или в словата на вашите поети ще блесне може би спомен за вашите бащи, чийто живот бе кратък, а мъката — огромна. Само най-добрите сред вас ще почувстват може би, че от тези всекидневни случки като вихър шиба безкрайната жал на мъртвия и безмълвен живот на хора, живели и умрели за вас, Бъдещи!
Бъдещи, радостно поколение, виждам колко грозно и грешно е желанието ми да живея в славата и красотата на вашата свобода.
Така е отредено:
Вашият живот ще бъде изобилие и радост, както е жътвата и есенният плод, а нашият минава велик, труден и мъчителен като пролетното слънце и труда.
Не, не искам да си спомнят за мен, нека бъда незнаен и ням като камъка, който мълчи в основите, нека изчезна без диря и име, нека тъмният ми живот — грехът и страданието — никога не хвърли сянка върху светлия ви път.
Изморява ме дългото чакане. Два пъти на ден душата ми отмалява, взорът ми се помрачава и вече става трудно да се вярва.
Кръвта струи и бие в жилите с безумното желание да се излее на слънце.
И последните сили са бесни от ярост, защото това чакане мами както горската пътека с далечината си.
Не намирам вече опора в душата си, която прекалено много се радваше. Търся забравените връзки на кръвта и посягам към миналото, призовавам на помощ силите на мъртвите поколения.
И виж, както винаги в мигове на най-голямо изкушение откривам, че на дъното на душата ми под твърдата кора и сивите наслоения от празни думи и изопачени понятия, които толкова бързо изневеряват, живее вечното, интуитивно и благословено наследство на дедите, които са оставили костите си в старите пръснати гробища, а естествените и силните свои добродетели — в основите на нашите души.
Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост.
Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони — колко неспокойно е сърцето ми! — виж как сутрин птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, сигурно е величаво и прекрасно като единствена безкрайна радост.
Два пъти в живота си имах пръстени, но и двата злочесто ги загубих. Стари пръстени, нежен подарък; първият — бисер и тюркоаз в тъмно злато, вторият — кървава сълза на рубин, която свързва чуден изящен обръч. Тези дадени с любов дарове явно нямаха щастие на пръстите ми.
Първия загубих едно лято при пътуването, което предприех от отчаяние. Случи се в един от онези дни, които после живеят вечно в нас.
Изкъпах се в малка дълбока река в чужд край. Слънцето залязваше. На скалистия бряг се бе проснала топла сянка. Легнах на скалата, която ме лъхна с жегата на отминалия ден, сякаш под мен туптеше живо тяло.
Погледнах ръцете си. Пръстена го нямаше. Дори не се опитах да го търся. С най-безвъзвратните загуби човек най-лесно се примирява. Загледах се в тъмната зелена вода. И в образа на изгубения пръстен на пясъчното дъно ми стана ясен човешкият живот и младостта, и любовта, как престава, изчезва и минава, без надежда и без връщане.
Почувствах, че прекалено рано съм се отделил от хората, че съм самотен и нещастен.
Скалата бе обрасла с дебели лишеи и мъх; те приличаха на малките сърцеобразни възглавнички, на които жените забождат иглите.
Бях гол и сам в първите сенки на здрача, които винаги смущават човека в чужд край и край тъмна вода.
Никъде нямаше никого. Напразно търсех опора в себе си; и паднах като камък върху камъка, и облегнах лице на покритата с лишеи скала; тя топлеше като живо създание, което дишаше, но не ме чуваше, нито пък разбираше; а златната връзка с хората лежеше на дъното на реката, завинаги изгубена. Бях на осемнайсет години и природата ме отблъскваше, защото грешно бях прекъснал връзката на любовта.
Но още веднъж обнових връзката (кървавата сълза на рубина на тънкия златен обръч).
Беше славно и много весело, вече се очертаваха и надежди, но тогава отчаянието отново удари своята камбана, неспокойствието пак ме понесе. Сбогом, равновесие! Обърках се в мислите, сторих грях на човешка душа! И една нощ отново се появи знамение.
Кеят се губеше в мъглата, с него изчезваше и безкрайната редица лампи. Тогава приятел ми беше брутален и безбожен човек, наричан Бараба, навярно така е изглеждал онзи, когото са пуснали, за да разпнат Христа. Косата му почваше над самите вежди, така че нямаше място за челото. Спеше денем и бе кривоглед.
Пиех вино, червено и тежко като нещастието. Ясно ми бе по кой път съм тръгнал.
Вървях като отровен. А когато алкохолът ме надви, цяла нощ беснях. Последното, което видях в голямото огледало, бе: аз лежа с восъчно лице, а около мен блудници — една държеше портфейла ми и броеше банкнотите.
Когато се събудих, намерих се в малък, току що засаден парк, смокингът ми бе мокър, а ръцете ми — кървави от потрошените чаши, кървави и голи.
Разхайтени деца напук ми бяха нахлузили дървен обръч на врата и край мен съчувствено и учудено се усмихваше градският стражар, който ме събуди. Засрамих се от слънцето.
Така завърши нощта, в която загубих втория пръстен, последната връзка с хората. Тюркоаза и бисера (тихата вяра, дара на кръвта и миналото, корена на личността и завета на много поколения) — всичко погълна реката в чужбина.
Кървавата сълза на рубина (гордостта за мъжа, любовта на жената, единственото щастие и смисъла на живота ми) бе откраднала безименна нощна жена.
А тази есен с пръстен, който никога няма да загубя, с болката на жертвата, съдбата ме свърза с човечеството, което чрез страдания върви към истината и доброто.
Имало ли е поколение и в поколението отделни люде, върху които да е легнало толкова тежко наследство, върху което да са стоварени неизбежни проклятия на расата и кръвта?
Страшен е ходът на историята: прекалено тежко е бремето на миналото и повелите на бъдещето за тия тесни плещи.
II
Пътувах вече втори ден (с чувство, което няма име, а болката преминава в безразличие, както нажеженото желязо става бяло), когато в купето ми влезе един свещеник, як и млад мъж. Заговори със спътниците. Аз мълчах. Отговорите им бяха глупави. Той се ядоса и млъкна.
Изведнъж се обърна към мен: „Господине, вас навярно ви гнети голяма мъка!“ Отговорих неопределено с две думи. Млъкнахме и двамата, след малко се разделихме.
Какво ли бе видял този човек на лицето ми? И какво го бе накарало против общоприетата дискретност и учтивост да стори такава грешка?
Положително много хора през целия си живот дори не подозират, че по света има несретници.
Ето вече двайсет и един ден съм свободен и непрекъснато съм сам. Наблюдавам пъпките и цъфтежа и все пак не мога да се освободя от мисълта за хората.
Тази сутрин, на слънцето, цялата човешка история ми се видя като клане на невинни, като черен ковчег, чийто ключ е хвърлен в морето. И първите, които са загинали за същия Христос, са били невинни.
Когато неволята нарасне и страданията се заредят, когато болката почне прекалено много да боли, тогава душата ми се обръща, изпълва ме упорството и безогледното, злобно равнодушие, и клетата гордост на онези които премного страдат.
Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.
Леденият вятър от Влашич се въззема черен и огромен като кулисите в трагедия. Днес бях в града и видях едно лице което ме гледаше с такива зверски очи, каквито не съм виждал в най-страшния си сън.
