разкрием истината, колкото и да го желаем. Аз, лично, нямам подобно желание.
Еверард погледна девойката. Все още изглеждаше малко объркана, но очите й блестяха възбудено, дори радостно. Вятърът развяваше косите й и полите на дългата й рокля. Тя разтърси глава, сякаш да прогони неприятен кошмар, изтича при патрулните и ги хвана за ръце.
— Прости ми, Менслах — бяха първите й думи. — Трябваше да се досетя, че не си способен да ни предадеш.
Последва цял дъжд от целувки, на които, естествено, отвръщаше само венерианецът. Еверард, кой знае защо, си спомни за Юда.
— Къде се намираме? — попита ги тя. — Прилича на Ланголен, но е твърде безлюдно. Или може би това са Щастливите острови?
Тя заподскача на един крак и взе да танцува сред цветята.
— Може ли да се поразходим малко, преди да се върнем у дома?
Еверард въздъхна тежко.
— Дейрдре, боя се, че имам лоши новини за теб — рече той. Тя замръзна. Лицето й изведнъж се смали. — Ние не можем да се върнем. Заклинанието, което използвах, ни спаси живота. Но то отряза пътя ни назад. Нямах друг избор.
— И… никаква надежда? — Еверард едва долови гласа й.
— Не — отвърна той, чувствайки влага в очите.
Тя се обърна и бавно се отдалечи.
Ван Сараук понечи да я последва, но се отказа и седна до приятеля си.
— Какво й каза?
Еверард повтори.
— Според мен, това е най-добрият компромис — приключи той. — Не мога да я изпратя обратно в един свят, който ще спре да съществува.
— Прав си.
Известно време Ван Сараук седя, зареял поглед в морето. След това попита:
— Това коя година е? Преди или след Христа? Нали трябваше да напипаме ключовия момент. Какво ще кажеш да потърсим някой местен отдел на Патрула за помощ?
— Съгласен.
Еверард се изтегна на тревата и се загледа в небето. Чувстваше се буквално смазан от невероятното физическо изтощение след всичко, което бяха преживели.
— Събуди ме, като се върне Дейрдре — промърмори той. — Мисля, че ще успея, ако ми помогне.
Тя се върна със сухи очи, макар по лицето й да личеше, че е плакала. Когато я попита дали ще помогне за тяхното спасение, момичето кимна.
— Разбира се. Сега животът ми принадлежи на тези, които ме спасиха.
— Да де, след като те забъркахме в тази история. Всъщност става дума само за някои исторически сведения. Чувала ли си, че човек може да бъде приспан и на сън да прави всичко, което му наредят?
Тя кимна неуверено.
— Веднъж видях да го правят знахарите-друиди.
— Няма да ти причиня никаква болка. Искам само да заспиш и насън да си спомниш всичко, което знаеш, дори онова, което отдавна си смятала за забравено. Ще стане бързо.
Дейрдре бе толкова доверчива, че чак му стана съвестно. Използвайки методите, научени в Академията, той я въведе в дълбоко хипнотично състояние с пълно разкриване на паметта и извлече всичко, което някога бе чела, или чувала за Втората Пуническа война. Сведенията бяха напълно достатъчни за осъществяване на неговия замисъл.
През 219 година преди нашата ера Ханибал Барка, владетел на картагенска Испания, обсадил Сагунт. След осеммесечна обсада градът най-сетне паднал и това дало началото на отдавна замислената война с Рим. През първите дни на май 218 година пресякъл Пиренеите начело на армия от 90 000 пешаци, 12 000 конници и 37 слона, отдъхнал за кратко в Галия, а след това прехвърлил Алпите. Загубите му по пътя били огромни: в края на същата година до границите на Италия се доближили едва 20 000 пешаци и 6 000 конници. Въпреки това край река Тицин той срещнал и разгромил превъзхождащия го по сила противник. Следващата година Барка провел още няколко кръвопролитни, но победоносни сражения с римляните и влязъл в Апулия и Кампан.
Апулийците, луканите, бритите и самнитите преминали на негова страна. Квинт Фабий Максим повел ожесточена война, която разорила Италия, но така и нищо не решила. По същото време Хаздрубал Барка спешно събирал в Испания нова войска и в 211-та пристигнал със свежи подкрепления. През 210 година Ханибал завзел и изгорил Рим, а към 207-ма и последните градове на някогашната империя били принудени да се предадат.
— Това ми трябваше — въздъхна Еверард и поглади блестящата коса на девойката. — А сега заспи, спи спокойно и се събуди с радост в сърцето.
— Какво ти разказа? — поинтересува се ван Сараук.
— Цял куп важни подробности. — Разпитът бе продължил близо час. — Едно нещо ми направи особено впечатление: макар прекрасно да познава историята на онази епоха, тя нито веднъж не спомена името Сципион.
— Кой е този? — наостри уши венерианецът.
— Публий Корнелий Сципион е командвал римската армия при Тицин. В нашия свят също го споходил неуспех — изгубил сражението. Но след това му хрумнала идеята да свърне на запад и да разруши базата на Картаген в Испания. Всичко свършило с това, че Ханибал се оказал напълно отрязан от своите поддържащи лагери, а малкото на брой подкрепления, изпращани от иберите, били унищожени по пътя. Именно синът на Сципион, който носел същото име и заемал висок военен пост, се превърнал в окончателен победител на Ханибал при Зама в Северна Африка. Оттам и името му — Сципион Африкански. Бащата и синът били най- добрите пълководци, с които някога е разполагал Рим. А Дейрдре дори не е чувала за тях.
— Значи…
— Доколкото си спомням, в нашия свят и двамата са участвали в сражението при Тицин, където по чудо избегнали смъртта. По време на отстъплението, превърнало се към края в паническо бягство, синът спасил живота на баща си. Няма съмнение, че в тукашната история и двамата Сципиони са загинали.
— Някой трябва да им е видял сметката — кимна Ван Сараук. В гласа му прозвучаха метални нотки.
— Пътешественик във времето — кимна Еверард. — Всичко друго отпада.
— Какво пък, напълно е възможно. Да проверим. Еверард отмести поглед от лицето на спящата Дейрдре.
— Да проверим — като ехо повтори той.
8
Завърнаха се в ловната хижа само половин час след като я бяха напуснали. Оставиха девойката на грижите на доброжелателната икономка, която знаеше гръцки, и събраха всички свои колеги. Малко след това през пространство-времето полетяха хронокапсули със запитвания и съобщения.
Отделите преди 218 година — най-близкият се намираше в Александрия в периода от 250-та до 230- та — „все още“ си бяха на местата и в тях работеха приблизително двеста агенти на Патрула. Но връзките с резиденциите от бъдещето, както се изясни не след дълго, бяха напълно прекъснати. Обезпокоените патрулни се събраха на съвещание в Академията през олигоцена. Присъстващите свободни агенти бяха равни по звание с колегите си, „закотвени“ към един или друг период, но за разлика от тях можеха да взимат самостоятелни решения.
Неочаквано и за себе си Еверард се озова в положението на председателстващ съвещанието, въпреки присъствието на няколко доста високопоставени офицери от Главното управление. Предстоеше им трудна и мъчителна работа. Мъжете, събрани тук, бяха овладели пространството и времето, владееха оръжието на боговете, но все пак си оставаха хора с присъщите им човешки недостатъци — инат, своеволие, раздразнителност.
Всички бяха единодушни, че станалото трябва да бъде поправено. Възникнаха опасения за съдбата на
