ние, монголците спокойно щяха да завладеят Америка, и тогава просто нямаше да съществуваме.“
Огромното черно небе бе съвсем ясно — рядко на небосвода се виждаха толкова много звезди. Над скованата от скреж земя блестеше Голямата мечка, в тишината звънко потропваха копитата. Никога досега не беше се чувствал толкова самотен.
— И какво ще правя там, в лагера? — запита се полугласно той. Отговорът дойде незабавно и се успокои.
Примирил се е новия господар, конят гълташе миля след миля. Еверард нямаше търпение да приключи час по-скоро с тази история. Сега вече това, което му предстоеше да извърши, не изглеждаше толкова отвратително, колкото предполагаше в началото.
Тохтай и Ли Тай Цзун не са се върнали у дома. Но не защото са загинали в гората или в океана. Просто една нощ от небето се спуснал зъл магьосник и изтребил със светкавици всички коне, сетне се преместил в устието на реката, сторил същото с кораба. Нито един от опитните китайски моряци не дръзнал да преплава океана на жалките салове, които впоследствие оковали. Нито един монголец не помислил да се върне у дома пеша. Сигурно точно така е станало всичко. Експедицията се разпиляла из Америка, участниците й си взели за жени индианки и останали тук до края на дните си. Сред чинуки, тлинкити, нутки и потлачи, с техните кожени канута, вигвами и медни сечива, с нещавени дрехи, надменно индианско високомерие и мехове, пълни с бистра планинска вода… Разбира се, един монголски нойон и китайски учен сигурно щяха да изживеят далеч по-щастливо и пълноценно живота си другаде, отколкото по тези дивашки места.
Еверард кимна — стига за това. Далеч по-трудно му беше да се примири с истината за колегите си от Патрула, отколкото с кръвожадните амбиции на монголския предводител. В края на краищата, супермените от далечното бъдеще не се оказаха чак такива безкористни идеалисти. Те не охраняваха покоя на историята, напротив — намесваха се активно в нея и дори я подлагаха на безмилостна корекция. Човъркаха тук и там, създавайки свое собствено минало… Вече нямаше смисъл да се търси каквато и да била първоначална матрица на историческата линия. Затваряй си очите и си повтаряй, че човечеството е можело да избере и някой по-трънлив път, но не беше изключена и другата възможност.
— Мръсна игра — въздъхна Еверард, — но какво да се прави, като е единствената в града.
Гласът му отекна необичайно надалеч в замръзналата долина. Той подвикна на коня и изнуреното животно препусна с удвоени сили право на север.
Delenda est7
1
Истинско удоволствие е да се ловува в Европа отпреди двайсет хиляди години, а условията за зимни спортове са направо великолепни. Тъкмо по тази причина Патрулът, който майчински се грижи за отдиха на своите квалифицирани специалисти, е построил неголяма ловна хижа в Пиренеите през плейстоцена.
Менс Еверард стоеше на остъклената веранда и гледаше на север, където, зад заснежените върхове на планините и широката гориста ивица, се простираше тундрата, заобиколена от непроходими блата.
Широкоплещестият патрулен бе облечен в свободни зелени панталони и термосинтово яке от двайсет и трети век, високите му ботуши бяха шити в Канада от деветнайсети век и единствено очуканата лула с нащърбен мундщук бе с неизвестен произход и възраст. Еверард бе завладян от някакво смътно безпокойство и не обръщаше внимание на шумотевицата и веселите песни, които се носеха от просторния хол зад гърба му.
Тъкмо в този момент местният водач — кроманьонец, пресече заснежения двор на хижата. Той беше едър, младолик здравеняк с изрисувано лице, а дрехите му приличаха на ескимоските (широко разпространена е измамната представа, че първобитният човек, обитавал ледниковия период, не е могъл да измисли палтото, панталоните и обувките). В пояса му беше затъкнат нож от неръждаема стомана — водачите предпочитаха натуралната размяна срещу услугите си. Тук, в далечното минало, Патрулът не беше ограничен от нищо в действията си — колкото и да е неръждаема, стоманата рано или късно ще изгние, а и странните пришълци ще бъдат забравени след сто-двеста години.
