Лицето на Еверард се изкриви в измъчена гримаса. Той прокара ръка по кестенявите си коси, сякаш за да прогони нерадостните мисли. Има ли смисъл да живее в постоянна тревога? Езикът и логиката са безсилни пред лицето на парадокса. В подобни моменти най-добре е да се отпуснеш и да се наслаждаваш на настоящето — доколкото можеш.
Той вдигна куфара и тръгна да търси Пиет.
Двуместният антигравитационен катер ги очакваше в гаража. На външен вид с нищо не приличаше на машина, способна да те откара мигом във всяка точка от човешката история. Причудлив апарат, точно толкова, колкото е бил за времето си самолетът. Или параходът. Или първият огън.
Докато се настаняваше на задната седалка, Ван Сараук запя тази френска песен, а в студения въздух от устата му излизаше пара. Беше я научил в армията на Людвик XIV, когото веднъж бе съпровождал по време на поход. Еверард се засмя.
— Млъквай, момче!
— О, стига с твоите скрупули! — въздъхна младият венерианец. — Виж колко прекрасни са времето, пространството и необятният космос! Хайде, какво чакаш, пришпори машината!
Еверард не споделяше възторга му — беше се нагледал на човешки трагедии във всички епохи. С течение на времето привикваш и загрубяваш, но все пак… Когато гладният селянин те гледа с очите на измъчено животно, когато неистово пищи прободеният от копие войник, или красивият град изчезва в пламъците на атомен взрив — тогава нещо вътре в теб се скъсва завинаги. Можеше да разбере фанатиците, опитващи се да променят хода на историята. Бедата беше в това, че са неспособни да я променят към по- добро — дори в дребните неща…
Той набра координатите на склада на „Инженерни проучвания“ — удобно, скрито от любопитни погледи тайно местенце. Там ще оставят хронокатера, след това ще се прехвърлят в квартирата на Менс и накрая ще излязат да се веселят.
— Каза ли „сбогом“ на тукашните си почитателки? — попита насмешливо Еверард.
— По един незабравим начин, повярвай ми. Стига си се туткал вече. Щракай копчето, тая машина не се движи с гребла.
Еверард вдигна рамене и натисна стартера. Гаражът се изгуби от погледите им.
2
Както винаги, първият миг бе най-трудният.
Малко по малко обкръжаващата ги действителност започна да се прояснява. Хронокатерът се материализира на няколко инча над пода (пунктът на появяване винаги бе на известно разстояние от всякакви солидни предмети) и от рязкото спиране зъбите на патрулните изтракаха. Намираха се на някакъв площад. Съвсем близо до тях, от каменната чаша на изящен фонтан, бликаше вода. Към площада водеха няколко улици, застроени с шест до десететажни сгради от тухла и бетон в различни цветове. По улиците бръмчаха съвършено непознати на вид, тромави, дори недодялани превозни средства, а по тротоарите се разхождаше многолика тълпа.
— Това пък какво е, за Бога! — подскочи Еверард и се втренчи в приборите. Хронокатерът ги бе доставил в предварително зададената точка: 23 октомври 1960-та, 11:30, Манхатън, координатите на склада… Внезапно излезлият вятър изпълваше с прах очите му, миришеше на дим от комини и още нещо…
Ван Сараук вече бе извадил звуковия парализатор. Хората, обкръжили хронокатера, крещяха някакви неразбираеми думи. И какъв странен вид имаха всички — високи, стройни, русокоси мъжаги, сред тях мургави, червенокожи индианци, метиси в различни нюанси… Мъжете носеха широки пъстри ризи и вълнени поли, шотландски бонета с топки, обувки и високи до коленете плетени чорапи. Косите им се спускаха до раменете и мнозина от тях сучеха въздълги мустаци. Жените бяха облечени с дълги до глезените поли, а косите им — прибрани под качулките на наметала. И двата пола бяха обкичени щедро с масивни метални гривни и гердани.
— Какво става? — прошепна венерианецът. — Къде се намираме?
Еверард беше като гръмнат. Умът му щракаше бясно, прехвърляйки трескаво всички познати епохи — не само от пътешествията, но и от книгите. Индустриално развита цивилизация — колите приличаха на парни машини, но защо предниците им бяха заострени и с орнаменти като носовете на римски триреми? Какво беше това — някакъв опит за следатомно Възраждане?
Не, тогава едва ли щяха да носят вълнени поли и поне някой щеше да знае английски…
Нещо не бе наред. Никога не е имало такава епоха!
— Да се махаме оттук!
Ръцете му вече бяха на пулта за управление, когато някакъв здравеняк се нахвърли върху него. Двамата се претърколиха през седалката и тупнаха на паважа, като се бъхтеха енергично. Ван Сараук успя да повали неколцина с парализатора, но други го нападнаха отзад и бързо го обезоръжиха. Тълпата продължаваше да нараства и скоро всичко се скри зад пелена…
Еверард смътно различаваше някакви хора е лъскави медни нагръдници и шлемове, проправящи си път през тълпата с палки. Извлякоха ги под купчината сплетени тела и им сложиха белезници. След това ги обискираха и ги повлякоха към голяма, затворена камионетка. Има нещо общо в полицейските коли от всички епохи.
Когато дойде на себе си, установи, че се намират във влажна и студена килия с решетка на вратата.
— Вси Венериански светии! — възкликна Ван Сараук и се просна на дървения нар. След това покри лицето си с ръце.
Еверард доближи вратата и надникна в коридора. Виждаше само високи сиви стени и килията отсреща. Оттам, през решетката, ги наблюдаваше мъж с типично ирландска физиономия. Викна им нещо, но беше съвсем нечленоразделно.
— Какво става? — попита Ван Сараук.
— Не зная — рече Еверард. — Понятие нямам. Настройката на хронокатера е почти автоматична, и кретен ще се справи. Изглежда, двамата с теб не спадаме дори към тази категория.
— Това място не съществува — проплака отчаяно венерианецът.
— Кой знае? — отвърна скептично Менс.
— Сънувам ли — продължи другият и се ощипа. Устните му бяха разцепени и окървавени. — Казват, че това била най-сигурната проверка на реалността — поясни той. — Обаче не и в тоя случай.
— Май е така — съгласи се Еверард. Той сграбчи решетката толкова силно, че вратата издрънча. — Дали не съм сбъркал нещо в координатите? Възможно ли е да съществува на Земята подобен град? В някоя съвсем непозната епоха?
— Доколкото зная — не.
За да възстанови поразклатеното си самообладание и да се съсредоточи върху конкретната задача, Еверард повика на помощ един от уроците по психология, изучавани в Академията. В такова състояние можеше да извика в паметта си всичко, което някога е учил, а познанията му по история бяха предостатъчно
