Върнах се потен и уморен. Сега, докато се разхождам из сливака, ме пронизва леденият вятър, а в душата ми непрекъснато пламти брегът с горещия пясък, на който остана моята недостойна мечта.
Мрачнеят теменужените сенки по пътищата, а мен ме е страх и от сенките, и от пътищата, защото не зная какви гости ми водят.
Никнат студени звезди и мисли, които никъде не намират пристан.
Тогава като кървав печат на всички мои съмнения зад планината се показа месецът,червен, кръгъл и зъл.
Жени, вашите бели ръце разчупват душата ми като хляб. Ритъмът на стъпките ви, загадъчният блясък на очите ви възкликват в душата ми, бучат и пищят, объркват мислите ми и не ми дават покой.
Вашите движения и гласове сутрин, докато носите пресните хлябове или стоите облегнати на чешмата, ме омайват, виждам ги и нощем в сънищата си във фантастични форми и измерения.
Жени, вашата сянка лежи в приспаното желание на аскета и в безсънното сладострастие на блудника. Ако сведем всички мисли и блянове на този свят до изначалните им посоки и истински мотиви, мисля, че повече от половината ще се поберат във вашата топла пазва.
Жени, не зная за кого сте били благ утринен дъжд, но в нашия живот навлизате като поройни дъждове, носени от вихри. Над белите ви тела шумно се пени нашият живот, спира във вировете и пада стремглаво.
За подобни чувства мъдростта не е лек и старостта не помага, дори когато всичко замлъкне, вашият глас продължава в пулсирането на кръвта ми.
От какво помътняват очите на мъдреца и бледнеят устните на светеца?
Жено, защо не може ясно да те видим, както прачовекът видя жената на слънцето, а ставаш страшно видение и отрова за нашата кръв, та бягаме от тебе; докато мислим, че си далече, ти бдиш в мислите ни, докато искаме чрез труда да те забравим — виж! — по всички наши дела минават като тънки лъкатушещи нишки следи от твоите невидими пръсти.
Какво означава вълнообразната линия на вашето тяло? И безмълвната, бяла, ведра красота, която палаво улавяме, както децата улавят пеперуда, а тя ни нанася ту болка, ту се превръща — в горчивина?
Жени, в очите ви сияе отломък на едно по-хубаво небе, което е блестяло над създания, по-щастливи от нас, но при някакъв страшен катаклизъм е било разкъсано.
Тук, в черни минути, бе смазана моята корабокрушенска младост. Докато разговарям със себе си и цяла нощ задавам все по-категорични въпроси на Бога, който вечно мълчи, дочувам как отдалече, през тъмата и през мъчителните мисли достигат шумът на свободния, велик живот по света.
Това е шумът на жадувания, свободен, далечен живот, който се чува само нощем в минути на най- горещи молитви и най-смели желания. О, изгубен, хубав, свободен живот, само крачка на изток или далече на запад, о, колко съм нещастен, слушайки твоя далечен шум на сухия злочест чакълест бряг!
Шуми, шуми и напира, за да го чува болното от копнеж ухо като обещание за свобода.
Шуми, шуми и бучи, сякаш милиони вълни на голям прилив устремно идат за мене.
Шуми, шуми и приижда приливът на далечния живот и — всеки път се разбива о твърдия нещастен пясъчен бряг, преди да стигне до моя дом, удрян от ветровете.
Късна нощ. Днес дочух как някой в разговор каза: „… Той не знае какво е истинско щастие.“ Не разбрах за кого бе казано. Ала колко е жалък този, който го изрече!
Аз не зная какво е истинското щастие, но затова пък мълча. Мълча за своето щастие, както и за щастието на другите.
Повечето хора са жалки създания. Градят щастието си върху измами, а със зли очи гледат около себе си.
Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.
Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи.
Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове.
Нощите са пълни с тежки сънища. Осъмват утрините в просъница, когато ужасът на действителността се смесва с ужаса от съня.