Далеч по-голяма опасност представляваха сътрудничките на Патрула от епохата на свободните нрави — те вечно завързваха любовни връзки с местните ловци.
Към Еверард се приближи Пиет ван Сараук, венерианец с холандско-индонезийска кръв, родом някъде в началото на двайсет и четвърти век. Пиет бе строен млад мъж, спечелил уважението си сред местните планински водачи благодарение на представителната си външност и съвършената си алпинистка техника. Известно време двамата се наслаждаваха мълчаливо на гледката — разбираха се добре и без думи. Пиет също беше оперативен агент и във всеки момент бе готов да действа в която и да било точка на времето. Напоследък двамата си помагаха в няколко трудни задачи и получиха възможността да почиват заедно.
Сараук пръв наруши мълчанието.
— Някой каза, че са проследили два мамута до Тулуза.
До основаването на Тулуза, разбира се, имаше още много време, но патрулните бяха свикнали да използват познатите им от бъдещето ориентирни точки.
— Аз вече гръмнах един — промърмори Еверард. — Накарах се на ски, накатерих се по скалите и се нагледах на примитивните танци на туземците…
Ван Сараук кимна, извади цигара и щракна със запалката. Така всмукна от цигарата, че скулите се очертаха върху мургавото му лице.
— Приятно е да се помотаеш без работа — съгласи се венерианецът. — Но животът сред природата рано или късно омръзва.
Оставаха им още две седмици ваканция. Продължителността на отпуската нямаше особено значение, тъй като патрулният лесно можеше да бъде повикан почти веднага, след като е тръгнал. На практика обаче никой не постъпваше така. (Никой не им казваше и кога ще умрат, а здравият разум подсказваше, че ще е по-добре, ако не проявяват излишно любопитство по въпроса. Освен това нищо не е определено веднъж завинаги — времето е изменчиво, а Патрулът даваше възможност на своите сътрудници да се възползват от подмладяващата техника на данелианците).
— Това, от което наистина се нуждая — произнесе замечтано Ван Сараук, — са светлини, музика и момичета, които никога не са чували за пътешествия във времето…
— С теб съм! — възкликна в същия дух Менс.
— Рим от времето на Август? Никога не съм бил там. Мога да осигуря хипнозаписи на езика и обичаите, а костюми ще намерим тук.
Еверард поклати глава.
— Надценяваш Рим. Ако толкова си зажаднял за атмосфера на всеобщ упадък, ела в моята епоха — Ню Йорк в средата на двайсети век… Там ще ти трябват само някои телефонни номера, а аз ги зная.
Ван Сараук се ухили.
— И моето време си го бива, но развлеченията ни никога не са били на необходимата висота. Добре, като е Ню Йорк, да е Ню Йорк — кога?
— Да речем, 1960-та. Последната ми задача беше тъкмо там.
Те размениха усмивки и тръгнаха да си събират багажа. Еверард предвидливо бе взел някои типични дрехи от средата на двайсети век за своя приятел. Докато мяташе в куфара приборите за бръснене и пижамата, той неволно се запита ще може ли да удържи на темпото на Ван Сараук. Не беше кой знае какъв гуляйджия, а и никога досега не му беше хрумвало да се запие в някое забутано кътче на пространство- времето. Предпочиташе хубавата книга или разговор в тесен приятелски кръг на чаша бира. Но дори и най- заклетият трезвеник от време на време има нужда да се напие. Особено ако си оперативен агент на Патрула, работещ под прикритие в някоя измислена компания, а в действителност скиториш някъде из историята. След като си виждал как тази история е пренаписвана стотици пъти до най-дребната подробност — не от Господ Бог, с чиито корекции си се примирявал, а от хора като теб, способни на грешки (защото дори данелианците са малко по-долу от Всемогъщия). Ако вечно те преследват кошмари за някакви катастрофални промени, след които целият свят просто ще престане да съществува… да е съществувал във вида, в който все още го познаваш — е, след всичко това как да не се напиеш до забрава.
