някогашни скитания.
И всяка улица, която блясва на луната, сякаш е създадена за мене и непреодолимо ме зове, а далечините, забулени в светла мъгла, винаги вълнуват душата ми.
И сега често се случва да трепне у мене старият скиталчески порив, но аз бързо спускам пердето и сядам на масата.
Малката бяла хартийка, която чака на масата, толкова често ни предизвиква да споделим с нея пътя на мислите си и полета на чувствата. Потомството не бива да знае нищо за това.
Хората нямат друга работа и каквито са заядливи, току-виж, почнат да си правят заключения за психологията на художественото творчество. И докато четат, че ни боли душата или че сме изгубили надежда, ще си мислят за бялата хартийка. Но това е неучтиво.
Нима е малко поетите да бъдат удостоявани да разказват, че ги боли душата или че са изгубили надежда?
Един от мъчителните дни, когато очите блуждаят от предмет на предмет и душата не намира спокойствие никъде. През целия ден мислих за живота си — какъв би трябвало да бъде и какъв не може да бъде.
След вечерния дъжд имаше много червени облаци, които събудиха у мене предчувствие за неописуемо щастие и висини. Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!
Под моя прозорец шуми река. Додето е жега и над спокойните клони и тишината изглежда като че времето е спряло, тя шуми без почивка и промяна и прилича на отчаяно усилие да се измери не времето, а някаква непозната вечност.
Шуми водата в ушите на тревожния човек. При тая безкрайна, еднообразна мелодия цялата тежест на живота ми изглежда като малък бял облак на голямото синьо небе, който не живее дори един ден.
Завърнах се. Отново бях между хора. С истинска страст на раздаваща се душа празнувах завръщането си между живите.
А сега накъде: колко съм уморен, дума не мога да кажа. Шумната радост е силно питие, отрова, която действа, когато човек остане сам. Укорително мълчи изоставената стая и се реят самотнически мисли като обидени приятели, които се правят, че не ме познават. Завърнах се, но по-добре да не бях отивал.
Шест седмици вече няма капка дъжд. Полята горят, над тях по цял ден трепти червена мараня, земята се е напукала, а овошките зреят преди време и капят.
Селяните минават край нивите като отровени и обръщат глава встрани, за да не гледат мъката.
Царевицата е цялата в трева, защото не може да се окопае, докато не падне дъжд. („Каква полза да я загърляме с тая божия жарава!“)
Молебени се правят около черквата и на гробищата, четат се молитви от олтара, но дъжд няма. Заоблачи се, понякога и прогърми, но тогава духва горещ вятър, който носи червена прах и разгонва облаците, а безмилостното небе с цвят на стомана отново блести над отчаяните люде и изгарящите ниви.
Откакто съм принуден да живея тук, сраснах се с хората и с тоя край и ме боли за царевицата, добрата хранителка, току-що покълнала, а вече вехнеща; сушата лежи на душата ми като жарава от палеща жажда.
Дълъг и горещ следобед. Следобед на не една забрава. Има такива дни и такива мисли, като свирене на сол струна или пеене на леко дрезгав алт.
Мечтая за доброта без граници, с която бих искал да обсипя някого, с която бих искал и мен някой да обсипе. Мечтая, а съм сам.
У мене трепти един стих като дар и благодарност, като полусянка на цвете, което е цъфнало, цъфтяло и увяхнало, без някой да го е видял. Сядам, потапям перото — я, каква е тази книга на масата! Хм! Да, наистина, какво всъщност исках да сторя? Да, да напиша стиха! Ох, какъв ти стих! Главата ме боли! Захвърлям перото и се разхождам.
Все пак, все пак, как бих искал да оставя няколко изречения, които дълго, дълго да задържат загрижеността на духа, неизбледнелия летен следобед, малкото тъга и красота от лъкатушните пътеки на живота.
Дъждът затихна. Душата, която отново намери равновесието си, разтваря спомените от миналия ден и казва:
Нима мястото ти е по калните улици, по ъглите на съмнителните къщи? Защо доброволно търпиш безсмисления терор на условията и нещата? Защо си свързал спокойствието си с коравата земя и крехките люде?
Защо не погледнеш над земята и над себе си? Защо си мислиш, че трябва с пръсти да пипнеш щастието? Защо никога не излезеш извън себе си?
Защо живееш недостойно, страхувайки се и изтръпвайки пред жалките блага, които животът презрително ти подхвърля? Защо нямаш спокойна нощ, нито радостен ден? Защо си прикован и безпомощен? Защо си грешен?
Така говореше с мен душата ми тая нощ, когато дъждът затихна.
Вие, които смятате, че сте взели под наем истината, не се появявайте пред очите ми, защото не мога да ви гледам.
Защо крачката ви кънти така надменно по плочите? Сутрин сте доволни от себе си, а вечер броите парите и накъдето да се запътите, вашата надутост пристига преди вас.
По необясними решения на провидението дадено ви е да управлявате, а вие си мислите, че провидението е във вашите ръце.
На всичко, което не е заложено у вас, отговаряте с отровна храчка; който ви докосне, дълго ви помни!
И макар че всеки ден свеждате глава пред Бога, сърцето ви стои изправено и всичките ви мисли гъделичкат вашата суета.
О, видях вашата правда и вашата истина — и не се появявайте пред очите ми, защото не мога да ви гледам!
Идеше ми да плача. Бях на кратка разходка и минавайки край една къща, неочаквано чух пиано и ниски алтови тонове. За първи път след година и половина чух музика, понесе ме вълна. Сърцето ми се сви. Имах чувството, че през светло прозорче съм надзърнал в хубав, незабравим, но завинаги изгубен свят. И като се сетих, че освен този свят, в който живея с тихата си мъка, има още един, по-хубав и по-висш, обзе ме не щастие, и черна тъга.
Идеше ми да плача.
Миговете на спокойно блаженство и радост са толкова редки. Като седях под овошките, си мислех как отминават годините ми и как цялата младост мина, без да ми донесе весели минути; тогава се появи вятър и ме лъхна мирис на трева, като че докоснах вечността, и без капка горчивина ми стана ясно, че моят дял от радостта е изпил някой друг, а за мен е останало съвсем, съвсем малко. Но това, че друг е изпил моята чаша, не ме изпълни с горчилка, а с някакво почти радостно спокойствие.
Слънцето залезе зад големия ясен, извисен като корона над хълма. Укротиха се и изведнъж изпъкнаха цветовете, които трептяха на слънцето и се сливаха в светлозелен воал. Зазвънтяха нови гласове, от гората се обадиха косове и на пътя под мене чух разговор, какъвто досега не бях чувал. Планинските титани се очертаха по-релефно на бледото небе, а от сянката на боровите гори долините хлътнаха по-дълбоко.
Сякаш изчезна бляскавият воал, който засенчваше очите ни.
Веднъж прекарах деня с двама йезуити. Странни хора, имат свой начин на любезност, леко отблъскващ. Изненада ме общителността им. Те свеждат разговора до тясна, безразлична тема, строго я ограждат и после се движат привидно съвсем свободно; смеят се, шегуват се и се забавляват, аз се увличам и разпалвам, както винаги при искрен и сърдечен разговор, докато изведнъж един жест, един поглед или една пауза не ми припомнят нещо неопределено неприятно.
— Е! Така е, какво може човек? Нищо. Ето аз например…
— Ааа, плеврата, това не е шега (уверява някакъв възрастен господин).
— Кучи син, негодник! А преди…
— Божичко, божичко! (проточи женски глас като край на някакъв тъжен разговор).
