запазена, тъй като промяната й може да повлияе на общата хронология.
— Намирах се на източните склонове на Каскадите, недалече от Кратерното езеро — продължаваше Сандовал. — Тези земи по право принадлежат на лутуамските племена, но имах причини да предполагам, че изгубеното племе на атабаските е преминало именно оттук. Местните жители говореха за някакви тайнствени непознати, дошли от север. Отидох да ги видя и попаднах на цяла, добре оборудвана, експедиция от монголци. Продължих по следите им в северна посока и в устието на река Чизалис открих лагер, където няколко монголци помагаха на китайските моряци да охраняват корабите на експедицията. Плюх си на петите и хукнах да доложа на голямото началство.
Еверард седна на дивана и погледна своя колега.
— Та казваш, отделът е провел щателно разследване в Китай? Сигурни ли са, че не е имало екстратемпорална намеса? Сам знаеш, понякога стават пропуски и чак след години се разбира за тях.
— Помислих и за това, веднага щом получих задачата. Отправих се в Главното управление от периода Юан. Намира се в Хан-Бали, тоест в Ханбалик, по нашему — Пекин. Казаха ми, че са проследили цялата темпорална линия назад, чак до Чингиз хан, а в пространствено отношение — до територията на днешна Индонезия. Всичко било наред, съвсем като при викингите с техния Херюлфсон. Просто досега не се е знаело за китайската експедиция. В двореца, разбира се, било известно, че е потеглила и нищо повече, а Кублайхан се отказал от повторен опит. Пазели се и записки в имперските архиви, но били изгубени или унищожени по време на Минското въстание, когато прогонили монголците. Останалите летописци имали по- важни дела и не обърнали внимание на експедицията.
Еверард го слушаше внимателно. Обичаше работата си, но в този случай интуицията му подсказваше, че нещо не е наред.
— Очевидно експедицията е претърпяла неуспех — заговори той. — Къде и как — това трябва да разберем. Но защо ти е притрябвал оперативен агент?
Сандовал се обърна с гръб към прозореца. Еверард отново си помисли колко неестествено изглежда тук този индианец-навахо. Роден през 1930-та, воювал в Корея, завършил колеж на държавни разноски преди Патрулът да се свърже с него и да го вербува, и въпреки всичко не бе успял да намери мястото си в двайсети век.
„Че кой от нас го е намерил? Лесно ли е да се примириш с историята, след като предварително знаеш каква участ ще сполети твоя народ?“
— Защото не става въпрос само за обикновено проучване! — възкликна Сандовал. — След като доложих за случилото се ми бяха спуснати разпореждания направо от данелианския щаб. Никакви обяснения, никакви извинения, ясна и недвусмислена заповед: да се организира провала на експедицията. Лично да възстановя хода на историята!
2
Година 1280-та от Новата ера.
Могъщата държава на Кублайхан се простира между няколко географски дължини и ширини, той мечтае за световна империя, а в двора посрещат с почести всеки чужденец, приносител на интересни новини. Младият венециански търговец Марко Поло е станал любимец на хана. Но не всички народи търпяха управлението на някогашния монголски скотовъд. Тук-там вече се бяха пръкнали тайни съюзи и общества. Япония, под ръководството на династията Хойо, вече бе отблъснала успешно едно монголско нашествие. А и самите монголци не можеха да се похвалят със сплотеност. Руските князе отказваха да плащат данъци на Златната орда, а в Багдад отдавна вече се разпореждаше Илхан Абека. Над Кайро простираше сянка Абисинският халифат, Делхи стенеше под гнета на Робовладелската династия, папа бе Николай III, Италия се разкъсваше между гвелфите и гибелините, Рудолф Хабсбургски бе провъзгласен за германски император, Филип Красивия бе крал на Франция, а Едуард управляваше Англия. Но това е и епохата на Данте Алигиери, Джоана Скотус, Роджър Бейкън и Томас Стихоплетеца.
Някъде по това време, в Северна Америка, Менс Еверард и Джон Сандовал изкачиха с коне един полегат хълм и се втренчиха в отвъдната му страна.
