Лъчът от фенерчето зашари наоколо. За един кратък миг, в отблясъците му, Еверард зърна Сандовал. Останал без оръжие, индианецът тъкмо избягваше удара на закривена монголска сабя. Нападателят отново замахна и тогава Сандовал приложи една от хватките, на които ги бяха обучавали на уроците по джудо. Той падна на коляно и подложи рамо под масивното шкембе на налитащия монголски войн. След това се изправи рязко, преметна го през себе си, завъртя се и стовари саблен удар върху шията му. Накрая дръпна сабята от отмалелите му пръсти, обърна се и парира следващата атака.
Нечий ясен, началнически глас се извисяваше над хрипливите викове на монголците. Еверард отстъпи назад. Един от нападателите лежеше парализиран на тревата, но още неколцина отрязваха пътя им към катера. Той насочи оръжието към тях, и в този момент върху раменете му се спусна примка, която го стегна с едно бързо и умело дръпване. Еверард падна и в същия миг върху него се стовариха четирима. Успя само да види, че близо половин дузина разярени монголци налагат Сандовал по главата с дръжките на копията, а след това вече не му беше до наблюдения. Още два пъти успя да се изправи, ала междувременно му бяха отнели не само парализатора, но и маузера. Както се оказа, потните дребосъци също владееха добре различни хватки от древномонголското ръкопашно изкуство явара. Повалиха го на земята и взеха да го влачат, като пътьом го удряха и ритаха. Не загуби съзнание, но от един момент нататък всичко му стана безразлично.
6
Тохтай нареди да вдигнат лагера още преди изгрев-слънце. Първите му лъчи завариха конния отряд да пресича рядката горичка в отсрещния край на долината. Местността ставаше все по-равнинна, планинската верига отдясно постепенно се смаляваше и вече се виждаха само няколко заснежени върхове, но и те почти се сливаха с небето.
Дребните монголски кончета припкаха неуморно — чуваше се приглушен тропот на копита и поскърцване на кожени седла. От близо колоната се сливаше в една обща картина — пред очите на Еверард се мяркаха островърхи шапки, равномерно полюшващи се копия, пърхащи на вятъра пера и пискюли, лъщящи шлемове върху меднокожи теснооки лица и причудливо изрисувани нагръдници.
Никой не говореше. Изключено бе и да се прочете нещо по тези каменни изражения. Все още го болеше главата, а и му се виеше свят. Ръцете му бяха свободни, но му бяха завързали краката за седлото и кожените шнурове болезнено претъркваха пищялите му. На всичко отгоре го бяха разсъблекли до голо (разумна предвидливост — кой знае какво можеше да е зашито в дрехите му), а монголските одежди, които получи в замяна, му бяха комично малки. Наложи се да поразпори няколко шева, преди да се напъха в кожената куртка.
Проекторът и хронокатерът останаха на хълма. Тохтай не посмя да вземе със себе си тези могъщи оръжия. Наложи се дори да кресне няколко пъти на изплашените си войни, за да склонят да отведат странните коне на вълшебниците, които сега топуркаха отзад в компанията на няколко бременни кобили — все още оседлани и с пълно снаряжение.
Застигна ги бърз тропот на копита. Един от лъконосците, назначени да охраняват Еверард, отмести коня си встрани и мястото му бе заето от Ли Тай Цзун.
Патрулният го изгледа навъсено.
— Е, какво? — попита той.
— Боя се, че твоят приятел няма да се събуди никога вече. Постарах се поне да бъде настанен удобно.
„…завързан на платнена носилка между два коня. Ясно е, че снощи, докато са го били, е получил мозъчно сътресение. В която и да е болница на Патрула за нула време ще го вдигнат на крака. Но най- близкият отдел е в Ханбалик, а Тохтай едва ли ще ми позволи да се върна при катера и да повикам помощ. И сега Джон Сандовал трябва да умре тук, близо шестстотин и петдесет години преди да се е родил.“
Еверард се вгледа в хладните кафяви очи, заинтригувани, дори малко съчувствени, но все пак чужди. Разбираше, че всичко вече е безсмислено: всички доводи, които в неговото време биха изглеждали разумни, тук щяха да бъдат сметнати за налудничави дрънканици. И все пак, трябваше да опита.
— Не можеш ли поне да обясниш на Тохтай каква ужасна беда навлича върху себе си и своите хора?
