облаците.
Детето, което лежи накрая, се събужда и отметва завивката като товар на съня, вдига глава, оглежда се и започва да плаче, отначало тихо и приглушено, а после все по-силно и непрекъснато като дъжд пред зора.
Детето (през плач): … Ма-мо, ма-мо!… Гладен съм, дай ми хляб.
Майката се събужда, но се прави, че не го чува. Детето плаче все по-силно.
Детето: Мамо, боли ме коремчето, гладен съм.
Майката: Тука е мама, душко, недей да плачеш, недей, хайде спи, миличкото ми, хайде!
Детето (през плач): … Гладен съм… искам хляб.
Майката: Нощем не се яде, душко, хайде спи, а утре мама ще даде на Мариан и хляб, и захарче, и баничка, всичко.
Детето: Не искам баничка, искам хляб (хълца детето), Боли ме коремчето!
Майката: Пст! Ето го фра2 Никола, ето го с пръчката!
— А, а! Кой не иска да спи!
(Детето се пъха под завивката, но продължава да плаче).
Майката: Недей, фра Никола, недей да биеш Мариан, той слуша мама, ще спи… ето, заспа.
Детето още хълца, но накъсано и уморено, като дъжд, който спира. Светлата ивичка се стеснява.
Разсънила се, майката взема от стената броеницата и почва да се моли. Устните й се движат бързо, бързо.
Има познания, късни, дълбоки, отредени като дар за хората, които мислят и страдат.
Невъзможно би било да се понесе животът с (всичките му измами, недоразумения и заблуди, ако на човека не е дадена мисълта за Бога на нашата душа, който е убежище, истинско, праведно и чисто.
Когато светът ни отрови и измори и когато като последен видим признак на дълбоко отвращение очите се затворят, за да не гледат поне за секунда злото и грозотата, тогава става така, че в този миг на отчаяние зад спуснатите клепачи пред вътрешния поглед грейва слънцето на ценни, късни познания като награда за всички страдания.
Интересно е да се наблюдава нежността, с която хората гледат себе си. Чували ли сте как със затрогващ глас разказват за сторените им малки неправди? Как до сълзи са нещастни от своята несгода и как обичат да я правят световна и всеобща; как на ударите, нанесени само на тях, придават големи намерения, само за да си припишат величието и достойнството на жертвата.
Чували ли сте как малкият човек разказва за стомашните си болести и Карлови Вари? Или за измъквания и разминавания?
Колкото повече се държиш настрана и мълчиш за себе си, толкова по-плитък и по-глупав ти се струва разговорът на твоя съсед.
Днес беше тежък, облачен ден, още от съмване задуха южният топъл, неприятен вятър.
И сега вие и свири в комина и край прозорците. Цялата къща мирише на дим, на изгоряло.
Вятърът около къщата и нощта, пълна с облаци и неспокойствие, карат човека да чувства присъствието на непознати, недобронамерени сили. Нервите бавно се опъват от безсънието. Вятърът свири в комина. Прозорецът трепери. Покъщнината проскърцва, като че се готви за спане. Навън голите стебла се покриват с първите пъпки и се огъват като моми, които не могат да заспят. Соковете напират и струят. Тъмнината е пълна със зародиши, пъпки, живот, растеж, плод и желания.
Имаше време, когато исках да служа на Истината. Исках да й посветя живота си и да остана при нозете й. Но в нощите, когато не можех да спя, примамливо ме зовяха пътищата и хълмовете, които бях гледал някога, бродейки по света; и огнената река на кръвта шумеше и не ми даваше спокойствие и сън. Мъчех се и водех честен бой. Тогава реших да се посветя на хората, нещата и краищата, които, бродейки, бях видял.
И когато тръгнах по хълма, мрачен и самотен, но свободен и с ведър дух, посрещнаха ме с разперени ръце старите пътища и чуруликането от живия плет, пълен с птички и цвят. Вятърът ме милваше по челото.
