Тохтай премлясна.
— Бива си го това. Здравата сгрява. — Монголецът протегна отдавна немитата си ръка. — Дай още.
Еверард се подвоуми.
— Хайде де! — изръмжа Тохтай.
Патрулният поклати глава.
— Казах ти, че тази напитка е твърде силна за теб.
— Какво? Внимавай какви ги дрънкаш, бледокожа турска отрепка…
— Добре, сам си го изпроси. Предупредих те честно, твоите хора са ми свидетели, че утре ще си болен.
Тохтай жадно надигна манерката, оригна се и му я подаде.
— Глупости! Това е, защото още не съм свикнал. Пий!
— Твоя воля. Ти командваш тук. Само, моля те, не се мери с мен. Няма да издържиш.
— Аз ли няма да издържа? Та аз в Каракорум надпих двайсет здравеняци! И не някакви китайчета, а истински, чистокръвни монголци! — Тохтай пресуши първата манерка и сграбчи втората.
Еверард отпиваше по малко. Всяка глътка му пареше на гърлото, но съзнанието му оставаше ясно — твърде голямо бе нервното напрежение. И тогава го осени неочаквана мисъл.
— Каква хладна вечер — промърмори той и протегна с невинен жест манерката към близкия часовой. — Пийнете си, момчета, стоплете се.
Тохтай вдигна глава леко опиянен.
— Ами да, бива си я отровата. Даже е твърде хубава за… — Той се опомни и преглътна края на изречението. Колкото деспотични и жестоки да бяха военачалниците на Монголската империя, законът повеляваше да делят всичко с подчинените си.
Часовоят хвърли обиден поглед на нойона, пое манерката и я поднесе към устните си.
— Ей, по-внимателно — предупреди го Еверард. — Силничко е.
— За кого е силно, за мен ли? — напъваше се Тохтай, сетне дръпна манерката и захапа гърлото. — Я ме виж, трезвен като брадва. Тежка участ е да си монголец. Колкото и да пиеш, все не се напиваш.
— Ти какво — жалваш ли се, или се хвалиш? — подсмихваше се Еверард.
Първият часовой още дишаше тежко след запознанството си с уискито, а вторият протягаше нетърпеливо ръка. Междувременно Тохтай сръбна още няколко глътки.
— А-а-а-а-а-х! — изстена доволно той и ококори очи. — Хубаво! Но стига, време е да спим. Ей вие, върнете му съдинката!
— Благодаря, няма да откажа още малко — кимна Еверард. — Но на теб май ти е време да спираш.
— К-каквоо? — изрепчи се ядно Тохтай. — Че аз… за един истински монголец това е… пфуй! — последното бе заглушено от бълбукането на манерката.
Еверард си пое дъх. Може и да се получи. Като че ли…
Тохтай, естествено, имаше богат опит в запоите. За него и хората му не бяха предизвикателство нито кумисът, нито виното, нито онази кисела бира, която те наричаха оризово вино, а японците — саке. Много добре знаеха кога трябва да спрат и да си пожелаят „лека нощ“. Причината бе в това, че с примитивните методи на дестилация, познати в тази епоха, беше невъзможно да се постигне алкохолна концентрация, по- висока от 20–24 градуса. Алкохолът в повечето напитки от тринайсети век почти не надхвърляше петпроцентното съдържание — на всичко отгоре често беше и разреден.
Нещата обаче не стояха така при шотландското уиски. Речеш ли да го гълташ като бира (или вино), чакай неприятности. Постепенно, в началото съвсем незабележимо, ще започнеш да си губиш ума, докато накрая, току-виж, се лишиш и от съзнание.
Еверард махна с ръка на часовоя:
— Ей, върни ми я! Всичко ще изпиеш! Монголецът се ухили, отпи още веднъж и подаде металното шише на своя другар. Еверард се изправи и с привидно жалък вид взе да моли да му я върнат. В отговор часовоят го удари с копие в корема. Патрулният падна на тревата, а двамата монголци се заляха от смях.
Само Менс видя, кога уискито покоси Тохтай. Както си седеше със скръстени нозе, монголецът се претърколи назад, а очите му се затвориха. За миг една главня се разгоря и озари тъпата усмивка на лицето му.
