— … Лесно е да се приказва, ама я да опита с тая заплата…
— Не, първо тя ми каза, мъжът ти е, каза, войник, а ти си отвори, каза, кръчма, та любовниците да ти идват по-лесно…
(Така крещи някаква жена, продължавайки навярно спора от съда.)
— … Първо една мобилизация, после втора, после войната; взели стария му баща като заложник, останали жените и децата сами — Бог да пази (разказва басов глас, спирайки се на ъгъла и явно броейки на пръсти всички неволи).
— … Очите ми да изтекат, ако съм помислила дори.
— Два пъти си идваше в отпуска и точно когато беше последния път…
Така се развива пред мен този тесен пояс от живота, а аз притварям очи, докато зад гърба ми минават тези люде, всеки със своята неволя и мъка.
Някъде преди пладне. Седя в градината на слънце, облегнат гърбом на високата ограда. Отзад покрай оградата минава улица, която точно тук прави завой. До мен достигат възклицания, гласове и откъслечни разговори и замират, щом хората завият по улицата.
Нека не ти е мъчно за самотата и мълчанието, които царят около теб. Може би съдбата е намислила за теб нещо добро, може би това е нечия стара молитва, която те заобикаля с тишина като защита, може би в твоето мълчание лежат заровени слова, които носят вълнение и нещастие.
В самотата твоят кораб е спокоен, дясната ти ръка е на кормилото. Лудо сърце, нима ти е мъчно, че буря не те тласка към безпътица?
Нека си починем в тишината и над спокойната вода нека благодарим на съдбата за всички злини и теглила, които не са ни сполетели.
Към края на лятото всичко зрее и кръвта у човека не може да си намери спокойствие; картини на радост населяват съзнанието ни.
Сутрин между стеблата и плетовете блестят и се люлеят нишките на паяжината и капките на росата. (В какъв ритъм само се поклащат стеблата и редиците на храстите!) И всичко около мен изглежда като останало от някаква игра през изминалата нощ.
Есента е като усмивка, многозначителна и тайнствена, над цялата земя.
Тогава кръвта оцветява погледа ми, никнат копнежи, дълбоки като бездни и стари колкото света, и пред очите ми се очертават загадъчните форми на женското тяло до неприятни размери и фатални символи на нещо велико, упойващо, смъртоносно.
И кръвта, която носи в себе си всемира, спира в главата.
Раста и ставам голям и безименен като небето по пладне, син, горещ безкрай, по който неспирно блуждае един копнеж; огромно огнено слънце се люлее от едното до другото слепоочие.
И тези очи са залутани метеори по безпътиците на търсенето.
Всичко зрее с шума на страстната игра според вечните и вечно еднаквите закони. Мощен вятър ме огъва и аз линея като папрат в усое.
Има мислители, чиято философия не е друго, а своеобразно душевно удобство, някакво римуване на мисли.
У мене истината се бунтува и ми става противно това стилизиране на душевния живот, тази любов към реда и насилственото търсене на симетричност.
О, тези блажени мислители, които се опияняват от несъществуваща хармония, в хода на всички събития те внасят някакъв ред, целесъобразност и смисленост, както пътникът неврастеник чува мелодия в тракането на влаковите колела.
Бях принуден да се движа и разговарям с много хора. О, тези много хора, които непрекъснато, без умора, с лакоми пръсти се ровят в тъканта на моя живот!
О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!
О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва!
Като единак ме приема тихата ми стая със своята укорителна тишина, сред която съвестта се чува като удари на лош часовник и не ти дава да заспиш. Колко е дълъг и тежък пътят, който води от компанията до дома, посипан с потайни мисли и засади от разкаяние и тъга.
През целия път и в тихата стая, дори и преди да заспя, все една и съща мисъл: можеше да мине и без това.
Мъгла, сливите се огънаха и съвсем ясно видях как от единия към другия край премина сянка. И по мокрия път във воал от дъжд в нашата котловина навлезе есента с всичките си тежки знаци.
Дъжд през септември. Прохладен вятър, задъхан и сериозен като глашатай, се зададе от западните склонове, а после — първата капка и с нея първият сух лист. Когато облаците легнаха върху скалите и смърчовете, откъм тъмните планини, вечно мъгливи и мрачни, заваля силен дъжд.
Нервният ритъм на проливния дъжд затропа над главата ми: леки тръпки по тялото, топлина и тежест около врата.
Тръгна първото поточе. От клисурите между планините лъхна хладина, зловеща и неприятна. Бръшлянът се впи по-здраво в плета. Слънчогледите заклатиха старите си уморени глави. Започнаха да се отърсват и поглеждат двата олеандъра, които зимуват в мазето и все се страхуват от хрема.
Из градината плъзнаха шепот и повиквания, предсмъртна тревога на изсъхналия зеленчук и повалената трева; малко тъмночервено цвете, поело повече дъжд в лакомо разтворената си чашка, наведе глава като човек, който е препил и не се чувства добре.
За миг тарабите потъмняха. От топлата земя в равнината под мен се издигна лека прозрачна мъгла.
Есенното слънце, което толкова бърза, залезе, пламъкът му, краткотраен като спомен за покойник, още се вижда зад горичката.
Калдъръмът е покрит с орехови листа, а в градината шибоите показват черното си семе. Преплетени по ъглите, все още цъфтят грамофончетата, тези скромни цветя без мирис и красота, които винаги кичат нашите дворове.
Дъхът на изчезването и на чистото смирено умиране никъде не се усеща така силно, както по дворовете на нашите стари къщи.
Големите и тежки покриви са позеленели, а по краищата са нащърбени от дъждове и ветрове, от студове и суша като крилете на огромни застарели птици.
И самите стени, прозорците и вратите, грижовно почиствани и белосвани, правят впечатление на нещо вековно и старо, старо колкото камъка и земята.
Старата гостна стая с дъбовите си пармаклъци, които са видели всички гости, запомнили всички погребения и всички радости в къщи, белият, старателно измит калдъръм, над който са минали стотици есенни дъждове и са цъфтели стотици пролети, запазената, леко потъмняла белота на фасадата и прозорците с мрачен поглед, всичко има подчертано обиден израз, който казва: Простете, но у нас обичаят е такъв!
Около нашата къща винаги съм чувствал дъха на умирането (дори като дете, преди да познавам други краища). И днес тя стои с лице на човек, който спокойно слуша смъртната си присъда.
И се изправиха умората и страхът, този черен товар, страшен и вечен, с който съм се родил, седнах в сянката му и заплаках.
Слънцето ме е напекло. Косата ми е сякаш опърлена и сплъстена от водата и слънчевите лъчи.
Седмиците и месеците ми преминаха светли и спокойни. Обикновеният живот ми създаваше радост, а самото движение на мускулите, на ставите и сухожилията ме изпълваше с приятно чувство. С часове лежах гол на горещия пясък, чувствах как от моята плът лъха неопределен мирис, какъвто излъчва на слънце здравото човешко тяло.
Нощем крачех свеж, силен и горд, газейки пред себе си сенките, докато душата ми се разливаше като блесналите спокойни води в нощта. (Божествени са засмените сили, линии и ритми на човешкото тяло.) Тогава всичко в мен беше ясно, просто и велико като сиянието на небето, свиренето на вятъра и пътя на облаците: без съмнения, без цел, без въпроси.
А като дойдоха мъглата и дъждът, и първото предчувствие за есента, изведнъж в най-съкровения кът на душата ми почна отдалече и зловещо да се спуска мрак, като облак между планините на кръгозора. Появи се
