Сломен от мащабите на катастрофата, които така и не бе успял да осъзнае докрай, Еверард съкрушено поклати глава.
Междувременно войниците донесоха карта и я разпънаха на масата. Ап Сеорн им махна заповеднически с ръка и двамата патрулни се надвесиха над нея.
Да, това беше изображение на Земята в меркаторова проекция — доколкото им подсказваше зрителната памет — макар и доста груба. Континентите и островите бяха оцветени в различни цветове, а границите между държавите не съответстваха с нищо на познатите.
— Можеш ли да прочетеш наименованията, Пиет?
— Това са древноеврейски знаци — ще опитам. — Венерианецът взе да чете на глас, а Ап Сеорн коригираше с досада произношението му.
Цяла Северна Америка, включително Колумбия, носеше общото название Инис ир Афалон — това изглежда бе една държава, разделена на щати. В Южна Америка най-голямата държава бе Хай Бразил и освен нея имаше още няколко страни с типични индиански наименования. Австралия и Океания, Индонезия, Борнео, Бирма, източна Индия и почти всички тихоокеански острови принадлежаха на Хиндураджан. Афганистан и останалата част от Индия се наричаха Пенджаб. Китай, Корея, Япония и източен Сибир влизаха в състава на държавата Хан. Останалата територия от Русия принадлежеше на Литорн, която обхващаше и по-голямата част от Европа. Британските острови бяха Бритис, Франция и Холандия — Халис, Пиренейският полуостров — Келтин. Централна Европа и Балканите бяха разделени на множество малки държавици, носещи хунски названия в преобладаващата си част Швейцария и Австрия съставяха Хелвеция, Италия се казваше Симберланд, Скандинавският полуостров беше разделен почти по средата със северна част Свеа и южна — Готландия. Северна Африка бе нещо като конфедерация, простираща се от Сенегал чак до Суец, а на юг пресичаща екватора, с общо наименование Картагалан. В южната част на континента имаше няколко дребни държави с африкански имена. Близкият Изток включваше Парфия и Арабия.
Ван Сараук поклати глава. Очите му бяха налети със сълзи.
Ал Сеорн изръмжа нещо и забоде пръст в картата. Искаше да узнае откъде идват.
Еверард сви рамене и посочи тавана. Така или иначе, не можеше да им каже истината. Патрулните решиха да твърдят, че са долетели от друга планета, тъй като този свят едва ли знаеше нещо за космическите полети.
Ап Сеорн заповяда нещо с отсечен глас на полицая и пленниците набързо бяха прибрани в килията.
3
— И сега какво? — Ван Сараук се отпусна тежко на нара и зарея поглед в тавана.
— Ще свирим по тяхната гайда — рече мрачно Еверард. — На всяка цена трябва да се доберем до хронокатера и да изчезнем от тук. След като си осигурим свободата, ще търсим и изход.
— Но какво ли е станало?
— Нали ти казах — не знам! Изглежда, гръцката и римска цивилизации са се провалили и, в края на краищата, са надделели келтите. Но подробностите не зная.
Еверард взе да обикаля килията. Осени го печална догадка.
— Припомни си какво ни учеха на теоретичните занимания — заговори той. — Всяко събитие е резултат от взаимодействието на многобройни фактори, а не следствие от една причина. Ето защо е толкова трудно да се измени историята. Ако се пренеса, да речем, в средните векове и застрелям някой от холандските предци на Франклин Рузвелт, той въпреки всичко ще се роди в края на деветнайсети век, тъй като гените му и той самият са наследство от множество предшественици и съществува възможност за компенсация на изгубеното. Но от време на време изникват и ключови моменти. В някоя точка се преплитат толкова много хронологични линии, че полученият възел може да предопредели цялото бъдеще… Изглежда някой в миналото, кой знае защо, е разрязал подобен възел.
— Няма повече сини вечери край канала — промърмори натъжено ван Сараук. — Няма ги градовете на Вечерницата, нито лозята на Афродита, нищо… Знаеш ли, че имах сестра на Венера?
— Млъкни! — Еверард едва се сдържа да не изкрещи. — Знам. Да върви по дяволите всичко. За друго трябва да мислим сега… Слушай, и Патрулът, и данелианците временно са зачеркнати от историята (не ме питай защо не са зачеркнати завинаги и защо точно ние, които се връщаме от миналото, първи попадаме в това ново бъдеще. Ние сме тук и това е всичко). Но каквото и да е станало, управленията и курортите на Патрула до повратната точка трябва да са оцелели. А това са поне няколкостотин агенти, които можем да съберем.
— Ако успеем да се върнем там…
— С тяхна помощ можем да потърсим ключовото събитие и да предотвратим намесата в историята — в каквото и да се е изразявала. Трябва да го направим!
— Чудесна мисъл. Но…
Отвън отекнаха стъпки. В бравата изщрака ключ. Пленниците отстъпиха към стената. След това Ван Сараук внезапно засия и като сгъна крак, се поклони галантно. Еверард зяпна шашардисан.
Девойката, която съпровождаше тримата войници, притежаваше изумителна красота: висока, с дълги медночервеникави коси, спускащи се до самата талия, зелени очи, сияещи върху прекрасно лице, съсредоточило в себе си красотата на не едно поколение пленителни ирландки… Дългата бяла рокля прилепваше плътно към стройната й фигура — това видение сякаш бе слязло тук направо от стените на Троя. Еверард вече бе забелязал, че тукашните жени ползват козметика, но тази красавица не се нуждаеше от нея. Той така и не обърна внимание нито на златните и кехлибарени накити, нито на оръжията на тъмничарите.
— Разбирате ли какво говоря? — попита със смутена усмивка девойката. — Казаха ми, че знаете гръцки.
Говореше по-скоро класическата, отколкото съвременна форма на езика. Еверард, който известно време бе работил в Александрия, разбираше почти без напрежение думите й.
— Да, разбирам — отвърна той, като преглъщаше окончанията.
— Какво дърдориш? — попита Сараук.
— Това е старогръцки — поясни Еверард.
— Трябваше да се очаква! — Очите на венерианеца блеснаха, от доскорошното отчаяние не бе останала и следа.
Еверард се представи и назова името на своя приятел. Девойката се наричаше Дейрдре Мак Морн.
— А, не! — изстена Сараук. — Това вече е прекалено. Менс, незабавно да ме научиш на гръцки!
— Млъкни. Не ми е до шеги.
— Но аз също искам да разговарям с нея!
Еверард престана да му обръща внимание, покани девойката да седне и се настани до нея. Венерианецът се мяташе из тясната килия. Тъмничарите го следяха с видимо безпокойство.
— Нима още се говори гръцки? — учуди се Еверард.
— Само в Парфия, и то доста променен — отвърна Дейрдре. — А аз изучавам класическа филология. Саоран Синит ап Сеорн ми е чичо и ме помоли да опитам да се разбера с вас. В Афалон почти никой не знае езика на Атика.
— Какво пък… — Еверард неволно се засмя. — Много съм признателен на чичо ви.
Лицето й стана сериозно.
— Откъде идвате? И защо от всички съществуващи езици, говорите само гръцки?
— Знам и латински.
— Латински? — Дейрдре се намръщи. — Това не беше ли езикът на римляните? Боя се, че никой не го познава.
— И гръцкият стига — кимна примирено Еверард.
— Но вие така и не отговорихте — откъде идвате? — настойчиво повтори девойката.
Еверард сви рамене.
— Тук не се държаха особено любезно с нас…
— Съжалявам, но всички са толкова напрегнати… особено при сегашната международна обстановка. И