След още няколко минути падна един от часовоите. Първо се олюля, сетне се подпря на четири крака и накрая се прекатури. Вторият се облещи в патрулния, опипвайки с ръка дръжката на сабята.
— К-кво става? — запелтечи той. — Ти к-кво ни даде? Отрова?
Еверард скочи, метна се през огъня и преди часовоят да успее да реагира, се приведе над Тохтай. Опипа пояса му, измъкна сабята и се обърна. Часовоят препускаше към него с гръмки проклятия. Не беше никак трудно да го спре с острието на сабята, но патрулният не искаше да убива беззащитен човек. Той се извъртя, удари го по китката и изби оръжието. Отново замахна и юмрукът му потъна в корема на монголеца. Онзи падна на колене, изстена мъчително, взе да повръща и накрая захърка.
Еверард побърза да се скрие в тъмнината, из която вече се носеха разтревожените гласове на другите воини. Чу се тропот на копита — един от съгледвачите бързаше да разбере какво става. Някой пъхна цял наръч сухи съчки в огъня. Еверард се просна на земята. Прокрай храста, зад който се бе притаил, притича монголец с извадена сабя. Патрулният запълзя встрани от лагера. Отзад се разнесе пронизителен вопъл, последван от цял ред звучни проклятия — някой се бе натъкнал на тялото на нойона.
Еверард скочи и хукна право към ограденото с храсталаци място, където нощем държаха конете. Изглеждаха като тъмни петна под бледото сияние на звездите. Срещу него неочаквано изскочи един от съгледвачите.
— Какво става? — извика той.
— Лагерът е нападнат! — кресна в отговор патрулният. Трябваше да спечели време, докато го доближи достатъчно. Той се приведе и монголецът можеше да различи само силуета на загърната в наметало фигура. Вече бяха сред конете. Чак сега съгледвачът осъзна, че нещо не е наред и замахна със сабята. Но Еверард беше отляво и без усилия отби непохватния удар. За втори монголецът нямаше време — Менс го боцна лекичко в гърдите и това реши изхода от двубоя. Изплашеният кон подскочи на задните си крака и ездачът тупна на земята. Менс това и чакаше, пъхна крак в стремето и яхна овакантеното седло. След това плесна възбуденото животно с плоското на сабята по хълбока и го насочи към табуна. Втори конник направи опит да му пресече пътя — Еверард се приведе и ниско над главата му изсвистя стрела.
Откраднатият кон се съпротивляваше на непознатия ездач и докато го овладее, измина почти цяла минута. Монголецът би могъл да го настигне и дори да го свали, но по навик стоеше на известно разстояние и го обсипваше със стрели. Нито една от тях не попадна в целта и Еверард най-сетне потъна в мрака на нощта.
Той размота окаченото на седлото ласо, доближи един по-кротък кон от табуна и метна примката на шията му. Сетне продължи право на север, като дърпаше след себе си другия кон.
„Ако с кон те гонят, дълго ще те гонят — от немай-къде си промърмори той. — Ако не ги отклоня от следата, рано или късно ще ме стигнат.“ Доколкото си спомняше картата, някъде на северозапад имаше равнинен участък от застинала лава.
Той се огледа. Засега никой не го преследваше. Естествено, ще им е нужно известно време, докато съберат потерята. А след това…
Ослепителни мълнии прорязаха небето. Въздухът зад него потрепери от първата гръмотевица. Тресеше го, но не от среднощния хлад. Еверард дръпна юздите на коня — вече нямаше смисъл да пришпорва животното. Имаше само едно обяснение за илюминациите отзад — Менс Еверард се беше добрал безпрепятствено до хронокатера, сетне се бе върнал, тук и в този момент, да помогне на себе си.
Чиста работа, помисли си той. Вярно, за подобно нещо едва ли ще го похвалят в Патрула. Твърде голям бе рискът от затваряне на причинно-следствената верига, когато бъдещето и миналото менят местата си.
„Но този път ще ми се размине. Дори няма да ме накажат. Защото спасявам не себе си, а Джон Сандовал. Аз вече извоювах свободата си. Лесно мога да избягам от преследвачите в планината, която познавам по-добре от тях. Скокът във времето е заради моя другар. Всъщност цялата тази задача може да се разглежда като опит на бъдещето да се върне обратно и да сътвори свое собствено минало. Ако не бяхме
