имаше червеникава брада и почти прав, римски нос. Яздещият до него индианец остана като треснат от гръм при появата на патрулните, но Тохтай не забави ход, впил хищен поглед в Еверард и Сандовал.
— Приветствам ви — произнесе той, когато го доближиха. — Кой дух ви води насам? — Говореше лутамски диалект, превърнал се по-късно в съставна част на кламатския, но говорът му беше ужасен.
Еверард отвърна на великолепен, безпогрешен монголски:
— И аз те приветствам, Тохтай, сине на Бату. По волята на Тенгри, идваме с мир.
Началото беше ефектно. Еверард забеляза, че втрещеният монголски водач неволно посяга към свещения амулет, който висеше на шията му, а някои от заобиколилите ги войни махат с ръка, като да прогонят злите сили. Единствено мъжът, яздещ отляво на Тохтай, дойде бързо на себе си.
— Аха! Значи хората от западните земи също са стигнали тези краища. Не знаехме това.
Еверард го погледна внимателно. Мъжът бе далеч по-висок от средния за монголците ръст и кожата му бе почти бяла, имаше нежни черти и деликатни ръце. Макар облечен като другите, не носеше оръжие. Изглеждаше по-възрастен от нойона, някъде към петдесетте. Еверард му се поклони от седлото и премина на севернокитайски:
— Позволи ми, почтени Ли Тай Дзун, да поправя твоята малка грешка. Ние дойдохме от южните страни.
— До нас стигнаха слухове — рече книжникът, като с мъка овладяваше вълнението си. — за богатите южни царства. Дори тук, на север, са ги чували. Търсехме път към тях, за да поднесем на вашия хан приветствие от Кублай, сина на Тули, сина на Чингиз, в чиито крака лежи земята.
— Чували сме за Кублайхан — отвърна невъзмутимо Еверард. — Също и за халифа, папата, императора и всички останали по-дребни царе и монарси. — Трябваше да внимава да не оскърби монголския предводител, но същевременно неусетно да го постави на мястото му. — Затова пък за нас не се знае много, тъй като господарят ни не дири слава из външния свят, нито окуражава света да ни търси. Но позволете ми да ви представя скромната си персона. Казвам се Еверард, но не съм нито руснак, нито от западния свят — противно на вида ми. Аз съм един от пазачите на границата.
Нека си блъскат главите какво значи това…
— Компанията ти също е скромна, гледам — вметна надменно Тохтай.
— Повече не е и нужно — отвърна лукаво Еверард.
— И си далеч от дома — отбеляза Ли.
— Не по-далеч, отколкото сте вие, почитаеми пътешественици, когато пресичате Киргизия.
Тохтай положи ръка върху дръжката на сабята. Очите му бяха хладни и предпазливи.
— Последвайте ни — произнесе той. — Ще ви посрещнем като царски пратеници. Ще вдигнем бивак, пък тогаз да чуем посланието на вашия цар.
3
Залязващото слънце бе позлатило върховете на западните планини. Сенките в долината се сгъстиха, гората се обгърна в мрак, а в лагера сякаш стана още по-светло. В настъпилата тишина отделните звуци станаха още по-отчетливи — чуваше се шум на река, тропот на брадви, конско пръхтене и свистенето на вятъра в тревата.
Монголците очевидно бяха изненадани от появата на странните гости, но лицата им останаха безизразни и непроницаеми. И въпреки изненадата те бързо вдигнаха лагера, разположиха стражи, наловиха дивеч и приготвиха богата трапеза. Съдейки по психологическия профил от уроците, монголците са гостоприемен, весел и разговорлив народ. Но членовете на експедицията бяха далеч по-мълчаливи от обичайното.
Еверард се бе настанил със скръстени нозе на пода в шатрата. Сандовал, Тохтай и Ли завършваха неголемия кръг. Подът бе застлан с килими, в средата имаше огнище с голям меден чайник отгоре, вероятно използван при подобни церемониални срещи. Тохтай собственоръчно им наля от димящия кумис, като първо предложи на Еверард и американецът, въпреки желанието си, отпи юнашка глътка и млясна доволно — както повеляваше етикетът. Беше пил и далеч по-неприятни неща от възкиселото кобилешко мляко, но се зарадва, когато ритуалът приключи и поднесоха чая.
Пръв заговори монголският предводител. Гласът му леко трепереше, явно с мъка сдържаше яда си, задето чуждоземните посланици ги бяха пресрещнали гордо, вместо да допълзят в краката на поданиците на великия Кублайхан. Но словата му бяха любезни, макар да не говореше така гладко, както ученият китаец.
— А сега, нека гостите обявят волята на техния цар. Но първо, как го наричате?
— Името му не бива да се произнася — заяви Еверард. — А за царството му едва ли сте чували. За силата му пък, нойоне, съди по това, че е пратил само двамца ни да ви срещнат с по един кон.
Тохтай изсумтя недоволно.
— Хубави са конете, които яздите, но не зная колко ще ги бива в нашите степи. Дълго ли яздихте насам?
— Не повече от един ден, нойоне. — Еверард бръкна в джоба на куртката и извади няколко пакета с подаръци. — Нашият повелител изпраща тези дарове на великия хан в знак на уважение.
Докато монголецът махаше опаковката, Сандовал прошепна едва чуто на английски.
— Менс, май се изложихме.
— Защо?
— Твоят целофан и подаръчето вътре могат да впечатлят само някой неук варварин като Тохтай. Я погледни Ли. Сънародниците му са познавали калиграфията още по времето, когато моите и твоите предшественици са се бръснели с мидени черупки. В неговите очи блясъкът ни угасна.
Еверард сви безпомощно рамене.
— И сигурно е прав, нали?
Разговорът им на непознатия език не остана незабелязан. Тохтай им мяташе кръвнишки погледи, но накрая съсредоточи вниманието си върху даровете. Джобното фенерче първо го уплаши, дори предизвика няколко хрипливи заклинания, но бързо си спомни, че на монголците не е присъщо да се боят от друго, освен от гръм и взе да се забавлява с него като малко дете.
Китайският учен получи за подарък книгата „Човешката раса“, чийто непознат език и причудливи илюстрации би трябвало да го изумят, но той я прие съвършено спокойно и само благодари любезно — очевидно не беше впечатлен.
За да не останат по-назад, монголците също трябваше да им поднесат дарове — инкрустирана китайска сабя с великолепна изработка и вързоп изкусно обработени видрови кожи. Мина доста време преди разговорът да премине към по-важни въпроси.
— След като знаете толкова много — започна Тохтай, — трябва да сте чули, че преди няколко години направихме неуспешен опит да завладеем Япония.
— Такава беше волята на небесата — добави невъзмутимо книжникът Ли.
— Конски фъшкии! — кресна Тохтай. — Искаш да кажеш — глупостта на хората. Бяхме недостатъчно, неподготвени, дори невежи в морските дела и не случихме на време. Но нищо — някой ден ще се върнем!
Еверард знаеше, че ще го сторят. Знаеше също, че поредната буря ще унищожи целия им флот и мнозина храбри войни ще намерят смъртта си в морето. А Тохтай продължаваше:
— Кублайхан реши, че трябва да научим повече за островите. Дори трябва да се опитаме да построим пристанище някъде на север от Хокайдо. Освен това, сме чували и за вашата страна. Случвало се е вятърът да отнесе надалеч рибарски ладии, а търговци от Сибир неведнъж са споменавали за земя, която се мержелеела на хоризонта отвъд тесния северен пролив. И тогава Кублайхан нареди да построят четири големи кораба с китайски екипажи, а на мен заповяда да подбера сто от най-добрите монголски войни и да потегля на експедиция.
Еверард кимна, това вече го знаеше. Китайците от стотици години плаваха из моретата със своите джонки, побиращи понякога и над хиляда пътници. Вярно, още не бяха такива опитни мореплаватели, каквито щяха да станат по-късно, под влияние на португалците, и никога досега не бяха преплавали просторната океанска шир. Но в морето се оправяха доста добре.