А там, горе, не зная дали Истината изобщо забелязваше, че ме няма сред множеството при нозете й, но над пътищата и полята цареше радост.
Единайсет часът през нощта. Някой изрече дума, обикновена и всекидневна, а у мене възкръснаха свидните ми покойници. Вълна от болка ме издигна и спусна. Разговорът продължаваше, а в гърдите болката растеше.
Сега, ето, сънят ме надви, добрата благословена умора на съня, защото иначе кога щях да заспя?
Без подобаващо достойнство ние погребваме нашите мъртъвци. И често се случва някой неволно да изпусне обикновена, катадневна дума.
Утринна молитва. О, Боже, безмилостен създателю, който със светлината си ме събуждаш за мъките на деня, прости ми и бъди милостив към мене, който изричам хули.
Дай ми този ден каменно сърце, което не знае какво е съчувствие, което няма да се поддаде на слабостта и няма да отстъпи пред ударите.
Дай ми в този ден твърда и горда душа, та никой да не види ни мигновената ми нежност, ни вечната ми болка.
Дай ми стоманено тяло без страсти и желания, за да мога от утрото до нощта да остана в своята непомътена самота, да не искам нищо от хората и нищо да не трябва да им давам.
Боже, не презирай молитвата на гордия, измъчен грешник!
Здравей, пролет — тайна, лековита; твоят полъх милва раната ми. Не зная дали ще те преживея и докога, но хвала на онзи, който ми даде да те доживея!
Виж ти, аз, болният самотник отварям широко прозореца си, да блести на слънцето като малко знаме на една душа, която се радва.
Какво означава черната мисъл на човека в слънчевия лъч?
Хей! Хей! Ветре, моя мартенска надежда! Живият човек не може да изгуби нищо, което пролетта не може да му върне; човек не може да бъде трайно нещастен, докато Бог е дал душата да се лекува чрез забрава, а земята да се обновява чрез пролетта.
Здравей, пролет — невидима, всемогъща, за това, че стопляш душите и планините, та водата да бълбука приятно в потоците и радостта да ни залива със светли вълни; за това, че се втурваш с вятър и предчувствия в здрача и цяла нощ тъгуваш под платаните, докато звездите горят и тъпоглавите граждани спят, а на съмване отваряш широко росни очи и пускаш своите чучулиги безброй — веселите ноти — към небето!
Здравей, пролет, сред шума на мътните стихийни потоци, в кратковечния цъфтеж, в човешката надежда, в лепкавите пъпки на ракитата, в жилите на девойките, които вече чувстват божия закон — безсмъртна пролет, поздравява те един умиращ.
Облегнати гърбом на стената, на гарата седят двама войници. До тях са раниците им. Единият свива цигара, а другият вече пуши и държи запалената клечка, докато първият свие своята. Пушат. Продължават някакъв разговор:
— Ех, да бях на твоите години, щях да се измъкна — убеждава го по-младият.
— О, не може, братко! Влезе ли някой в книгите им, лесно не се излиза. Казвам ти, когато ме раниха при Талмин, не е за вярване, ама наистина от мене изтече цял чебър кръв и пак нищо. На повторния преглед оня, щабимператорският, ме пита;
— Как си, старче?
— Тъй вярно, стар съм, господине, как да не съм стар.
Той кресна нещо, тогава се обади по-младият, който говореше така, както ние с тебе.
— И на колко години си, старико? — пита ме.
— Е, това не мога да ти кажа, отде ще знам, моля ви?
Помня само, че май бях големичък, когато дойде окупацията, ходех за дърва и… Казвам им, както сега на тебе казвам, а те се спогледаха и се засмяха; тогава оня, най-възрастният, каза нещо, бог знае какво, а аз си вдигнах панталоните и излязох. — И както тогава, така и днес, десет месеца вече; все ме изпращат на арбайт, а от арбайта — в шпитала3, и докога ще продължи така, не знам.
