страх.
О, никога неизказана напълно бързина, с която младостта минава! О, есен!
Като стена от мрак, вятър и мъгла пред мен.
Кажете ми къде има любов? Кажете ми къде да избягам от злото, кажете къде да се скрия от омразата? Омразата е около мен като отражението около пламъка. Има ли Място за душата под звездите? Има ли светъл миг на отмора? Има ли чисто и високо място, където не стига ужасът на земята? Жал ми е за човека.
Ромони водата в улука, минават нощните часове; имам чувството, че почивам под планини от влажен мрак. Въображението ми е уморено, а в просъница непрекъснато ме измъчва твоят силует.
В черна дълга пелерина, под която се подават бели дантели. Ти вървиш по мрачния коридор към моята врата, с лице на жертва, но не с израз на страх, а на тежка мъка. Крачиш бавно и тихо, в лявата Ти ръка трепти светилник, а с дясната го закриляш от вятъра.
Виждам те все така, как се блъскаш и промъкваш със светилника в ръка към моята врата, вървиш по сумрачния коридор, но все не го извървяваш докрай. Цялата ми душа примира от съчувствие и трепери като светилника в твоята ръка, но Ти нито можеш да дойдеш при мен, Нито можеш да се върнеш, а вечно се блъскаш из мрачния коридор.
Ромони дъждът в улука, нижат се нощните часове. Когато искам да заспя или с вик да се освободя от страшния сън, ужас стяга гърлото ми и отваря очите ми.
Животът е дълъг и труден, как да го пребродя, когато ме обземе умора и желание да умра?
— Облегни глава на нечие рамо, засей нивата и храни децата си, потърпи и животът ще мине.
Годината е дълга и оскъдна, как да я прекарам, като дойдат трудните месеци?
— Помисли, че е имало и по-трудни, че ще дойдат и по-добри, и изтърпи; годините минават бързо.
Месецът е дълъг и труден, как да го преживея, като ми дотегнат изпълнените с грижи дни, които нямат край?
— Месеците се сменят, минават бързо, а с тях минават и грижите.
Денят е дълъг и сив, как да изтрая, когато ме умори и натъжи?
— Дните текат бързо. Потърпи! Ще донесат радост и ще отнесат мъката.
Часовете са дълги, безрадостни, как да ги преодолея, като донесат страх и тъга?
— Часовникът ги отброява бързо, ти работи и забрави, ще имаш спокоен сън и радостно събуждане.
Минутите са дълги и мъчителни, кой ще издържи, когато ни завладеят горчиви мисли и разкаяние?
— Да, но моли се на Бога, сине, в тежки минути да ти дари утеха!
Слънцето залезе. Дълъг наниз редки борове се очертава като изящна тъмна дантела на ясното, бледо небе. И земята видимо диша. А къде е мъката, която допреди малко ме гнетеше? За какво ли да тъгувам?
Бъди храбра, душо моя, търпелива в самотата и постоянна в колебанието на страстите!
Пътят се помрачава и споменът ме измъчва, но нищо още не е изгубено. Всичко е тук: старото сърце, което бие по вечните закони по-бързо или по-бавно, младата кръв струи, гърдите, които поемат въздуха като лек, и душата страдалница, и мечтите, пазени като златно везмо, и свещените завети, и царствените мисли, неизявени, неопетнени, добрите основи на живота, неизхабени и будни.
Спокойствие. Спокойствие на слънцата, които се раждат и залязват по законите на вечната търпелива природа.
Две години вече моята надежда напъпва; две пролети студът я попарва, но тя отново напъпва.
Пресен сняг лежи в мълчаливата белота, под него на дълги черти се подават есенните бразди като черен скелет. Под оловното небе са потънали в сън сивите далечини. Гробището и черните ели стоят под снега като рота, спряла в похода си.
Каквото и да предприема, от мъката си не мога да се освободя; няма заминаване и няма връщане, защото тя е всякога под мене, както безкрайният океан под уморената птица.
И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си, защото имам душа, която не може да не се надява.
И под стотици затворнически свечерявания ще запазя светлите предели, в които моята надежда напъпва.
Много добре зная колко жалки са жените в своята дребнава алчност, суета и лъжа.
Зная колко е жалка и плитка хитростта на блудницата, но едва ли има развратна жена, в която след дълъг разговор, след като отшуми пороят от лъжите и хвалбите й, да не блесне искра на доверчивост и истинско чувство.
С мъжете в повечето случаи е обратно. Колко често, когато се запознаем с някого, си казваме: ето нов приятел, а само след няколко дни другаруване, крещи вече гладният „аз“ и комичната, противна себичност.
Мразовита нощ, каква радост е в такава нощ да гледаш звездите, милите звезди, потрепващи тайни, добри приятели на всички самотници.
О, Касиопея, сестрице, на високия прозорец на проклетата градска кула, когато никой не знаеше къде съм и не смееше да пита, ти везеше на моите решетки своето златно везмо. Чувстваш ли, Касиопея, как тази нощ ти благодари с поглед твоят благодарен брат?
О, Коси1, юнашка чето, които сте казвали на дядо ми, че е минало среднощ, когато, пийнал, е крачел по Сараевското поле, връщайки се от седянка.
О, Коси, странни пътници, какво мислите, ще грейне ли скоро моята зора?
Здравей, Юпитере, царска звезда, триумфален пламък, и вие, млечни пътища, небесно изобилие, посипано по блесналите сини поля, и вие, безбройни безименни сестрици!
Колкото по-дълго ви гледам, о, звезди, вашата тайна става все по-голяма за мен, защото вашето трептящо сияние се сплита в златен плътен воал.
Какво ли предвещава вашето сияние?
Погледът ми бледнее, главата ми се мае, шуми и звънти; умората ме хвърля в сън, но и в съня си сънувам тайната и търся отговор.
Звезди, звезди, вие сте златната трептяща основа на вселенската тайна. Защото над всички злочести прагове, където секва силата на моето познание, срещам вашето трептящо студено злато:
на високото небе,
в глъбините на морето, когато нощем блести,
в окото на микроскопа,
в очите на жените, които се смеят или плачат,
и по сталактитите в тъмните пещери?
Звезди, вашето трептене не е ли като шепот, който ни довежда до отчаяние, когато напрегнато го слушаме и все не можем да го разберем?
Звезди, ще прислоня уморената си глава, ще накарам да млъкнат гордите въпроси и ще помоля Бога да ви изпрати на прозорците на моите братя в тъмницата, за да им занесете утеха, както някога носехте на мен.
Едно утро.
Блести дълбокият пресен сняг под руменото слънце на зимното утро, по него ясно се очертава изящният орнамент на градинската врата с тънки синкави сенки.
Сънувах, че ме е сполетяла голяма злина, някаква болка на душата, тежко страдание. Бях безпомощен и съкрушено молех Бога да ми помогне, да изпрати спокойствие и светлина по моите пътища, да ме изведе и утеши.
Червенината изчезва, слънцето се изкачва все по-високо, по-силно и по-златно, сянката става по-къса и по-тъмна. Под небето и слънчевия блясък снегът блести в милиони радостни искри. Гледам безмълвно.
Би трябвало много повече да внимаваме за думите си, особено когато сме навлезли в години.
Де да бяха думите краткотрайни като звука, който ги е произнесъл. Но често те оживяват с годините, като срамни рани болят, парят и тровят живота.
На какво се дължи тая злощастна потребност да се говори и защо често пъти имаме толкова малко състрадание към собствената си душа?
