От шлема му отскочи копие. Той наведе глава и побягна. На пътя му се сбиха. Еверард искаше да ги заобиколи, но се спъна в един труп и падна. Върху него се стовари някакъв римлянин. Проклинайки всичко наоколо Ван Сараук разрови купчината тела и му помогна да се измъкне, но това му коства пробождане в рамото.
Съвсем наблизо, обкръжени от врага, хората на Сципион се опитваха безуспешно да отблъснат поредната атака. Еверард се надигна, пое си дъх и набързо оцени обстановката. През пелената на дъжда се виждаше група римски конници, които приближаваха с блестящи от влагата доспехи. Конете им бяха потънали в кал. Това, вероятно, бе синът — самият Сципион Африкански, бързащ на помощ на баща си. Земята се тресеше под копитата им.
— Ето там!
Ван Сараук закрещя и замаха с ръка. Еверард напрегна очи. Дъждът се стичаше по шлема в лицето му.
Към мястото, където се биеха римляните, се насочваше далеч по-многобройна картагенска група. Предвождаха ги двама високи, с груби лица нелдорианци. Бяха облечени в същите доспехи като останалите, но в ръцете си всеки държеше дългоцевен пистолет.
— Насам!
Еверард рязко се завъртя и се втурна насреща им. Кожата на доспехите му скърцаше от напрежение.
Картагенците забелязаха патрулните, когато те бяха вече съвсем близко. Едва тогава някой от конниците нададе предупредителен вик, че идват двама обезумели римляни! Менс зърна презрителната усмивка върху лицето на брадатия войн. Един от нелдорианците вдигна бластера си.
Еверард се хвърли на земята. От мястото, където се намираше само допреди секунда, се вдигна синкава струйка дим. Той стреля от легнало положение и един от африканските коне подгъна крака. Отекна метален звън. Застанал широко разкрачен, Ван Сараук натискаше методично спусъка на ултразвуковия парализатор. Два, три, четири изстрела и ето, че по-близкият от двамата нелдорианци се свлече, а около Сципион се разгоря адска битка.
Ескортът на нелдорианците нададе ужасени викове. Очевидно познаваха добре силата на бластера, но невидимото оръжие, с което поразяваха Еверард и венерианеца, беше нещо ново за тях. Те се разбягаха, а нелдорианецът, който с мъка удържаше коня си, се завъртя с намерение да ги последва.
— Пиет, погрижи се за поваления — викна Еверард. — Трябва да го изтеглим нейде встрани и да го разпитаме.
Той скочи чевръсто, хвана един останал без ездач кон и се метна на седлото.
Зад него Публий Корнелий Сципион и синът му най-сетне бяха отбили атаката на картагенците и се присъединяваха към отстъпващата армия. Еверард препускаше през море от хаос. Не жалеше коня, но и нелдорианецът също пришпорваше бясно своя. Още малко и ще напуснат бойното поле, а там върху престъпникът ще се спусне дебнещият над облаците катер и всичко ще бъде решено.
Същата мисъл вероятно бе хрумнала и на нелдорианеца. Той обърна коня си и стреля. Еверард видя пламъка от изстрела и в същия миг почувства опарване по бузата. Нагласи парализатора на максимално широк обхват, насочи го и натисна спусъка, като продължаваше да се носи към целта.
Вторият изстрел попадна право в гърдите на коня. Коленете на животното се подгънаха и Еверард изхвърча от седлото. Тренираното му тяло смекчи удара от падането, той бързо скочи на крака и се хвърли срещу атакуващия противник. Парализаторът му се търкаляше някъде отзад заедно с трупа на коня, но нямаше време да го търси. Ако остане жив, ще го открие и прибере по-късно, още повече, че си бе свършил работа. Широкият лъч бе намерил целта. От подобно разстояние той естествено не можеше да предизвика максимално поражение, но нелдорианецът бе изпуснал бластера, а конят му се полюшваше със затворени очи.
Дъждът шибаше Менс право в лицето. Той се подхлъзна и в този миг престъпникът успя да извади меча от ножницата. Еверард на свой ред оголи оръжието си.
— Както желаете — произнесе той на латински. — Но един от нас ще остане на бойното поле.
9
Луната озаряваше планините и снегът по върховете им сияеше в бяло. Далеч на север се виждаше застиналата ледникова река. Някъде виеше вълк. Кроманьонците огласяха пещерите си с песни, но напевите им едва проникваха зад дебелите стъкла на верандата.
Дейрдре стоеше в мрака. Самотен лунен лъч осветяваше лицето й, обляно в сълзи. Когато Ван Сараук и Еверард я доближиха, тя ги огледа с почуда.
— Толкова бързо? — прошепна девойката. — Нали се разделихме тази сутрин?
— Бързо се справихме — отвърна Ван Сараук, изучил древногръцкия с помощта на хипноизлъчвател.
— Надявам се… — тя направи опит да се усмихне, — че вече сте свободни и ще можете добре да си починете.
— Да — кимна Еверард. — Вече сме свободни. Известно време мълчаха, загледани в снежните планини.
— Вярно ли е, че никога няма да се върна у дома? — тихо попита Дейрдре.
— Боя се, че да. Нашите заклинания…
Еверард и Ван Сараук се спогледаха. Бяха получили официално разрешение да разкажат на девойката всичко, което сметнат за необходимо и да я отведат където и да било, стига да се чувства добре и да привикне бързо към новия живот.
Ван Сараук, естествено, настояваше, че това е само и единствено Венера, а Еверард бе твърде изморен, за да спори.
Дейрдре въздъхна сърцераздирателно.
— Така да бъде — примири се тя. — Не смятам да погубвам живота си в напразни страдания. Сигурна съм, че в края на краищата Великия Ваал ще дари народа ми с щастие. Така ли е?
— Уверен съм в това — отвърна Еверард.
Едва сега почувства, че е на предела на силите си. Искаше само едно: да се добере до леглото и да заспи. Нека Ван Сараук й разкрие всичко и получи наградата.
Еверард му кимна.
— Сбогом, Пиет. Тя е твоя.
Венерианецът хвана девойката за ръка.
А Еверард реши, че е време да напусне сцената.
Гибралтарският водопад
Предполагаше се, че базата на Патрула във времето ще функционира тук не повече от сто години — до края на Изпълването. През това време постоянният състав щеше да е съвсем ограничен — неколцина учени и обслужващ персонал. Ето защо базата не беше голяма — къща и две служебни постройки.
Когато се озова в най-южния край на Иберия пет и половина милиона години преди своето раждане, Том Номура установи, че релефът на местността е далеч по-различен от този, който помнеше от уроците по география. Издигащите се плавно на север хълмове постепенно преминаваха в планинска верига, обхващаща целия хоризонт, прорязана от дълбоки клисури с тъмни мастилени сенки. Климатът беше сух, тропически: през зимата, макар и рядко, падаха проливни дъждове, затова пък лятно време рекичките се свиваха до немощни ручейчета, или съвсем пресъхваха, а тревата изгаряше до жълто. Дървета и храсти се срещаха рядко — изобилстваха трънаци, мимоза, акация, палми, папрат и орхидеи.
И въпреки това животът кипеше: в безоблачното небе се рееха лешояди и ястреби, безчет тревопасни пасяха в общо, неизброимо стадо — раирани като зебри дребни коне, първобитни носорози и донякъде напомнящи тапири жирафи. Понякога се срещаха и покрити с рядка козина мастодонти с гигантски, закривени бивни, малки зли очички и свиреп нрав — далечни прадеди на своите благородни потомци,