Ли поглади раздвоената си брадичка.
— За мен, достопочтени, няма никакво съмнение, че твоят народ владее неизвестни за нас тайни. Но какво от това? Варварите (той хвърли боязлив поглед към яздещите отзад монголци, но те, изглежда, не владееха диалекта сун, на който вървеше разговорът) са покорили немалко царства, които ги превъзхождат във всичко друго, освен в изкуството на войната. Освен това вече знаем, че поизмислихте някои неща, когато ни разказвахте за враждебната империя, владееща тези, земи. Защо му е на вашия цар да ни лъже, след като е толкова всемогъщ?
Еверард възрази предпазливо:
— Нашият прославен император не обича кръвопролитията. Но ако го принудите да нанесе удар…
— Моля те! — вдигна изящната си ръка Ли, сякаш прогонваше досадно насекомо. — Можеш да разказваш на Тохтай каквото ти хрумне, няма да ти се меся. А и не бих се натъжил, ако поемем към вкъщи — и без това съм тук по изричната заповед на императора. Но когато разговаряме на четири очи, няма смисъл да смяташ събеседника си за глупак. Не разбираш ли, странни човече, че нищо не би уплашило тези хора? Те презират смъртта, а всички други мъчения рано или късно водят до нея. Не се боят дори да бъдат осакатени — тогава просто ще си прехапят езика и ще издъхнат. Тохтай знае добре, че ако сега обърне назад, ще се покрие с вечен позор, но продължи ли — очакват го неувяхваща слава и несметни богатства.
Еверард въздъхна. Собственото му унизително пленяване наистина се оказа повратен момент. Представлението със светкавиците едва не бе обърнало монголците в бяг. Много от тях се хвърляха с неистови вопли на земята, но след това, при залавянето им, за да прикрият малодушието си, бяха проявили изключителна жестокост. Всъщност Тохтай бе дал сигнал за нападение по-скоро от страх, отколкото от храброст — и без това само шепа войни се отзоваха на първата заповед. Тук, разбира се, бе натежал и съветът на Ли — притежаващ скептичния ум на учен човек, добре запознат с триковете на фокусниците и чудесата на пиротехниката. Той лично бе изтичал да уговори Тохтай за атаката, преди да са ги довършили ударите на светкавиците.
„Истината, мой човек, е, че ние недооценихме тези хора. Трябваше да вземем специалист, познавач на тяхната култура. Но не, сметнахме, че ни стигат и собствените познания. И сега какво? Спасителната експедиция на Патрула ще се появи неизбежно, но Джон едва ли ще изкара повече от ден-два… — Еверард погледна непроницаемото лице на война, който яздеше отляво. — Нищо чудно дотогава и на мен да ми видят сметката. Толкова са изнервени, че с удоволствие ще ми прекършат врата. А дори и някоя друга група да ни измъкне, (което не е много вероятно) как ще гледаме колегите си в очите? От оперативния агент се очаква да се справя във всяка ситуация без чужда помощ… и без да поставя под заплаха живота на други сътрудници.“
— Така че с цялата си искреност те съветвам повече да не се опитваш да ни мамиш.
— Какво? — той отново погледна Ли.
— Наистина ли не разбираш? — удиви се китаецът. — Всичките ни водачи избягаха снощи. Сега ти ще заемеш мястото им. От теб се иска да посредничиш при среща с нови племена…
Еверард кимна, а главата му отново запулсира болезнено. Косите лъчи на слънцето дразнеха неприятно възпалените му очи. Не се изненадваше от успешното придвижване на монголците през десетки разноезични области. Ако не си затормозяваш ума с граматически тънкости, само за няколко часа можеш да научиш необходимия минимум от думи и жестове, а след това да ги практикуваш в продължение на седмици, разговаряйки с наетите водачи.
— … но ще взимаме водачи от едно племе до друго, както правехме досега — продължаваше Ли. — Така че, ако ни поведеш в погрешна посока, бързо ще го узнаем и тогава Тохтай ще ти се покаже откъм най-нецивилизованата си страна. Но инак, ако ни служиш вярно, можеш да разчиташ на отплата. Със сигурност те чака висок пост в двора веднага щом завладеем тези земи.
Еверард потрепери. Последното предложение му прозвуча като оглушителна плесница. Предполагаше,
