онези техни колеги, които, подобно, на Еверард и Ван Сараук, са се завърнали в бъдещи епохи, без своевременно да бъдат предупредени за промяната. Ако те не съумееха да се приберат в периода преди повратната точка, просто щяха да престанат да съществуват.
Еверард организира няколко спасителни експедиции, но се съмняваше в успеха им. Затова нареди на спасителите да се върнат до двайсет и четири часа по местното времеизмерване, ако сами не искат да се озоват в положението на бедстващи.
Тук обаче се намеси някакъв научен съветник. „Разбира се — заяви той — безусловен дълг на всички, които са оцелели, е да възстановят «първоначалната» линия на времето. Но съществува и дълг пред науката. Открити са блестящи и уникални възможности за изучаване на нова хронологична линия в историята на човечеството. Необходимо е да се извършат антропологични изследвания в течение на няколко години, а едва след това…“ Еверард с мъка прекъсна по-нататъшните словоизлияния. Не разполагаха с толкова много патрулни, за да поемат подобен риск.
Сформираха се няколко изследователски групи, които да определят точния момент и обстоятелствата, при които е станала промяната. Пламнаха ожесточени спорове за начина на действие. Еверард гледаше мъглата през прозореца и си мислеше, че саблезъбите тигри, в края на краищата, се справят далеч по- добре с проблемите си, отколкото техните маймуноподобни потомци.
Когато най-накрая всички групи и отряди бяха определени и изпратени по места, Еверард отвори бутилка уиски и двамата с Ван Сараук се натряскаха до забрава.
На следващия ден ръководството изслуша доклада на спасителите, завърнали се от различни епохи на бъдещето. Около десетина патрулни бяха спасени и евакуирани при различни обстоятелства, но поне още двайсет оставаха зад чертата. Далеч по-интересен бе докладът на разузнавателния отряд. Оказало се, че двама хелветски търговци се присъединили към Ханибал в Алпите и не след дълго напълно спечелили доверието му. След войната заели високи постове в Картагенската империя. Казвали се Фронтос и Химилко и практически те управлявали държавата и организирали убийството на Ханибал. Един от патрулните видял самите узурпатори и техните дворци — живеели в небивал разкош.
— Цял куп предмети и изобретения, за които в античните времена не са и помисляли — докладваше той.
Оказа се, че двамата са нелдорианци от 205-то хилядолетие.
Еверард кимна. Това беше епоха на разбойници и бандити, с които Патрулът неведнъж „вече“ си бе имал работа.
— Мисля, че всичко е ясно — обобщи той. — Няма никакво значение дали са били или не с Ханибал преди сражението при Тицин. Почти невъзможно е да ги заловим в Алпите, без да вдигнем излишен шум, защото самите ние можем да станем причина за ново изменение на историята. Друго е по-важно — по всяка вероятност те са убили двамата Сципиони и следователно трябва да насочим усилията си към този момент.
Един англичанин от деветнайсети век, изключително компетентен в работата си, разгърна съставената от него карта на сражението, което беше наблюдавал с помощта на телескоп с инфрачервени лъчи.
— Римляните са разположени ето тук…
— Знам — прекъсна го Еверард. — Тънката червена линия. Критичният момент настъпил, когато войските им се обърнали в бягство, но и предшестващата я бъркотия може да ни бъде от полза. Какво пък, ще се наложи да обкръжим полето, но в самата битка трябва да вземат участие само двама агенти. Тези „търговци“ вероятно през цялото време ще бъдат нащрек, очаквайки евентуална наша намеса. Отделът в Александрия ще снабди мен и Ван Сараук със съответните дрехи.
— Но моля ви! — възрази англичанинът. — Предполагах, че съм достоен за честта…
— Не. Простете. — Еверард се усмихна с крайчеца на устните. — Пък и за каква чест говорите? Това е просто една възможност да си строшиш врата, при това с едничката цел да унищожиш един свят с хора като нас. Ще ида аз — приключи решително той. — Не зная защо, но ми се струва, че така трябва да стане.
Ван Сараук поклати глава.
