— Винаги можем да се върнем назад, например в самото начало на войната, да му устроим още едно представление и да възстановим равновесието на силите — успокои го Еверард. Надявам се, обаче, да не се наложи. Едно е сигурно, няма да посмее с пръст да пипне царския наследник. Виж, когато поданиците му се надигнат и си поискат правата, тогава може би ще се разгневи достатъчно, за да забрави тази нощ. А и мидийската аристокрация едва ли ще му позволи да седи със скръстени ръце. Впрочем, това може да се провери. Царят не устройваше ли празненство в деня на зимното равноденствие?
— Вярно. Да тръгваме. Бързо!
Изведнъж небето над тях просветля. Скриха хроноцикъла и се спуснаха пеш в Пасаргад, където се сляха с тълпата, излязла за празника на Митра. По пътя взеха да разпитват какво се е случило, обяснявайки неведението си с дълго отсъствие от страната. Отговорите ги задоволяваха до най-малки подробности, които не бяха вписани в аналите на историята, но присъстваха в спомените на Денисън.
Зареяни в многохилядната тълпа, под студеното, синьо небе, те приветстваха Кир, Великия Цар, който препускаше със свитата и помощниците си — Кобад, Крез и Харпаг. А отзад вървяха тези, с които се гордееше и славеше Персия — нейните сановници и жреци.
— Той е по-млад от мен — прошепна Денисън. — Така си и мислех. И малко по-дребен на ръст… А в лицето никак не си приличаме, видя ли? Но важното е, че става.
— Искаш ли да погледаме още? — попита Еверард. Денисън се загърна зиморничаво в наметалото.
Отново полъхна студен вятър.
— Не — каза той глухо. — Давай да вървим. Толкова време измина. Дори и всичко това да не беше се случвало.
— Хайде, хайде.
Еверард също имаше мрачен вид, по нищо не приличаше на щастлив спасител.
— Всъщност то никога не се е случвало — произнесе той.
10
Кейт Денисън влезе в асансьора на своя дом в Ню Йорк. Остана леко изненадан от факта, че беше забравил как изглежда сградата отвън. Не можа да си спомни дори номера на апартамента, та се наложи да потърси адреса в телефонния указател. Но това бяха подробности. Ръцете му едва забележимо трепереха.
Синтия отвори вратата и той влезе.
— Кейт — рече тя. Изглеждаше изненадана.
— Менс не те ли предупреди? Обеща ми, че ще го стори.
— Да. Няма значение. Нямах представа, че толкова си се променил. И това няма значение. О, мили мой!
Тя го дръпна в коридора, затвори вратата и се притисна към него.
Денисън огледа стаята. Беше забравил колко е тясна. Никога не беше одобрявал начина, по който Синтия обзавеждаше апартамента, но избягваше да й го натяква.
Сега ще трябва да се учи отново на вече забравеното изкуство да отстъпва на жената, дори да търси съветите й. Няма да му е лесно.
Тя подложи разплаканото си лице за целувка. Ето значи как изглеждала! Не, не я помнеше такава. След толкова много години в паметта му бе останал само избледнелия образ на дребничка жена със светли коси. Та нали с нея бе живял само няколко месеца… Касандана го наричаше своя утринна звезда, дарила бе живот на три от децата му и през всичките четиринайсет години от съвместното им съществуване, бе готова да изпълни всяко негово желание.
— О, Кейт, най-сетне си у дома — произнесе тъничък гласец.
„У дома — помисли си той. — Боже мили!“
Единствената игра в града
1
Със сигурност Джон Сандовал бе име, което не му подхождаше. Също както черните панталони и широката хавайска риза, с които се беше издокарал. Беше се изправил до прозореца на апартамента, с изглед към Манхатън от средата на двайсети век. Еверард бе привикнал към анахронизми, но всеки път, когато погледнеше орловия профил на Сандовал, кой знае защо, си го представяше изрисуван в цветовете на войната, украсен с пера, яхнал жребец и кръвожадно размахващ томахавка.
— Добре де — каза той. — Китайците са открили Америка. Интересен факт, само не разбирам защо е необходима моята намеса?
— Какво ли не бих дал, за да узная отговора — рече Сандовал.
Беше стъпил върху кожата от бяла мечка, подарена някога на Еверард лично от Барни Херюлфсон5, и зяпаше през прозореца. Шумът от уличното движение едва стигаше дотук. Скръстил ръце на гърба, Сандовал стискаше нервно юмруци.
— Наредено ми е да взема някой незаангажиран оперативен работник, да се върна с него на нужното място и да предприема необходимите мерки — произнесе той не след дълго. — И тъй като с теб сме стари познайници… — млъкна многозначително.
— Не беше ли по-добре да потърсиш индианец като теб? — предложи Еверард. — Представяш ли си как ще бия на очи в Америка от тринайсети век?
— Толкова по-добре. Ще изглеждаш тайнствен, загадъчен… Хайде де, задачата не е чак толкова трудна.
— Може и да си прав. То въобще има ли трудна задача?
Еверард извади кесията с тютюн и лулата и започна да я пълни с нервни движения. Един от първите, и сигурно най-важни уроци, преподавани в Академията на Патрула, се свеждаше до това, че за да се справиш с някоя задача, колкото и важна да е тя, не са необходими много хора. Груповите решения бяха типични за двайсетия век, докато някои по-ранни цивилизации, като например древногръцката в разцвета на Атина, или японската от епохата на Камакура, предпочитаха индивидуалния подход. И не без основание. В някои случаи един-единствен, но добре екипиран с оръжие и снаряжение от бъдещето курсант от Академията, можеше да замени цяла танкова бригада.
Проблем, който касаеше колкото естетиката, толкова прагматизма и необходимостта. Просто патрулните бяха твърде малко на брой, за да следят какво става във всички времена и епохи.
— Поправи ме, ако греша — продължи замислено Еверард, — но не става дума за някое рутинно премахване на следите от темпорално вмешателство, нали?
— Съвършено правилно — кимна Сандовал. — Веднага щом доложих за откритието си, отделът от периода Юан проведе щателно разследване. Едно е ясно — в тази работа не са замесени пътешественици във времето. Всичко е дело само и единствено на Кублай хан6. Не е изключено за този подвиг да е бил вдъхновен от разказите на Марко Поло за морските плавания на арабите и венецианците, но така или иначе, налице е автентичен исторически факт, дори в книгата на Поло да не е отронена и думичка по този въпрос.
— Китайците също са били мореплаватели, и то нелоши — отбеляза Еверард. — Та не виждам нищо странно в находката. Какво всъщност искат от нас? — Той дръпна няколко пъти от лулата и като се увери, че Сандовал не възнамерява да отговори, продължи: — Добре де, а ти как научи за тази експедиция? Да не би слуховете да са стигнали чак до земите на навахите?
— Нали знаеш, че обичам да си вра носа навсякъде! И без това истинските индианци в Патрула се броят на пръсти, а никой не ще да го гримират и пращат сред диваците. Всъщност от известно време следя миграционните процеси на атабаските.
Подобно на Кейт Денисън, Сандовал беше специалист по етнография: възстановяваше историята на онези народи, които не са си водели писмени хроники. Благодарение на подобна къртовска работа Патрулът имаше представа за характера на някои исторически събития, чиято неприкосновеност трябваше да бъде
