месо.
Когато свали оръжието из въздуха витаеше някакво невидимо напрежение. Американецът огледа замръзналите лица на присъстващите, долавяше миризмата на пот и страх, примесена с дима на изгорял барут. Почувства се като божество, за каквото навярно го смятаха.
— Това е едно от най-немощните ни оръжия — обяви Еверард. — Ала дори то запокитва душата на убития там, където тя не ще намери пътя към небесата.
Той се завъртя и пое с решителна крачка. Сандовал го последва. Багажът им стоеше непокътнат до конете. Оседлаха ги, метнаха се отгоре и препуснаха необезпокоявани към гората.
4
Поредният порив на вятъра раздуха огъня. Ала въпреки пламъците, лицата на присъстващите оставаха скрити в сянка — само очите им проблясваха в тъмното. Постепенно огънят намаля и мракът отново ги обгърна в синкавочерната си пелена.
Еверард вдигна лулата към устните си, дълбоко всмукна, но и това не прогони безпокойството му. Когато заговори, шумоленето на листата не приглуши гласа му, но сигурно скриваше нарастващата му неувереност.
Наблизо бяха струпани спалните им чували, зад тях кротко пасяха конете. Хронокатерът, снабден с антигравитационни плъзгачи, бе скрит в близката гора. Наоколо цареше същата пустош, каквато е била и преди хиляда години — само звездите над тях блещукаха примамливо. В далечината се чу вълчи вой.
— Ако питаш мен — заговори Еверард, — всяко ченге от време на време се чувства като истински копелдак. Досега бяхме само пасивни наблюдатели. Но сега трябва да се намесим, да вземем активната страна. Никак не е лесно да се решиш на подобно нещо.
— Така си е.
Сандовал беше самата невъзмутимост. Не беше помръднал и на сантиметър, след като се навечеряха.
— Е, поне оправдание имаме. Нали винаги можем да кажем, че сме се опитвали да възстановим първоначалното положение на нещата. — Еверард изпусна белезникаво облаче дим. — Само не ме питай кое е това „първоначално“ положение. Ще объркаш всичко.
— Мм… хъм.
— Ако не бяха данелианците, никога нямаше да се захвана с тази работа. Но защо толкова настояват да си изцапаме ръцете, след като вече знаем, че експедицията никога няма да се завърне? Може би са се натъкнали на враждебни племена, които са ги изклали до крак, или кой знае още какво? Цялата ни проклета история гъмжи от убийства и насилие.
— Не е нужно да ги убиваме, сам знаеш. Достатъчно е да ги накараме да се върнат. Мисля, че твоята