Оставиха катера зад купчина изсъхнали клони и поеха право през бойното поле. Зад хоризонта, високо в небето, се рееха поне стотина хронокатера с въоръжени патрулни, но тук долу, сред свистенето на копия и стрели, това бе слаба утеха. Ниските облаци се носеха стремително под напора на хладния вятър, ръмеше студен дъждец — в слънчева Италия бе късна есен.
Докато си пробиваха път през купчините изкаляни, окървавени и мъртви тела, Еверард усещаше върху плещите си неимоверната тежест на бронята. Носеше шлем с подбрадник, нагръдник, затъкнат в пояса меч и широк римски щит на лявата ръка, а в дясната държеше парализатора. Ван Сараук, екипиран по същия начин, се влачеше отзад и хвърляше мрачни погледи изпод перата на сребърния центурионски шлем.
Екнаха тръби, задумкаха барабани, но се загубиха сред воплите на ранените, пръхтенето на възбудените коне и свистенето на стрелите. Само шепа командири и съгледвачи все още бяха на коне. Преди да открият стремената, боят започваше с конно сражение, но бързо се превръщаше в ръкопашна схватка между свалените от седлата ездачи.
Картагенците настъпваха, пробивайки си път през гъстите римски редици, а там, където бяха по-слаби, направо ги помитаха. По крилата се водеха ожесточени, но разпокъсани схватки, а малко по-назад, където бяха Еверард и Сараук, боят бе утихнал. Наоколо се въргаляха само трупове. Те ускориха крачка, догонвайки задните римски редици. Вече виждаха святкащите златисти нагръдници и бронзовите орли, а зад шлемовете и купчините убити победоносно се развяваха пурпурни знамена. И тогава, подобно на чудовища на фона на сивото небе, с вдигнати хоботи и тръбейки излязоха бойните слонове.
Войната винаги има едно и също лице, тя не е арена на храбреци, нито фигурки по прилежно изрисуваните карти, а викове, пот и кръв на бясно мятащи се в смъртоносния кръговрат хора.
Един измършавял тъмнокож карганески боец крещеше пронизително, опитвайки се да извади копието от корема си. Седящият до него римски селянин не му обръщаше внимание, впил поглед в окървавеното чуканче на своята отсечена десница.
Над полето кръжаха гарги в очакване на своя час.
— Побързай! — прошепна Еверард. — Размърдай се, за Бога! Отбранителната линия може да рухне всеки момент.
Гърлото му беше пресъхнало, той се огледа и затича към разветите знамена на Републиката. Помисли си, че винаги е бил за победата на Ханибал, а не на Рим. Имаше нещо отблъскващо в римляните — бяха студени и жестоки. И ето го тук, опитвайки се да спаси тъкмо Вечния град. Да, животът обича да поднася всякакви изненади.
Донякъде го утешаваше мисълта, че Сципион Африкански е бил един от малцината порядъчни пълководци, останали живи след войната.
Стоновете и крясъците се усилваха — римляните бяха отблъснати назад. Еверард видя нещо подобно на вълна, която се разбива в скала. Но се движеше не вълната, а скалата — с победни викове и нанасяйки страховити удари…
Той побягна. Покрай него, надавайки ужасени писъци, претича млад легионер. Друг сивокос римски ветеран плю на земята и продължи да се бие, докато не го посякоха. Картагенците настъпваха в изряден строй, под нечовешкия грохот на барабаните.
Ето там, отпред! Еверард съгледа пълководците, яхнали белите си коне, обкръжени от група римляни. Вдигнали високо бронзовите орли, те крещяха, но гласовете им се губеха сред всеобщата гълчава.
Застигна ги малка група легионери. Началникът им извика на патрулните:
— Ей, вие, насам! Сега ще им покажем колко струваме, кълна се в лоното на Венера!
Еверард поклати глава и продължи, без да се отклонява. Римлянинът се озъби гневно, вдигна меча и се нахвърли срещу него.
— Ах ти, страхлив…
Лъчът на парализатора го спря. Той се строполи в калта, останалите се отдръпнаха уплашено, озърнаха се и побягнаха. Картагенците бяха съвсем близо — плътна стена от щитове и копия, по които имаше кръв. Еверард дори успя да различи кървавата резка върху челото на един от тях и гърбавия нос на друг.