минава в омраза и раздори.
Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее.
Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.
Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание.
Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най- много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.
Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.
През ветровитата нощ. Аз, човекът с неспокойно сърце, който живея без спокойствие и радост, горчив живот с чужд хляб, с неспокойно минало, изпълнено с лутания, неумение и страдания, с неспокойно трудно настояще и мрачно бъдеще, брулен от страсти, разтърсван от събития и измъчван от хора, повален и тъпкан при влизането в живота, разяждан от грях и от борбата против греха — аз копнея с цялата си душа за спокойствие и моля тая нощ Бог да ми дари живот, радостен и тих, за да не се измъчвам и лутам по света.
Когато с длан разгърна мократа трева, виждам по влажната и росна земя безброй буболечки, гъсеници и охлювчета; като повдигна камък, под него се разбягва цял един свят от стоножки, червеи и личинки. В началото изпитвах страх и отвращение от този тъмен свят на слузести животинки, които живеят на тъмно и във влага, но сега, изоставен от хората, все повече се сприятелявам с тях.
Крепи ме мисълта, че цялата земя е населена и пълна с форми, твари и зародиши, че животът е по- силен и по-издръжлив от смъртта. Крепи ме и утолява поне за миг силната ми жажда за вечност.
В живота ми нощите са били винаги злочести. В мене са изниквали чудеса и хаос е бучал. Обуздавал съм големи страсти, водил съм битки, търпял поражения и прославял победи.
Кръвта ми са пили сенки, които нощем спохождат духа. Ту съм решавал, ту съм обърквал безброй загадки на живота и въображаеми несъгласия.
А през това време навън нощите минаваха като божии благословии, летните нощи с разкошна тъма, много луни и зимна ведрина с насълзени звезди.
Лошите мисли и черните предчувствия на един меланхолик имат страшна точност, колкото и да изглеждат на здравия човек абсурдни и неточни.
Меланхолиците са като трепетликата, която трепти и тогава, когато другите стебла не чувстват вятъра. Като актьор, който още зад кулисите хвърля сянка върху сцената, така се появяват случките в сънищата и предчувствията на меланхолика.
За здравия човек център на мисленето е животът и неговите въпроси, а за меланхолиците — смъртта и нейните тайни.
Те боледуват от хипертрофия на душата. Те са като гол охлюв, който, хвърлен от палави деца в тръните, се гърчи и превива, но накъдето и да помръдне, в тръни се блъска. Те са в пълна дисхармония с тази борческа и корава планета.
Знамената не бяха спуснати наполовина, не биеха и барабани, покрити с черна чоха, не ехтяха тръби, изпълнявайки тъжен марш, и камбаната не биеше, защото още от есента нямаше камбана; всичко бе обикновено и спокойно, когато почина селянинът Никола Балта.
Жена му, мълчалива и рано остаряла, като слушаше как рендосват дъските пред къщата, плака цяла нощ и на другия ден до след пладне, а когато вдигнаха и понесоха покойника, тя припадна, две жени останаха при нея да я мажат с ябълков оцет и светена сол.
Погребението вървеше по хълма бавно, защото ковчега носеха немощни старци, а бяха малко и нямаше как да се сменят. Свещеникът, угрижен и болнав човек, трудно влачеше ботушите си, но псалмите пееше хубаво и весело. Жените се молеха.
Носеха го по селския път, край който бяха нацъфтели овошки, надвесили клони еднакво милозливо над всеки минувач.
Погребаха го набързо и се разотидоха, а тутакси след това заваля ситен и обилен пролетен дъжд; пръстта върху гроба, с която той цял живот се бе борил и водил война, се ронеше и слягаше.
Така погребаха селянина Никола Балта. А беше едва на 54 години.
Много чести са нощите, когато вълнението не ти дава да заспиш. Вълнението, което отначало ти е приятно и скъпо, но колкото повече навлиза в нощта, става все по-тежко и по-мъчително.
Тежко е на душата, когато чувствата, свързани със случки от нашия живот, не умират заедно със самите случки. Дори когато изчезне лицето, когато изчезнат местата, които са били основа за тези чувства, те остават живи и свежи, и то не като спомен, а истински и силни като в деня на преживяването. И тъй като са загубили всяка реална основа, те събуждат болка и копнеж, разтърсват душата като незащитено стебло, хранят се с вълненията, крадат настоящето и тровят бъдещето.
И често в нощта се питам: откъде това вълнение?
Всяка затворена врата ми се струва като безмълвна закана. Вижда ми се като коварна уста.
Когато я гледам на луна, за миг ми изглежда, че черната линия, в която се срещат двете крила, бавно се разширява, че вратата полека ще се отвори и от нея ще се подаде нещо страшно и непознато, което се спотайва зад всяка затворена врата и което в края на краищата очаква всички ни.
До умора и до полуда се нагледах на затворената врата на килията.
Затворени са само вратите на гробищата, вратите на магазините на фалирали търговци, на къщите, в които има болест или някое друго нещастие, и на тъмниците.
Свиренето на заминаващия влак носи в себе си много спомени. В него има нещо мъчително, то винаги напомня за нещо и винаги за нещо различно.
В него са и надеждата, и страхът от тръгването по света, в него са болките от не една раздяла и цялата мъка от безцелните пътувания, младежките вълнения и многобройните напразни очаквания.
В неговия глас говори (чрез спомена) бесът На оргиите и лудостта на годините, в които човек още не се е окопитил, гневът на съдбата, отчаянието на изоставеността и самотата, злочестата привързаност и безсилието на хората.
Всеки път ранява душата ми със спомена и ме трови с копнеж този черен влак в равнината под мене, с бялото знаменце дим и протяжното свирене.
III
Залудо минават дните ми. Най-хубавите извори на душата пресъхнаха. Изгубих връзката с всички, които ме обичат и разбират, тая спасителна връзка, която ни крепи и държи, която дава подтик и сила на делата ни и смисъл на живота ни.
Съвсем съм откъснат. Тъна в забрава. Тъга ме обзема. Виждам се като свещ, която са забравили да угасят и гори цялата нощ на олтара като невидима жертва в глуха доба.
Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.
Кому да кажа колко ме измори животът? Какво ли наказание е това да живееш глухо и без никакви изгледи, сред хора, на които не можеш нищо да кажеш, а и те нямат какво да ти кажат.
И все така: разменяме си фалшиви ласкателства и мъчително събираме плиткоумието. Не можеш да намериш топъл и искрен разговор, в който познати слова и скъпи мисли да затрептят като огрян от слънцето прах; не можеш сърдечно, с пълна душа, да се разделиш с мили същества и да очакваш с радост повторната ви среща, не можеш да легнеш, да заспиш и да се събудиш спокойно.
Така животът приема маската на вцепенена, безгласна трагичност и дори собствената душа ти се вижда като хубав далечен спомен. А надежда отникъде.
Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.
Ето, втора година откакто по лицата на хората виждам този страшен и смешен израз, той не наподобява нищо, което обикновено се вижда на човешкото лице.
Това е някакъв напрегнат израз, в който има предпазливост, безмълвно състрадание и най-вече