— За първи път ги видях миналата седмица — обясняваше навахото. — Стигнали са доста далеч оттогава. С такова темпо до няколко месеца ще са в Мексико.
— Според монголските представи, сигурно пълзят като охлюви.
Той вдигна бинокъла. Прерията бе в прегръдките на пролетта. Клонките на дърветата бяха отрупани е цветчета. Върховете на боровете се люшкаха от северния ветрец, довял със себе си примамливото ухание на влажна гора. Птичите ята в небето бяха толкова многобройни, че сякаш засенчваха слънцето. На запад планинските върхове на Каскадите изглеждаха студени и недостъпни. Между обраслите ниски гори хълмове кръстосваха безбройни стада от бизони.
Еверард съсредоточи вниманието си върху експедицията. Керванът — наброяващ около седемдесет меднокожи и късокраки войни — се виеше по брега на неголямата река. Най-отзад кретаха тежко натоварените добичета — самарите им бяха отрупани с кожени чували с продоволствие. Ако се съдеше по дрехите и несръчния начин, по който стърчаха на седлата, двамината най-отпред водачи бяха от местните туземци. Но повече го интересуваха монголците.
— Колко много бременни кобили — промърмори той, загледан през бинокъла. — Сигурно са ги пускали в прерията, докато са почивали. А сега ги забавят.
— Оставили са част от конете при кораба — съобщи Сандовал.
— Друго?
— Другото и сам го виждаш. Монголци в Америка. А, да, има и един документ — в архива на Кублай хан. В него само се удостоверява, че четири кораба, под командуването на нойона Тохтай и книжника Ли Тай Цзун, се отправили към земите от другата страна на Япония.
Еверард кимна разсеяно. Безсмислено беше да седят и да чакат. Трябваше да се действа. Сандовал се покашля.
— Рисковано е да им се показваме и двамата — предложи той. — Аз ще ида, а ти остани в резерва — в случай, че стане нещо непредвидено.
— Малко са ти ордените? — попита насмешливо Еверард. — Не, най-добре да идем и двамата. Засега не виждам основания за безпокойство. Не са толкова глупави, че да нападат непознати. Сам виждаш колко приятелски се отнасят към индианците. А ние двамата ще сме още по-голямо предизвикателство… Какво ще кажеш да пийнем по едно преди тръгване?
— Може. И като се завърнем.
Еверард откачи от колана манерката с шотландско уиски и я доближи до устните си. Индианецът последва примера му. Съгрети от напитките, двамата пришпориха конете надолу по хълма.
Остро изсвирване отекна в долината. Бяха ги забелязали. Не след дълго, забавили ход, те се изравниха с челната група на монголците. Всички държаха готови за стрелба лъкове.
„Надявам се, че изглеждаме достатъчно миролюбиво“ — помисли си Еверард. Беше облечен, както и Сандовал, в дрехи от двайсети век — кожени бричове, ловджийска куртка от мушама, шапка. Оръжието му се състоеше от дълъг нож и маузер — за сплашване, както и парализатор — за истинската работа. За разлика от него индианецът носеше през рамо внушителна на вид ловна карабина „Абъркромби & фич спешъл“.
Наближи ги и втората група конници — яздеха в съвършен синхрон, досущ като циркови артисти. Еверард се огледа напрегнато. Само преди час — благодарение възможностите на хипнопедията — бе получил изчерпателни познания за историята, езика и обичаите на монголците, китайците и местните индианци. Но никога досега не бе виждал тези хора отблизо.
Монголците не изглеждаха особено внушително — дребни на ръст, кривокраки, с плоски лица и редки бради. Всички бяха добре екипирани — кожени гамаши, високи обувки, кожени наметала, накачулени с лакирани дървени украшения, островърхи метални шлемове с пискюли и кожена подплата, закривени саби, кинжали, копия, лъкове и колчани със стрели. Мъжът в средата на новата група, държеше в ръката си камшик от опашка на як с позлатена дръжка — сигурен знак, че той е предводителят. Лицето му остана безизразно, докато наблюдаваше приближаващите непознати.
Наметалото на водача бе обшито със сребърни плочки. На ръст превъзхождаше останалите войни,
