Една химера, за която един човек е дал живота си, се нарежда между коронованите истини.
Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като божия мисъл на земята.
За какво ни е този живот от петдесет години (една от друга по-тежки!), ако някоя свещена истина не му дава сила и красота и не го продължава в сияйна вечност?
Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.
Истините са като оня изповедник на кралицата, който бил удавен заедно със своята истина, но възкръснал; и днес той стои в каменен образ по мостовете в стотици градове.
Все едно е коя е вашата истина; главното е да я пренесете през живота като светиня и да не изневерите никога на душата си.
В една компания. Изпитвах неприятно чувство; аз не съм за тук и нямам нищо общо с тези хора. Някакво детинско чувство на ужасен страх и безпомощност, каквито почувствах веднъж през нощта в коридора на един затвор. И още веднъж, много отдавна, когато бях на седем години — берейки иглика, се отклоних зад хълма и изгубих от поглед къщата ни. Подобно чувство изпитва човек, когато го затворят в тясно помещение и той вижда, че няма въздух и ще се задуши.
Най-трудно от всичко е, когато човек усети, че е отишъл далече, че е там, където не му е мястото, че минаващите дни са напразни, че загубеното време плаче. Може би описвам просто и неясно това чувство, но то сигурно е добре известно на хора, които не са намерили мястото си или са го загубили.
Ето, годините минаха, бурни и не една и две, човек си мисли, че е постигнал бог знае какво и бог знае къде е, а в дъното на душата зове за помощ същото чувство на мъка и безпомощност, както в утрото, когато берях иглика.
Срещу мен седна Съдията. Въздухът между нас се изпълни с мирис на буря, която ни настига на открито поле и от която не можеш да избягаш.
Той беше по-голям от разстоянието между небето и земята, силата му бе над всяка сила, между палеца и показалеца държеше слънцето като нещо малко, светло, а в очите му, които бяха по-дълбоки от океан и по-големи от небесния свод, не виждах своя образ, а само едно безкрайно поле на синя, неумолима истина.
Каква полза имах, че криех подла дума и дребна мисъл или че носех греха в душата си като жива рана? Сега седях тук, малък и объркан, примигвах, а душата ми умираше под лавини от отговорност, която стоварват върху нас всяка дума и всяко дело.
И тогава, когато се смалих до земята, в желанието да се скрия и изчезна от лицето на всемогъщата истина, която наказва, душата ми се изпълни с непознато сияние и вяра и аз — малкият и гол човек — се изправих и казах, вдъхновен от смелостта на онези, които се борят за живота си:
— Знам! Знам! Знам!
Знам, че Бог стоварва върху нас ужаси, когато му дожалее за душата ни и реши да я избави.
В моята висока стая през двата прозореца блестеше ясното небе и зимното слънце с острите си очертания. В стаята цареше бялата и добра тишина на не един непорочен живот.
Човек може да понесе невероятното и невъзможното, усилията на духа могат да бъдат неочаквано големи и далече над силите ни. Човек може удивен да спре пред величието на своето дело и отрицание; духът може много, но не без последици.
Духът не се отчайва, но невидимо се напуква и загубва ценното си съдържание, остава като суха и празна съдина и човек може да се гордее, че е изтърпял всичко, но не изпитва щастие, защото- е загубил способността да се радва на своя успех.
Когато пролет пукне и заструи мъзгата, майката земя ни приласкава към себе си и ни разголва като непослушни деца.
С всеки мартенски ден чувствам как падат от мен стотици въображаеми окови и суети. Гол съм и нищожен под слънцето, което става все по-силно.
Като облаци в малко езеро преминават в мен случките през пролетта: мъчителното разтваряне на пъпките, недосегаемо нежните полети на птиците, лудориите на децата в пролетното утро, движенията на лудуващите моми, олюляващи се под товара на своята плодовитост, надеждите и вечните закони, и целият безброй малки краткотрайни случки на ранната пролет, по-трайни и по-истински от всичко останало, което съставя живота ни.
Докато се измъкнеш от компанията, докато потърсиш перо, хартия и самота, докато отново откриеш душата, осакатена от деня, докато с мъка си спомниш вълната, която докосна душата ти и те понесе в самотата, в това е именно чувството, заради което си дошъл, клети поете, изчезнал отдавна. И остава тъгата. Тихо въобразяване на нещо, което завинаги е минало и което никога не е съществувало или поне не е било по-дълго от милувката по челото ти на забързания към полята вятър.
Нека тая изпратена от Бога болка изгори всичко мое в мен, нека изпепели огнения аз като рана и нека ме изцели от залитания по пътя на желанията и мечтите.
Всичко, всичко, което ме ограничава и което се нарича мое, нека изчезне, за да бъда чист, силен и свободен, а на дъното на душата нека остане това единствено и голямо чувство, което ми дарява разбиране и състрадание към цялата човешка мъка, нека остане силната любов, която облекчава болката и върви светла и калена по пътя на съзиданието.
Ах, любов от много години, изпепелена от промени, безмилостни закони и грижи безброй! Не, аз не търся любов, която продължава много години, зная, че любовта живее по-малко дори от една пролет.
Ах, любов, която продължава месеци, пълна с изненади и препятствия, ревнива и преситена, неспокойна и самоволна като летни светкавици! Аз не искам любов, която продължава много месеци: зная, че тя ще умре от умора, измъчвана от съмнения, съображения и дребнави мисли.
Ах, любов еднодневна! Самотни младежи, които мечтаете в несподелената си любов, зова ви да търсите любов еднодневна!
Веднъж прекарах цял ден при лекар в провинцията; аз и сестра му, която имаше весели очи и якичка а la Robespierre, се любихме целия ден. Бе летен ден.
Никога двама влюбени не са преживели по-нежни докосвания на ръцете, ни по-дълбоки погледи, ни повече загадъчни думи, които се разбират, преди да са изречени, и създават наслада, равна на едно милване.
А когато дойде здрачът и с него мечтите и възможностите за пълно щастие, аз трябваше да си тръгна. Докато колата ми препускаше, на хълма се развяваше кърпичката на момичето като знаме в прослава на еднодневната любов.
Догарят летните горещини. Хоризонтите са ясни и далечни, а самотата — без начало и край, разкрива тъмни просторни поля за мечти и напразен полет на надеждите. Всеки ден открива в мен и около мен нова самота и пустота.
Копнея по светове и океани, и вихри, и големи огнени явления, които приличат на чудеса, копнея за множества, шумни, силни, човешки множества, които се огъват под унесите от радост и веселие като класовете под вятъра.
Копнея още веднъж да тръгна с множество, което пее, танцува и лудува, имам желание да съм сам и непознат в това безименно множество, чийто брат съм единствено по образ.
Двайсет и четири часа духа неспирен вятър.
Сякаш е минал някъде над огнено море и носи пепел и сяра, горещ е, зъл и отровен. Лъжовен вятър, какъвто познава само дяволският климат на тази страна, който мами жадуващите стебла и те отварят безбройни зелени очи; под безмилостната му ръка с болка се разтварят мартенските пъпки, които априлският студ ще попари.
В такива нощи стават най-големи наводнения и най-страшни пожари. Гуляйджиите се приютяват в затихнали кръчми, а касапските кучета излизат под кепенците и лаят дълго и бясно с инстинкта на живо създание срещу неразумната сила на природата.
Хората, които денем носят таен товар в душата си, не могат да заспят, а предизвикват съдбата и обръщат горещата възглавница, за да намерят хладно място за клетата си глава. Звездите стават червени