Красотата гали очите ми, красотата на летните дни с прощални целувки, за да ми домилее за небе без облаци и за далечни планини, за купчини тъмнозелени стебла.
Аз, живият, нощес се вслушвах сам в мъртвата тишина над полята. Ориста, която ми взе всичко, ми дари мълчанието — да ми бъде щит срещу хората утеха във всички беди и изцеление на душата. тишината на мълчанието е всичко, което имам моята вяра, спасена от толкова поражения, моята радост на единак и страдалческата ми надежда.
Последният израз на всички мисли най-делничният облик на всички усилия е мълчанието.
Обикнах го за цял живот, а когато животът си отиде, мълчанието като добра майка ще положи бледите си ръце на очите ми и в тъмата ще потъне цяла замира краткотраен и непонятен звук в тишината.
Днес е Велики петък. Станах рано след безсънната нощ. Отидох на черква, гледах неразбираемите обреди и слушах тъмните слова на Христовата трагедия.
През прозорците на селската черква струеше бялата светлина на априлското утро, чуваше се птичето чуруликане и ехото на хлопатарите на говедата, ала всичко бе тихо, бяло, приглушено, като фон на тъмния глас от Христовата трагедия, която тази сутрин чества своя празник.
Болката в мен се надигна до екстаз,, настъпи светлият миг на облекчението; видях всички велики братя как минават приведени под тежкия огнен ореол; лицата им бяха спокойни от облекчението, което носи голямата болка.
И моята лична болка, и моето страдание ми се сториха като нещо, което не е безсмислено отделено и усамотено, а живее като малка частица от голямата трагедия на борещото се човечество. И цялото ми неспокойствие, и страхът ми през нощта ми се видяха непонятни и далечни като мъглата, която се бе разстлала по склоновете под мен.
Искам да се вгледам в очите на страха, който ме мъчи в сънищата. Чакам го. Бдя. Но той идва не когато го очаквам, а когато най-малко се надявам; сграбчва ме, пие и гризе и чак на сутринта си отива и ме оставя изтощен и изпълнен с мрак и мъка.
Но успоредно с моите терзания расте и моята злочеста сила; придобивам смелостта на слабите, самочувствието на уединените и гордостта на изстрадалите.
Заобиколен от хора, които са ми чужди и не особено доброжелателни, аз се затварям в себе си и се чувствам сам и изоставен, сам под голямото равнодушно небе, извън каквато и да било цялост, извън каквато и да било среда, както съм живял винаги, незащитен от привилегиите на някаква класа, без професия, без бъдеще, без роднини и приятели, които биха могли да ми помогнат. Сам, прогонен, болен. Ала така е добре.
Злочести са моите братя. Не разбирам порочния блясък в очите ви, мисля, че всички ние нямаме много основание да се смеем.
Прекалено дълго стоях някога, облегнат на затворническия прозорец. Железата врязаха в челото ми дълбока следа, а дългата самота -черна черта в живота ми.
Аз привидно се смея с вас и говоря, но над главите ви протягам ръка на всички нещастни, самотни, сломени, на всички мои братя в страданието.
Спокойни утринни мисли. Сега разбирам: да губим е страшно само дотогава, докато не изгубим всичко, защото, ако изгубим нещо малко, то предизвиква у нас жал и сълзи, и докато чрез останалото можем да мерим големината на изгубеното, все ни е мъчно, ала когато загубим всичко, тогава изпитваме лекота, която няма име, защото това е лекотата на прекалено голямата болка. Лек съм, лек, почти ще полетя.
Всичко изгубено е в съзнанието ми, само че без тежестта на горчилката от земните неща; аз отново имам всичко, което загубих, преобразено в спомен и още по-хубаво. И още: имам голямата свобода на онзи, който няма нищо, спокойствието на този, който е прежалил и окончателно се е разделил с нещо.
Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот
