себичност.
Този израз най-много прилича на смешния и непостоянен израз на лицето на дете, което е паднало и после поглежда нерешително околните дали да избухне в плач, или в смях.
В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.
По-нисшият постоянно се бои от по-висшия. А този, който няма от кого да се бои, той изтръпва от страха, породен от болното му въображение, защото страхът е като зараза, която изпълва мозъка.
Ако можех да надникна в този човек, комуто е наредено да ме мъчи, мисля, че щях да намеря малка, бедна душа, измъчена от съображения и страх от грешки и упреци.
Жал ми е за него и това съчувствие ми причинява болка.
Мисълта клокочи, губи се, връща се, блъска се и се пени от бряг до бряг, като водата в планинския вир между скалите, където не стъпва ни животински, ни човешки крак.
Цялата трагичност на сегашния ми живот може да се побере в една дума: самота.
Мъката и безплодността на живота ми идват от тази ужасна духовна изолираност, в която се вледенявам, вкаменявам и пропадам като изоставените къщи, в които никой не влиза, но именно защото никой не живее в тях, те пропадат и непрекъснато и бавно се рушат, сякаш невидима ръка ги събаря.
Отидох в Н. на танци. Тялото бе доволно. А душата в образа на мършаво циганче зъзнеше и чакаше пред портала с кошничка теменужки. Кочияшите го гонеха.
Когато в зори се разотивахме, предлагаше теменужки. Всички отказаха. Отказах и аз.
Изпратихме дамите; когато се прибрах в къщи, съсипан и уморен от неспане и отвращение, намерих на масата букет теменужки, леко увехнали и избелели, каквито продаваха циганските момиченца пред портала.
Душата ни никога не ни оставя. Тя следи тялото при всички негови лутания, като призив и предупреждение, но чака с търпелива обич, притихнала в самота.
Цели три часа седях тази вечер над масата.
Мечтите ми бяха от онези, които се изпаряват, преди да видят белотата на хартията, а мислите ми — тъмни, светкавични и далечни като нощните ветрове.
Повече от три часа преседях на масата в размисли и сега отивам да спя, зашеметен и уморен.
Угасих лампата и в тъмното видях как на масата призрачно белее неизписаната хартия.
Скъпи мои неизказани желания и царствени нощни сънища, останете с мен, за да водим дълги разговори в пустите нощи, да бъдете царско наследство за мен, сиромаха, утеха през годините в тъмницата и единствена награда за всички безсънни нощи и самотни и горчиви дни.
Всички клети усилия да се издигне човек над себе си и извън себе си са само една мъка. За мое нещастие те се смесват с незадоволените искания на живота и създават непоносим хаос.
Живеем непрекъснато в мрак, единствената светлина е блясъкът на редките и краткотрайни мигове, които възкресяват душата с възторг и обещание за прекрасни подвизи, съзидания и дела. Но тези мигове изчезват, преди дори да съм посегнал към перото и над мен отново като вълни се затварят мракът и болката.
А опитам ли се да удължа светлия миг на вдъхновението и да опъна нежните криле на съня, от хартията като от огледало ми се присмива моето лице и моята съдба, чува се познатият единствено на мен, самотника, кървав плач, чуват се жалбите на страдалеца.
Във всяка провинция владее ужасен страх от скуката.
Този страх е най-мощният фактор в провинциалния живот. Той е причина за безумната общителност, той ги кара да се женят, да се дуелират, да учат езици, да се занимават с политика, да ловят риба или събират насекоми. Той се хили от техните клюки и бди в ужасните им оргии.
Този страх от скуката на празния и мъртъв живот е толкова ужасен, че гражданите дори не си го признават, той живее тайно в тях, трови ги и ги преследва, и става все по-силен като скрита болест, а в дъждовните мрачни дни, когато обзема душите като паника, не може вече да се скрие и остава изписан по лицата на всички минувачи като самоубийствена бледност.
Двайсет и четири часа в мене беше хаос. Бях жертва на мъките, които сам си създавах. По сто пъти минах всички гами на душевните страдания. Споходиха ме всички нещастия, които може да си представи само едно въображение. Грехове, съмнения и разкаяния. Безпомощност и страх на дете, безпокойство и безнадеждност на престъпник.
Всичко мина през душата ми за двайсет и четири часа, а днес, докато седях сам на масата, изведнъж ми стана леко и светло. Усмихнах се и дочаках избавлението като нещо естествено. Дали тези двайсет и четири часа са картината на моя живот?
Жената се казваше Непомътена Радост на Живота, но в езика, на който душата ми говореше с нея, това бе едно-единствено звънливо слово. С тази жена си уговорих среща в центъра на града, посред бял ден.
Аз отидох. Тя не дойде.
Чаках я. Чаках я отначало търпеливо и радостно, но после все по-неспокойно и по-мъчително.
Часовете минаваха, а аз като прокълнат се разхождах край ъгъла, където ми бе определила среща невярната жена.
Чакането преминаваше в отчаяние. Заклевах се, че ще си отида и няма да се обърна дори, но от ъгъла пак се връщах: само още веднъж! И пак се разхождах.
Взе да ми се привижда. Жената, която идваше срещу мен, имаше нейната походка. Втората носеше рокля като нейната. У третата забелязвах нейното колие на врата. Но нея, нея я нямаше.
Жестока жена! Мисля, че чуждите мъки й доставят удоволствие, затова определя срещи на стотици мъже в един и същи час, а докато те я чакат на сто ъгъла и мъчителните часове ги парят като жарава, тя седи край прозореца някъде на края на града и със спокойно лице безучастно наблюдава потъващите в здрача поля.
Докато съм спал, е валяло. Сега небето е ясно и пълно с мокри, разкъсани облаци. Стеблата са тъмни. Шумът е затихнал. Полъхва лек, хладен вятър и носи мирис от разцъфналия у съседите бъз.
По склоновете слизат миньори с малките си лампи, които образуват около тях треперещ кръг светлина.
Мислех си, че някакъв мъчителен сън ме е събудил. Но не е. Наяве, както и в съня, сърцето ми говори гласно и разбираемо: трябва да умра, трябва да умра!
Търся утеха, призовавам една надежда, но моето осъдено на смърт сърце повтаря страшните си думи.
Абсурдността на днешното положение на обществото проличава най-добре, когато става дума за хляба и жената. А фактът, че по въпросите, свързани с уреждането на тези две основни условия на човешкото съществуване цари такъв безпорядък и несправедливост, доказва, че обществото е неизлечимо болно.
Втора нощ вече не мога да спя. Зарязаното младо стебло заздравява и под новата кора остава едва видима драскотина.
И най-отдалечените краища на вечния лед усещат пролетта, макар и за кратко.
И най-дълбоките пещери усещат южняка и веселото бълбукане на водата.
Всяка рана зараства и всяка болка минава, само аз не мога да забравя, само моята болка остава и заобиколен от самота, се измъчвам и подлагам на изкушение. Не ми е съдено дори да сънувам радостта, не мога да усетя ведрата красота на живота, която някъде навън диша и пулсира с бляскав ритъм.
О Боже, ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към тебе с нечистия земен език. Казвам:
О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи? Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма?
За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво ; вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?
О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?
Все още са ми приятни нощите и нощните скитания.
Нощем никога не излизам, но често пъти вечер, когато ставам да спусна пердето, погледът ми се изтръгва и лудото ми сърце ме подмамва, щом зърна същите стари звезди, които блестяха над моите
